Метаданни
Данни
- Серия
- Червен изгрев (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Red Rising, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Светлана Комогорова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Антиутопия
- Боен екшън
- Научна фантастика
- Приключенска фантастика
- Роман за съзряването
- Социална фантастика
- Характеристика
-
- Близък Космос (Слънчева система)
- Далечно бъдеще
- Извън Земята
- Линеен сюжет
- Четиво за тийнейджъри (юноши)
- Оценка
- 5 (× 25 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Dave (2017 г.)
Издание:
Автор: Пиърс Браун
Заглавие: Червен изгрев
Преводач: Светлана Комогорова — Комата
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Алианс Принт
Отговорен редактор: Мирослав Александров; Светлана Минева
Редактор: Вихра Манова
Коректор: Грета Петрова
ISBN: 978-954-28-1668-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/732
История
- — Добавяне
22.
Племената
На сутринта Фичнър го няма. На креслото му лежи знамето. Това е трийсетсантиметрово желязо с нашия виещ вълк на върха; под краката на вълка се е навила змия, а под нея е увенчаната със звезда пирамида на Обществото. За железния накрайник е прикрепен дървен прът, дълъг метър и половина. Ако крепостта е нашият дом, знамето е нашата чест. С него сме способни да превръщаме враговете си в свои роби, като го притискаме към челата им. Там се появява Сигла — вълк, докато не притиснат друго знаме към челото. Робите трябва да се подчиняват на изричните ни заповеди или ще се посрамят навеки.
Аз седя срещу знамето в утринния мрак и дояждам остатъците от храната на Аполон. Вълк надава вой в мъглата. Воят му нахлува през високия прозорец на кулата. Високата Антония е първата, която идва при мен. Влиза плавно като самотна кула или прекрасен златен паяк. Не съм решил каква е насоката на нейната личност. Разменяме си погледи, но не и поздрави. Тя иска да е Прим.
Касий и Полукс с дрезгавия глас са следващите, които влизат. Полукс мрънка, че като си лягал, нямало Розови да го завият.
— Определено отвратително знаме, не мислите ли? — оплаква се Антония. — Можеше поне да го мацнат с някакъв цвят. Мисля, че трябва да бъде драпирано в червено — символ на яростта и кръвта.
— Не е много тежко. — Касий хваща пръта и вдига знамето. — Мислех, че ще е златно. — Той се възхищава на златната ръка на Прим, вградена в черния каменен блок. И той я иска. — Дали са ни и карта. Яко.
Нова каменна карта е заела едната от стените. Около нашата крепост е забележително детайлна. Останалото — не толкова. Мъглата на войната. Касий ме тупва по гърба и също започва да яде. Той не знае, че съм го чул пак да плаче през нощта. Споделихме двуетажно легло в казармата във високата част на централната кула. Много други още спят в основната й част. Тит и приятелите му заеха долната част, въпреки че не разполагат с достатъчно хора, за да я напълнят.
Когато Севро домъква мъртъв вълк за краката, почти целият Дом се е събудил. Вълкът вече е изкормен и одран.
— Гоблина донесе продоволствие! — изискано ръкопляска Касий. — Хмм. Ще имаме нужда от дърва за огъня. Някой да знае да пали огън? — Севро знае. Касий се ухилва. — Много ясно, че знаеш, Гоблин.
— Реши, че овцете са твърде лесни за убиване ли? — питам. — Откъде взе оръжие?
— Родил съм се с него. — Ноктите му са окървавени.
Антония набърчва нос.
— Къде, по дяволите, си расъл?
Севро й показва среден пръст — „кръстът“.
— А — изфучава Антония. — Значи в ада.
— И тъй, сигурен съм, че сте забелязали, ще мине време, докато който и да било от нас събере достатъчно чертички за заслуги, че да стане Прим — заявява Касий, когато всички сме се събрали около масата. — И естествено си мисля, че имаме нужда от водач, преди да бъде избран Прим. — Той става и се дръпва от Севро, пръстите му се отпускат върху края на знамето. — За да можем да функционираме, трябва да вземаме непосредствени и координирани решения.
— И кой от вас, двамата глупаци, смятате, че трябва да бъде? — пита жлъчно Антония. Големите й очи сноват между него и мен. Тя се обръща и оглежда другите, гласът й е сладък като гъст сироп. — На този етап кое прави когото и да било от нас по-подходящ за водач от всеки друг?
— Те ни осигуриха вечеря… и закуска — обажда се кротко Лея иззад Рок и посочва храната — остатъците от пикника.
— Като междувременно се вкараха в клопка… — напомня Рок на всички.
Антония кима мъдро.
— Да, да. Умно казано. Прибързаността може да ни навреди.
— … но се измъкнаха с бой — довършва Рок и си спечелва кръвнишкия поглед на Антония.
— С крака от маса срещу истински оръжия — избоботва одобрително, ала резервирано Тит. — Обаче побягнаха и зарязаха храната. И затова вечерята ни бе осигурена от Фичнър. Те щяха да я дадат на врага, щяха да доставят храна като Кафяви.
— Да, това е изопачаване на случилото се — казва Касий.
Тит вдига рамене.
— Аз само те видях да бягаш като малка Феичка.
Касий замръзва.
— Внимавай как се държиш, драги ми господине.
Тит вдига ръце.
— Просто отбелязвам — какво се разлюти така, малък принце?
— Внимавай как се държиш, драги ми господине, или ще се наложи да заменим думите с мечове. — Касий вдига плячкосаната си вила и я насочва към Тит. — Чуваш ли ме, Тит ау Ладрос?
Тит го гледа в очите, после поглежда към мен — поставя ме в една група с Касий. Изведнъж ние с Касий сме възприети от другите като новосформирано племе. Толкова внезапно се променя парадигмата. Политика. Не бързам, въртя трофейния си нож между пръстите. Цялата маса наблюдава ножа. Особено Севро. Моята Червена десница със своята сръчност е събрала милион метрични тонове хелий-3. Лявата ми ръка — половин милион. Сръчността на един средностатистически низшеЧервен би стреснала тези Златни. Аз ги заслепявам. Ножът е като крилете на колибри в чевръстите ми пръсти. Изглеждам спокоен, ала мислите ми препускат.
Всички сме убили. Такъв беше залогът. Какъв ли е сега? Тит вече изясни, че иска да убива. Сега бих могъл да го спра, обзалагам се. Да забия своя нож във врата му. Но при тази мисъл едва не го изпускам. Чувствам смъртта на Ео в ръцете си. Чувам влажното тупване, когато Юлиан умря. Не понасям проливането на кръв, особено когато изглежда ненужно. Мога да поваля по гръб това грамадно пале.
Втренчвам студен поглед в Тит. Усмивката му е бавна, презрението — едва забележимо. Той ме предизвиква. Ако не отмести поглед, ще се наложи да се сбия с него или нещо такова — така постъпват вълците, мисля.
Ножът ми се върти ли, върти. И внезапно Тит се разсмива. Той извръща очи. Сърцето ми забавя ударите си. Спечелих. Мразя политиката. Особено в стая, пълна с алфи.
— Разбира се, че те чувам, Касий. Стоиш на десет крачки от мен — изкисква се Тит.
Не изглежда достатъчно силен да ни предизвика открито с Касий, дори и с глутницата си. Той видя как постъпихме с момчетата от Церера. Но чертите са теглени, просто така. Неочаквано се изправям и потвърждавам, че съм с Касий. Това лишава Тит от всякакво желание.
— Има ли някой, който не би искал един от нас двамата да е водач? — питам.
— Аз не бих искал Антония да е водач. Тя е кучка — заявява Севро.
Антония свива рамене в знак на съгласие, ала накланя глава.
— Каси, какво си се разбързал толкова да ни намериш водач? — пита тя.
— Ако нямаме един водач, ще се разцепим и всеки ще постъпва както смята, че е най-добре — отговаря Касий. — Така ще загубим.
— Вместо както ти смяташ, че е най-добре — казва тя с кротка усмивка и кимва. — Разбирам.
— Не на мен това снизхождение, Антония. Дори и Приам се съгласи, че се нуждаем от един водач.
— Кой е Приам? — смее се Тит. Той се опитва отново да привлече вниманието към себе си. Всяко Златно хлапе на тази планета познаваше Приам. Сега Тит се опитва да изясни на всички кой го е убил и другите си го отбелязват. Връща си настървението. Само дето съм убеден, че не Тит е убил Приам. Не биха събрали с Приам такъв като него. Щяха да вкарат там някой слабак. Значи Тит освен побойник е и лъжец.
— А, разбирам. Тъй като си заговорничил с Приам, знаеш какво трябва да се прави, а, Касий? Знаеш по-добре от всички нас? — Антония махва към цялата маса. — Казваш ни, че сме безпомощни без твоите напътствия?
Вкара го в клопка. И мен също.
— Слушайте, момчета, знам, че сте нахъсани да ръководите — продължава тя. — Това го разбирам. Всички ние сме водачи по природа. Всеки човек в тази стая е роден гений, роден капитан. Но тъкмо затова съществува системата на Прим, избиран по заслуги. Когато някой спечели пет пръста по заслуги и е готов да бъде Прим, тогава ще имаме водач. А дотогава предлагам да се въздържим. Ако Касий или Дароу спечелят, така да бъде. Ще изпълнявам всичките им заповеди, послушна като Розова и проста като Червена. — Тя посочва другите. — А дотогава мисля, че някой от вас също би трябвало да има шанс да спечели… В края на краищата това може да реши кариерата ви!
Умна е. И ни закопа. На всички пикльовци в стаята несъмнено им се искаше да са били по-настоятелни от самото начало, искаше им се да получат още един шанс да накарат хората да ги забележат. Сега Антония им го дава. Това ще доведе до хаос. И накрая тя може да стане Прим. Паяк, определено.
— Вижте! — обажда се Лея отстрани на Рок.
Отвъд крепостта изревава рог.
Знамето избира този миг, за да заблести. Змията и вълкът се отърсват от желязото и засияват в злато. И не само това, но и каменната карта на стената оживява. Нашето знаме с вълка се развява над миниатюра на крепостта ни. Знамето на Церера — също. Нито една друга крепост не е отбелязана на картата, но знамената на неоткритите Домове плющят в легендата. Без съмнение те ще си намерят мястото веднага щом поемем на разузнаване из околната територия.
Играта е започнала. И сега всеки иска да стане Прим.
Разбирам защо демокрацията е незаконна. Първо идват крясъците. Безсилието. Нерешителността. Несъгласията. Идеите. Разузнавай. Укрепвай. Събирай храна. Залагай клопки. Нападай светкавично. Извършвай набези. Защита. Нападение. Полукс се изплюва. Тит го запраща в нокаут. Антония напуска. Севро подхвърля нещо хапливо на Тит и помъква своя вълк бог знае къде, така и без да е запалил огън. Съвсем като моя сондажен екип от Ламбда винаги, когато някой Говорител си вземеше един час почивка по болест. Така научих, че мога да сондирам. Барлоу се измъкваше да запали една горелка, аз скачах на машината и правех онова, което смятах за най-добре. И сега правя същото, докато децата се дърлят.
Касий, Рок и Лея — която върви подир Рок навсякъде — идват с мен, въпреки че Касий изглежда си мисли, че следваме него. Съгласяваме се, че другите няма да знаят какво да вършат и затова неизбежно днес няма да свършат нищо. Ще пазят крепостта, ще търсят дърва за огън или ще се тълпят около знамето от страх, че ще му поникнат крака.
Не знам какво да правя. Не знам дали враговете ни се промъкват през хълмовете към нас. Не знам дали се съюзяват срещу Марс. Не знам дори как се играе проклетата игра. Но по някаква причина приемам, че не във всички останали Домове ще настанат такива раздори. Ние от Марс като че сме по-склонни към разногласия.
Питам Касий как трябва да постъпим според него.
— Веднъж предизвиках един надут глупак от Август на дуел заради неуважение към моето семейство. Той беше много методичен — затегна си ръкавиците, върза на опашка хубавата си коса, размаха бръснача си, също както преди всяко кръвогадно тренировъчно счепкване в Бойния клуб в Егия.
— И?
— И аз го сграбчих и му пронизах капачката на коляното, докато все още размахваше подготвително бръснача си. — Той долавя неодобрението на Лея. — Какво? Дуелът беше започнал. Хитрец съм, но не съм звяр. Просто побеждавам.
— Струва ми се, че вие всички мислите така — казвам. — Тоест ние всички.
Те не забелязват, че съм се изтървал.
Касий е прав. Нашият Дом не може да нападне враг в това състояние, но е възможно да бъдем атакувани, докато търчим да се занимаваме с подготовка, и да провали всичките ми надежди за издигане в Обществото. Затова — информация! Трябва да знаем дали нашите врагове се намират в долчинка на половин километър северно от нас или на петнайсет километра на юг. Дали сме в ъгъла на игрището или в центъра? Има ли врагове в планините? Северно от планините?
С Касий сме съгласни — трябва да разузнаем.
Разделяме се. Ние с Касий тръгваме към Фобос, а после поемаме обратно на часовниковата стрелка. Лея и Рок се запътват към Деймос и разузнават по часовниковата стрелка. Среща — на мръкване.
От върха на Фобос не виждаме жива душа. В низините няма коне, нито бойци от Церера, а планинският район на юг е пълен с езера и кози. На югоизток, на върха на една планина джудже, мярваме част от Великата гора, която се простира в южна и югоизточна посока. Там като нищо може да се крие и армия от великани, а няма как да проучим — преодоляването на разстоянието, за да приближим поне до линията на дърветата, би отнело половин ден.
На десетина километра от нашия замък се натъкваме на обветрен каменен форт на върха на нисък хълм, охраняващ проход. Вътре има груб сандък за оцеляване, съдържащ йод, храна, компас, въже, шест дуроторби, четка за зъби, серен кибрит и обикновени бинтове. Слагаме ги на съхранение в прозрачна дуроторба.
Значи из долината са скрити припаси. Нещо ми подсказва, че сред природата са скрити и по-важни предмети от малки комплекти за оцеляване. Оръжия? Транспорт? Брони? Технология? Не може да са намислили да водим война с пръчки, камъни и метални сечива. А щом не искат да се избиваме помежду си, скоро средства за зашеметяване трябва да заменят нашите метални оръжия.
Този първи ден си печелим гадни слънчеви изгаряния. Мъглата ги охлажда, когато се връщаме. Тит и глутницата му, сега шестима, тъкмо са се прибрали от безплоден набег в равнината. Убили са две кози, но нямат огън, на който да ги сготвят, тъй като Севро се е измъкнал нанякъде. Не им казвам за моя кибрит. С Касий се разбрахме, че Тит, щом иска да е големият мъж, трябва да е способен да завоюва поне огън. Севро, където и да се намира, сигурно също е съгласен. Момчетата на Тит удрят метал в камък в опит да изкарат искри, но камъните на крепостта не дават искра. Умни Проктори.
Глутницата на Тит накарва утайките — низшеПодборните — да донесат дърва, въпреки че нямат огън. Тази нощ те всички огладняват. Само Рок и Лея — не. Двамата получават някои от нашите блокчета за оцеляване. Тази двойка ми е симпатична, макар и да са Златни, и оправдавам сприятеляването си с тях, като си казвам, че го правя само за да изградя свое собствено племе. Касий май смята, че онова бързо момиче от средно Подборните, Куин, може да ни е от полза. Но той е способен да си внуши това за почти всяко хубаво момиче.
Племената се разрастват и първият урок вече тече.
Антония намира приятел в лицето на един набит, кисел, къдрав момък на име Ципио и успява да прати групи, въоръжени с мотики и брадви, намерени в крепостта, като гарнизон в Деймос и Фобос. Това момиче може да е глезена вещица, но поне не е тъпо. После глутницата на Тит им открадва брадвите, докато спят, и аз си преразглеждам мнението.
С Касий разузнаваме заедно. На третия ден виждаме в далечината да се издига дим, може би на двайсетина километра източно от нас. Той е като фар в здрача. Вражеските разузнавателни групи сигурно бродят като нас. Ако бяхме по-наблизо или имахме коне, щяхме да го проучим. Или ако разполагахме с повече хора, щяхме да потеглим на нощен поход и да планираме нападение за сдобиване с роби. Разстоянието и липсата на съгласуваност между нас са причина за цялата разлика. От пушека ни делят пропасти и дерета, в които може да се крият военни отряди. После има много километри за вървене през равнината без прикритие. Няма да успеем да ги изминем. Не и когато някои Домове разполагат с коне. Това не го казвам на Касий, но се боя. Планините внушават чувство за безопасност, но съвсем наблизо там, сред пейзажа, блуждаят банди от психясали богчета. Богчета, на които още не ми се ще да се натъквам.
Идеята, че дори у дома не е безопасно, прави мисълта за срещата с други Домове още по-ужасяваща. Точно както винаги Октавия ау Лун заявява: нито един човек няма право да преследва личен стремеж пред лицето на междуплеменна война. Не можем да си позволим да оставим Тит сам твърде дълго. Той вече открадна горските плодове, събрани от Лея и Куин. А тази сутрин се опита да наложи знамето върху Куин, за да провери дали не би могъл да пороби някой от членовете на Дома и да го прати в своите нападателни отряди. Не стана.
— Трябва някак да обединим Дома — казва ми Касий, докато разузнаваме из северните планини. — Институтът е с нас до края на живота ни. Ако загубим, може и никога, никога да не се сдобием с положение.
— А ако ни поробят в хода на играта? — питам.
Той ме поглежда тревожно.
— Каква по-тежка загуба може да има?
Все едно ми трябваше по-силна мотивация.
— Баща ти е спечелил своята година, обзалагам се! Бил ли е Прим? — питам. За да е Император, трябва да е спечелил своята година.
— Точно така. Винаги съм знаел, че е спечелил своята година, макар да нямах никаква шлакана идея какво значи това, преди да дойдем тук.
И двамата се съгласяваме, че за да обединим отново нашия Дом, Тит трябва да бъде премахнат. Но е безполезно да влизаме в открита схватка с него — този шанс отмина след първия ден. Племето му се е разраснало твърде много.
— Хайде да го убием, докато спи — предлага Касий. — Ние с теб можем да се справим.
От думите му ме полазват студени тръпки. Не вземаме решение, ала предложението му ми напомня, че с него сме различни създания. Дали обаче действително е така? Неговият гняв е жесток и студен. При все това никога повече не го виждам ядосан, дори и в присъствието на Тит. Вечно се усмихва, смее се и предизвиква членовете на глутницата на Тит да се надбягват и борят с него, когато не са тръгнали да плячкосват — досущ като мен около враговете ми.
Но мен ме гледат предпазливо, Касий всички го обичат, освен бандата на Тит. Дори започна да се измъква с Куин. Тя ми е симпатична. Уби елен с капан, а после разказа как го била разкъсала със зъби. Дори ни показа и доказателство — косми по зъбите и венците си, заедно с белези от ухапвания по елена. Помислихме си, че си имаме един по-хубавичък Севро, докато тя се разсмя така, че не можеше да продължава с небивалиците. Касий й помогна да извади еленските косми измежду зъбите си. Страстните лъжци ми харесват.
През първите няколко дни условията се влошават. Хората си остават гладни, защото още не сме запалили огън в крепостта, а хигиената бързо я забравяме, когато две от момичетата ни са отвлечени от конници на Церера, докато се къпят в реката точно под портата ни. Златните се объркват, когато фините им пори започват да се запушват и да им излизат пъпки.
— Прилича на ужилване от пчела! — смее се Рок на мен и Касий. — Или на далечно лъчисто слънце!
Преструвам се, че пъпката ми е много интересна, все едно през целия ми живот на Червен не са ми излизали.
Касий се навежда да я огледа.
— Братле, това е направо… — После Рок спуква пъпката право в лицето на Касий, той отскача назад и се задавя от отвращение. Куин се превива от смях.
— Понякога действително се питам — започва Рок, след като Касий се съвзема — за целта на всичко тук. Как е възможно това да е най-ефикасният метод за проверка на нашите достойнства, за превръщането ни в създания, способни да управляват Обществото?
— А стигаш ли изобщо до някакви изводи? — пита предпазливо Касий. Сега се държи на разстояние.
— Поетите никога не го правят — подхвърлям.
Рок се изкисква.
— За разлика от повечето поети аз понякога успявам. И разполагам с нашия отговор.
— Изплюй го! — подканя го Касий.
— Все едно нямаше да го направя, без тукашната ни примадона да ми даде наставления — въздъхва Рок. — Докарали са ни тук, защото тази долина представлява човечеството преди управлението на Златните. Разпокъсани. Разединени дори в собственото си племе. Те искат да преминем през процеса, през който са преминавали нашите предци. Стъпка по стъпка, тази игра ще се развие така, че да ни предаде нови уроци. Вътре в играта ще се развият йерархии. Ще имаме Червени, Златни, Медни.
— Розови? — пита с надежда Касий.
— Звучи разумно — обаждам се.
— О, това ще е яко странно — смее се Касий и върти пръстена си с вълк. — Ако стане така, майките и бащите ще получат припадъци. Сигурно затова Тит точи лиги по момичетата. Май му се иска да си има играчка. Като стана дума за играчки, къде прати той Викс?
Разсмивам се. Викс, вероятно най-опасният от последователите на Тит, и останалите потеглиха преди близо два часа по заповед на Тит да използват предимството на височината на кулата Фобос, за да огледат равнината — подготовка за нападение над Дом Церера.
— Ще е най-добре да привлечем Викс на наша страна, ако се заиграем — казвам. — Той е дясната ръка на Тит.
Мислите на Рок продължават да текат в различна посока.
— Аз… за Розовите, не знам — клати глава той. Идеята един Златен да бъде Розов е оскърбителна за него. — Но… останалото е просто. Това е умален модел на Слънчевата система.
— На мен ми прилича на пленяване на знамето, ако си спомняте тази игра, само че с мечове — отговарям. Никога не съм тренирал подобен спорт, но заниманията ми с Матео ме запознаха с игрите на тези деца в градините на родителите им.
— Аха — кимва Касий и с насмешлива сериозност бодва пръст в гърдите на Рок. — Съгласен. Значи, Рок, ти си вземи прибързаните приказки и си ги заври там, където слънце не изгрява. Ние, двамата велики умове, взехме решение. Това е игра на „пленяване на знамето“.
— Ясно — смее се Рок. — Не всички разбират метафорите и тънкостите като мен. Но не се бойте, мускулести ми приятели, аз ще съм тук, за да ви водя през онези неща, които искат да си изкълчиш ума. Например мога да ви кажа, че първото изпитание за нас ще е да обединим отново Дома, преди враг да е почукал на вратата ни.
— По дяволите — измърморвам, като поглеждам над парапета.
— Нещо те притеснява? — пита Касий.
— Изглежда играта току-що започна — посочвам надолу.
От другата страна на долчинката, точно там, където гората среща тревистата равнина, Викс влачи момиче за косата. Първата робиня на Дом Марс. И не само че не съм погнусен, а дори завиждам. Завиждам за това, че не съм я пленил аз. Пленил я е галеникът на Тит, което означава, че сега Тит печели позиции.