Пиърс Браун
Червен изгрев (29)

29.
Единство

Тит е такъв, какъвто Танцьора не искаше да стана аз. Той е като Хармъни. Създание на мъстта. Въстание начело с Тит би се провалило само за седмици. Още по-лошо, ако Тит продължава така, ако продължава да е нестабилен, подлага на риск и мен. Танцьора е излъгал или не е знаел, че има и други изваяни Червени, други Червени, надянали маската на Златни. Колко ли са още? Колко ли е внедрил Арес тук, в Обществото? В Института? Няма значение дали са хиляда, или е само един. Нестабилността на Тит подлага всеки изваян някога Червен на риск. Подлага на риск мечтата на Ео. А с това аз не мога да се примиря. Ео не умря, за да може Тит да избие няколко деца.

Ридая в оръжейната, докато решавам какво трябва да се прави.

Още кръв ще опетни тези ръце, защото Тит е бясно куче и трябва да бъде премахнат.

 

 

На сутринта го извличам на площада пред Дома. Разтребват остатъците от снощния пир. Докарвам дори и робите да гледат. Високо горе пърхат неколцина Проктори. Край тях не лети нито един медБот, което сигурно е знак за мълчаливото им съгласие.

Блъсвам Тит на земята пред бившето му племе. Те наблюдават безмълвно, мъгла се вие във въздуха около тях, нервни крака дращят по студените каменни плочи, застилащи двора. Хлад прониква в ръцете ми през дуростоманата на моя Секач.

— За престъпленията: изнасилване, осакатяване и опит за убийство на други членове на Дома, осъждам Тит ау Ладрос на смърт. — Изброявам основанията. — Някой оспорва ли правото ми да го извърша? — Поглеждам Прокторите горе. Никой не издава нито звук.

Вглеждам се в жестокия Викс. Охлузването му още не е минало. След това погледът ми се насочва към Касандра. Поглеждам дори грамадния като канара Полукс, който спаси Касий и ни отвори портата. Застанал е до Рок. Как само се мени тук лоялността.

Как се мени и собствената ми лоялност. Ще накажа със смърт един Червен, задето е убивал Златни. Той е копал земята като мен. Има душа като моята. След смъртта тя ще иде в долината, но в живота той прояви тъпота и себичност в своята скръб. Трябваше да е по-добър. Червените са по-добри от него — не сме ли?

Племето на Тит стои мълчаливо, вината им е свързана с техния водач. Когато той си отиде, ще си отиде и тя. Това си казвам. Всичко ще е добре.

— Аз оспорвам присъдата! — заявява Тит. — И ти отправям предизвикателство, говнолизецо!

— Приемам, драги ми господине. — Покланям се отсечено.

— Тогава ще има дуел по обичая на Ордена на меча! — обявява Рок.

— Значи избирам аз — казва Тит, като оглежда моя Секач. — Прави остриета. Без извити остриета.

— Както предпочиташ! — съгласявам се, но щом пристъпвам напред, усещам как една ръка хваща лакътя ми, усещам, че приятелят ми е застанал зад гърба ми.

— Дароу, той е мой! — прошепва хладно Касий. — Помниш ли? — Не правя утвърдителен знак. — Моля те, Дароу. Позволи ми, за честта на Дом Белона.

Поглеждам Рок — той поклаща глава. Също и Куин, която застава зад Касий. Но тук водачът съм аз. И аз действително обещах на своя приятел, който сега признава издигането ми. Той моли, а не настоява, и затова зрелищно разигравам как се замислям, а после приемам молбата му. Заставам настрана, а Касий излиза напред, стиснал прав меч с хватката си на фехтовач. Грозно оръжие, ала той го е наточил на камъните.

— Пикльо! — изкисква се Тит. — Чудесно. Ще се радвам отново да наквася трупа ти в пикня, като приключим.

Тит е роден за свади. Роден за кални бойни полета и граждански войни. Питам се дали е наясно колко лесно ще умре днес.

Рок очертава кръг в прахта около двамата противници. Клоуна и Шибаната мутра излизат напред с пълни с оръжия ръце. Тит избира дълъг, широк меч, който е взел преди пет дни от войник от Церера. Металът дращи по камъните, звуците ехтят из двора. Той замахва с него веднъж, дваж, за да изпробва баланса. Касий не помръдва.

— Напика ли се вече? — пита Тит. — Нямаш грижи, бързичко ще приключа.

Рок изпълнява нужното и обявява началото на боя.

Касий не бърза.

Грозните мечове издрънчават крехко при удара едно в друго. Дрънченето е свирепо. Остриетата се нащърбват. Застъргват. Но колко са тихи, когато се натъкнат на плът.

Единственият звук е изпъшкването на Тит.

— Ти уби Юлиан — казва тихо Касий. — Юлиан ау Белона от Дом Белона.

Той изважда острието си от крака на Тит и го забива на друго място. Изтръгва го.

Тит се смее и залита немощно. Сега гледката е жалка.

— Ти уби Юлиан! — Думите са придружени с посочване, думи, които той повтаря, докато аз извръщам очи. — Ти уби Юлиан! — Но Тит отдавна е мъртъв. Лицето на Куин се облива в сълзи. Рок отвежда нея и Лея. Моята армия е притихнала. Паламидата се изплюва върху каменните плочи и обгръща с ръка раменете на Чакълчето. Клоуна изглежда още по-потиснат от обикновено. Дори Прокторите не се обаждат. Гневът на Касий изпълва двора — жесток плач за милия, добър брат. Той каза, че го е сторил заради справедливостта, за честта на семейството и Дома си. Ала това е мъст и колко безстойностна изглежда тя.

Изстивам.

Тази участ е била готвена за мен. Не за клетия ми брат Тит — ако действително това е било неговото име. Той заслужаваше по-добра съдба.

Иде ми да се разплача. Гневът и тъгата се надигат в гърдите ми, докато си пробивам път през армията. Когато подминавам Рок, той ме поглежда. Лицето му е досущ като на труп.

— Това не беше правосъдие — смънква той, без да ме погледне в очите.

Провалих се на изпита. Рок е прав. Не беше правосъдие. Правосъдието е безстрастно, то е справедливо. Аз съм водачът. Аз издадох присъдата. Аз трябваше да я изпълня. Вместо това дадох позволение за мъст и вендета. Сега ракът не може да се изреже — аз го влоших.

— Поне пак се боят от Касий — измърморва Рок. — Но това е единственото, което постигна.

Клетият Тит. Погребвам го в една горичка край реката. Дано тя по-бързо го отведе в долината.

Тази нощ не заспивам.

Не зная дали са сторили зло на жена му, на сестра му или на майка му. Не зная от коя мина е дошъл. Но неговата болка е и моя. Неговата болка го е съкрушила, както моята ме съкруши на ешафода. Ала на мен ми се даде втори шанс. Къде е неговият?

Надявам се болката му да стихне в смъртта. Не го обичах, преди да умре — и той трябваше да умре, ала все пак е мой брат. Затова се моля да намери покой в долината и един ден да го видя отново и да се прегърнем като братя, когато той ми прости за стореното, защото го сторих заради една мечта, за нашите хора.

Моето име, вече с три чертички до него, се рее около ръката на Прим.

Касий също се е издигнал.

Но Прим може да бъде само един.

 

 

Тъй като не успявам да заспя, поемам смяната на Касандра на стража. Мъгла се вие около бастионите и затова връзваме върху зидовете овце. Те ще се разблеят, ако дойде враг. Подушвам нещо странно — наситен мирис с полъх на дим.

— Печена патица? — Обръщам се и виждам Фичнър, застанал до мен. Косата му над тясното чело е разрошена и днес е без златните си доспехи, само по черна туника със златни райета. Той ми подава парче патешко. От миризмата му коремът ми закъркорва.

— Всички трябва да сме ти бесни — казвам.

Той прави изненадана физиономия.

— Хлапетиите, които приказват така, обикновено имат намерение да обяснят защо не са бесни.

— Ти и Прокторите виждате всичко, нали?

— Дори и когато си бършеш гъза.

— И не попречихте на Тит, защото всичко това влиза в учебната програма.

— Действителният въпрос е защо не попречихме на теб.

— Да го убия.

— Да, малкият. Той щеше да е ценен за войската, не мислиш ли? Може би не Претор с кораби в мастиленото небе. Но какъв Легат щеше да излезе от него — щеше да води войници в звездниЧерупки през вражеската порта, докато огън обсипва техните пулсЩитове. Виждал ли си някога Железен дъжд? Когато изстрелват хора от орбита, за да превземат градове? Роден беше за това!

Не отговарям.

Фичнър избърсва устните си от мазнината в черния ръкав на туниката си.

— Животът е най-ефективното училище, създадено някога. Едно време са карали децата да свеждат глави над книгите. За да им влезе нещо в главите, била нужна цяла вечност. — Той се почуква по главата. — Но сега си имаме джаджи и дейтапади, и ние, Златните, използваме по-долните Цветове да извършват проучванията за нас. Ние нямаме нужда да учим химия или физика. За тази цел разполагаме с компютри и други. Онова, което сме длъжни да опознаем, е човечеството. За да управляваме, трябва да изучаваме политика, психология и науката за поведението — колко отчаяно реагират човешките същества едно на друго, как се формират глутници, как функционират армиите, как се разпадат нещата и защо. Това не можем да научим никъде другаде освен тук.

— Не, аз разбирам целта — измърморвам. — От грешките си научавам повече, стига те да не ме убият — Как добре се научих от опитите си да бъда мъченик.

— Добре. Ти ги допускаш в изобилие. Ти си импулсивно лайненце. Но тук му е мястото да се дъниш. Да се учиш. Такъв е животът… само че с добавка на медБотове, втори шансове, изкуствени сценарии. Може би си се досетил, че с първия изпит, Посвещението, измервахме необходимостта от битка с емоциите. Вторият беше племенните раздори. После имаше малко правосъдие. Сега предстоят и още изпити. Още втори шансове и още взети уроци.

— Колко от нас могат да умрат? — питам неочаквано.

— За това не се тревожи.

— Колко?

— Всяка година Съветът за Качествен контрол определя лимит, но засега сме напълно в границите му въпреки случилото се с Чакала — усмихва се Фичнър.

— Чакала… — повтарям. — Това ли се случи онази вечер, когато медБотовете се втурнаха на юг?

— Името му ли казах? Опа! — Той се ухилва. — Искам да кажа, че медБотовете са много ефикасни. Лекуват почти всички рани. Но дали ще са толкова ефикасни, когато Касий разбере кой всъщност е убил брат му?

Коремът ми се свива.

— Той вече уби убиеца на Юлиан. Ти очевидно не си гледал.

— Разбира се, разбира се! Меркурий смята, че си блестящ! Аполон мисли, че ти си най-мекият тук. Хич не те харесва, да знаеш.

— Дреме ми.

— О, би трябвало да ти пука повечко. Аполон е сладур.

— Добре де. А какво мислиш ти? Ти си моят Проктор.

— Мисля, че ти си древен дух. — Той се взира в мен и се обляга на бастиона. Нощта оттатък замъка е мъглива. От дълбините й вълк надава вой. — Мисля, че ти си като онзи звяр нейде там. Част от глутница, ала дълбоко тъжен, дълбоко самотен. И аз не мога да измъдря защо, скъпо мое момче. Всичко това е такова забавление! Наслаждавай се! Няма по-хубав живот!

— И ти си същият — заявявам. — Самотен. Непрекъснато сипеш майтапи и ехидни забележки, също като Севро, ала това е само маска. Защото не изглеждаш като останалите, нали? Или си беден? Нещо те прави аутсайдер.

— Външността ми ли? — Смехът му прилича на лай. — Какво значение има тя? Мислиш си, че съм Бронзи само защото не съм Адонис? — Той се навежда напред, защото наистина го интересува какво ще кажа.

— Ти си грозен и се тъпчеш като прасе, Фичнър, но дъвчеш метаболизатори, а можеш просто да отидеш при Ваятел да те оправи и да заприличаш на другите. Ще ти махнат шкембето за секунда.

Мускулът на челюстта на Фичнър потръпва. Дали от гняв?

— Защо трябва да ходя при Ваятел? — изсъсква той внезапно. — Аз мога с голи ръце да убия Обсидиан. Обсидиан! Мога да надхитря Сребърен по приказки и преговори. Мога да смятам така, както Зелените само си мечтаят. Защо да променям външния си вид?

— Защото точно той ти пречи.

— Въпреки низкия си произход аз съм достоен, аз съм важен. — Подобното му на брадва лице ме предизвиква да му възразя. — Аз съм Златен! Аз съм цар! Не се променям в угода на другите!

— Ако е вярно, защо дъвчеш метаболизатори? — Той не отговаря. — И защо си само Проктор?

— Да бъдеш Проктор е престижна позиция, момче! — тросва се Фичнър. — Подборниците гласуваха аз да представям Дома!

— Ала все пак не си Император. Не предвождаш флотилии. Не си дори Претор, командващ ескадрон. Нито пък си някакъв Губернатор. Колко души могат да вършат онова, което твърдиш, че можеш да вършиш ти?

— Малцина — отвръща той тихо, а лицето му е изпълнено с гняв. — Единици. — Поглежда нагоре. — Какъв дар желаеш, задето плени знамето на Минерва?

— Това не се ли полага на Севро? — питам; разбирам, че разговорът върви към края си.

— Той го подаде на теб.

Искам коне, оръжия и кибрит. Той се съгласява отсечено, обръща се и си тръгва, преди да успея да му задам един последен въпрос. Щом започва да се издига, го сграбчвам за ръката. Нещо се случва. Нервите ми се изпържват. Сякаш игли, потопени в киселина, пробождат пръстите и ръката ми. Изпъшквам. За секунда белият ми дроб отказва.

— Кръвогаден ад! — изкашлям се аз и рухвам на земята. Той носи пулсБроня. Дори не виждам генератора. Това е като пулсЩита, но вграден в самата броня.

Той изчаква, без да се усмихне.

— Чакала… — казвам. — Ти го спомена, момичето от Минерва — също. Кой е той?

— Той е синът на АрхиГубернатора, Дароу. И пред него Тит изглежда като циврещо детенце.

 

 

На другата сутрин едри коне пасат в полята. Вълци се опитват да удушат една дребна кобилка. Белезникав жребец дотичва и убива с ритници единия от вълците. Избирам си го. Другите го наричат Квиет. Това означава „последният удар“.

Той ми напомня Пегас, спасил Андромеда. В песните, които пеехме в Ликос, се говореше за коне. Зная, че на Ео би й харесало, ако можеше да поязди един от тях.

Чак дни по-късно разбирам, че са кръстили моя кон Квиет като подигравка за участието ми в смъртта на Тит.