Пиърс Браун
Червен изгрев (26)

26.
Мустанга

Част от Касий вече я няма. Непобедимото момче, което срещнах за пръв път, някак се е променило. Променило го е унижението. Ала докато изправям пръстите му и му помагам да си намести рамото, не мога да реша точно как. Той се строполява на земята от болка.

— Благодаря ти, братко — изпъшква и се хваща за главата ми, за да си помогне да се изправи. Казва го за първи път. — Издъних се на изпита. — Не му възразявам. — Влязох вътре като първия глупак. Ако това се случваше някъде другаде, щяха да ме убият.

— Поне не ти е струвало живота — кимвам.

Касий се подсмихва.

— Само гордостта ми.

— Добре. Нещо, което притежаваш в изобилие — усмихва се Рок.

— Трябва да я върнем тук. — Очите на Касий стават ледени, когато поглежда Рок, а после и мен. — Куин. Трябва да я върнем, преди да я е отвел в кулата си.

— Ще я върнем.

Кърваво проклятие, ще я върнем.

 

 

Ние с Касий потегляме на изток според моя план — по-далече, отколкото сме стигали досега. Не напускаме северните планини, ала гледаме да вървим по високи била, видими за откритите равнини долу. Дългите ни крака ни отвеждат бързо и далече все по̀ на изток и по̀ на изток.

— Ездач на югоизток — съобщавам. Касий не поглежда нататък.

Минаваме през влажна долчинка, където тъмно езеро ни предлага възможност да посръбнем вода срещу семейство еленчета. По краката ни е полепнала кал. Над студената вода прехвърчат буболечки. Допирът на земята между пръстите ми е приятен, когато се навеждам да пийна. Потапям си главата, а след това хапваме с Касий от нашето агнешко. Сол му трябва. От всички тези белтъчини ме присвива коремът.

— На какво разстояние източно от крепостта сме според теб? — питам Касий и соча зад него.

— Може би на двайсетина километра. Трудно ми е да преценя. Струва ми се по-далече, но краката ми просто са уморени. — Той се изправя и поглежда натам, накъдето соча. — А… Разбрах.

Девойка, яхнала петнист мустанг, ни наблюдава от края на долчинката. За седлото й е вързан дълъг, увит в нещо прът. Не мога да различа от кой Дом е, но съм я виждал и преди. Спомням си я, все едно беше вчера. Момичето, което ме нарече Феичка, когато паднах от онова пони, на което ме качи Матео.

— Искам конят й да потегли назад — казва ми Касий. Той не вижда с лявото око, но напереността му се е завърнала, леко понасилена. — Здрасти, миличка! — провиква се. — Мамка му, как болят ребрата от това! Примна езда! От кой Дом си?

И аз това се чудя.

Девойката стига с коня на десетина метра от нас, но Сиглите на китките и на врата й са покрити с две дължини съшит плат. На лицето й са изрисувани три диагонални линии — със сок от черни боровинки, примесен с животинска мас. Не знаем дали е от Церера. Надявам се да не е. Може да е от южните гори, от изток, дори от далечните североизточни планини.

— Привет, Марс! — поздравява тя самодоволно, съзряла Сиглата върху нашите якета.

Касий се покланя — жалка работа. Аз не си правя труда.

— Е, това е яко. — Подритвам един камък с обувката си. — Привет… Мустанг. Хубава Сигла. И хубав кон. — Давам й да разбере, че да имаш кон е рядкост.

Тя е дребничка и крехка. Усмивката й — не. Подиграва ни се.

— Какво дирите вие, момчета, тука в дълбокия тил? Жънете жито?

Потупвам своя Секач.

— У дома си имаме достатъчно — посочвам на юг към нашата крепост.

Тя потиска смеха си, предизвикан от немощната ми лъжа.

— Без съмнение.

— Ще съм откровен с теб. — Касий се насилва и смляното му лице се усмихва. — Ти си зашеметяващо красива. Трябва да си от Венера. Тресни ме с онова, дето е под този плат на седлото ти, каквото и да е то, и ме замъкни в своята крепост. Ще бъда твой Розов, ако ми обещаеш да не ме делиш с никого и да ме топлиш всяка нощ. — Той пристъпва със залитане напред и й предлага ръка. — И всяка сутрин. — Мустангът й прави четири крачки назад, докато той се отказва от опитите си да й отмъкне коня.

— Брей, не си ли чаровник, красавецо! А като гледам тая вила в ръката ти, сигурно си и примен боец — примигва с очи тя.

Касий, съгласен, изпъчва гърди.

Девойката го изчаква да разбере.

После той се навъсва.

— Мда. Уф… Виждаш ли, в крепостта ни нямахме никакви сечива освен тези, прилежащи на нашето божество, знаааачи вече трябва да си се срещнал с Дом Церера. — Тя се привежда ехидно напред. — Вие нямате посеви. Само сте се били с онези, които имат, а явно ви липсват и по-добри оръжия, иначе щяхте да ги носите с вас. Значи и Церера е някъде тук. Най-вероятно в низините край гората, заради посевите. Или близо до онази голяма река, за която всички говорят.

Има смеещи се очи и самодоволно усмихната уста на лице със сърцевидна форма. Дълга коса, тъй златна, че искри на слънцето, се спуска, сплетена на плитки, по гърба й.

— Значи вие сте в гората? — пита момичето. — На север в планините сигурно. Ех, че весело! Колко кофти са ви оръжията? Коне явно нямате. Ама че беден Дом.

— Шлака! — произнася Касий многозначително.

— Изглеждаш доста горда от себе си. — Замятам своя Секач на рамото си.

Тя вдига ръка и я размахва напред-назад.

— Има, има нещо такова. По-горда, отколкото е редно да се гордее Красавеца тука. Той е пълна фукня. — Премествам тежестта си върху пръстите на краката, за да видя дали ще забележи. Тя кара коня си да отстъпи назад. — Стига де, стига де, Жътвар, да не смяташ и ти да се пробваш да ми се намъкнеш в седлото?

— Само се пробвам да те съборя от него, Мустанг.

— Ще ни се да се извъргаляме в калта, а? Е, ще ви обещая да ви позволя да се качите тук при мен, ако ми подскажете повечко къде клечи вашата крепост? Кули? Разпръснати постройки? Мога да бъда любезен господар.

Тя ме оглежда игриво от глава до пети. Очите й искрят, както може би искрят очите на лисица. За нея това все още е игра, което значи, че нейният Дом е цивилизовано място. Завиждам й, докато я оглеждам по същия начин. Касий не излъга — гледката си струва. Но бих предпочел да я съборя от нейния мустанг. Краката ми са уморени, а играем опасна игра.

— От кой номер Подбор си? — питам и ми се иска да бях внимавал повече.

— По-висок от твоя, Жътварю. Спомням си, че Меркурий страшно те искаше, но неговите Подборници не му позволиха да те избере при първия рунд. Заради нещо, свързано с мярката ти за ярост.

— Била си по-напред от мен? Тогава значи не си от Меркурий, защото вместо мен те избраха момче; не си и от Юпитер, защото те взеха едно кръвогадно хлапе, същинско изчадие. — Опитвам се да си спомня кого още избраха преди мен, ала не мога и затова се усмихвам. — Може би не трябваше да се дуеш толкова. Тогава нямаше да знам от кой Подбор си.

Забелязвам ножа под черната й туника, ала все така не мога да си я спомня от Подбора. Не внимавах. Касий, както заглежда момичетата, би трябвало да я е запомнил, но навярно е способен да мисли само за Куин и отрязаното й ухо.

Свършихме си работата. Можем да зарежем Мустанга. Тя е достатъчно умна, за да схване останалото. Но тръгването без кон вероятно ще е проблем, а според мен Мустанга няма належаща нужда от своя.

Правя се на отегчен. Касий държи под око околните хълмове. После аз трепвам внезапно, все едно съм забелязал нещо. Прошепвам „Змия!“ в ухото му, втренчен в предните копита на коня. Той също поглежда и в този момент девойката прави неволно движение. Дори когато осъзнава, че е номер, тя се навежда напред да огледа копитата. Аз се хвърлям нататък, за да преодолея десетметровото разстояние. Бърз съм. Тя също, обаче губи една идея равновесие и се налага да се наведе назад, за да пришпори коня си. Той заравя копита в калта. Хвърлям се към нея и силната ми десница стисва дългите й плитки точно когато конят й се стрелва напред. Опитвам се да я съборя от седлото, но тя цялата е адски огън.

Оставам с шепа къдрици от злато. Мустангът е избягал, а момичето се смее и ругае заради косата си. После вилата на Касий се люшва във въздуха и препъва коня. Девойката и животното падат долу в калната трева.

— По дяволите, Касий! — крясвам.

— Съжалявам!

— Можеше да я убиеш!

— Знам! Знам! Съжалявам!

Изтичвам да видя дали не си е строшила врата. Това би провалило всичко. Тя не помръдва. Навеждам се да й проверя пулса и усещам как острие драсва слабините ми. Ръката ми е вече стигнала, за да извие китката й. Вземам ножа и я приковавам към земята.

— Знаех си, че ти се ще да ме овъргаляш в калта. — На устните й се изписва самодоволна усмивка. После ги присвива, сякаш иска целувка. Дръпвам се. Вместо това тя подсвирва и планът лекичко се усложнява.

Дочувам тропот на копита.

Кърваво проклятие, всички имат коне освен нас!

Девойката намига, а аз насила дръпвам плата от Сиглата й. Дом Минерва. Гърците са я наричали Атина. Разбира се. Седемнайсет коня препускат към долината от билото на хълма. Ездачите им имат шокови пики. Откъде, по дяволите, са се снабдили с шокови пики?

— Време е да бягаш, Жътвар — дразни ме Мустанга. — Моята армия идва.

Не побягваме. Касий се гмурва в езерото. Аз скачам от момичето, хуквам подире му през калта и се хвърлям от брега във водата след него. Не мога да плувам, но бързо се научавам.

Конниците на Дом Минерва дразнят Касий и мен, докато разплискваме водата в средата на малкото езеро. Лято е, но водата е студена и дълбока. Смрачава се. Крайниците ми са изтръпнали. Онези от Минерва все така кръжат около езерото и ни чакат да се уморим. Няма! В джобовете ми бяха три от дуроторбите. Надувам ги с въздух и давам две на Касий, едната задържам за себе си. Те ни помагат да плуваме и тъй като явно никой от Минерва няма намерение да се присъедини, засега сме в безопасност.

— Рок вече трябваше да го е запалил — казвам на Касий след няколко часа плуване. Той не е във форма заради раните и студа.

— Рок ще го запали. Вяра… драги ми господине… вяра!

— Освен това се предполага почти да сме стигнали до вкъщи.

— Е, и все пак върви по-добре от моя план.

— Изглеждаш обзета от досада, Мустанг! — провиквам се, а зъбите ми тракат. — Влез да поплуваш!

— И да получа хипотермия? Да не съм тъпа! Аз съм в Минерва, а не в Марс, спомнете си го! — смее се тя от брега. — Предпочитам да се постопля пред камината във вашата крепост. Виждате ли? — Тя сочи зад нас и заговаря припряно на три високи момчета, едното от които изглежда едро като Обсидиан — раменете му са като грамаден буреносен облак.

В далечината се издига дебел стълб от дим.

Най-сетне.

— Как тъй, да го шлакам, са взели изпита тия пишлигари? — питам високо. — Та те подариха нашата крепост!

— Ако се върнем, ще ги удавя в собствената им пикня — отвръща Касий още по-високо. — Освен Антония. Тя е твърде хубава за такова нещо.

Зъбите ни тракат.

Осемнайсетте ездачи си мислят, че Дом Марс е тъп, безконен и неподготвен.

— Жътвар, Красавец, вече трябва да ви оставя! — провиква се Мустанга към нас. — Помъчете се да не се удавите, преди да съм се върнала с вашето знаме. Може да станете мои бодигардове, хубавелковци. И да получите еднакви шапки! Но ще трябва да ви научим по-хубаво да мислите!

Тя се отдалечава в галоп заедно с петнайсет конници, грамадният Златен пришпорва коня си до нейния като някаква колосална сянка. Последователите й яздят и дюдюкат. Оставя компания и на нас — двама конници с шокови пики. Нашите земеделски сечива лежат в калта на брега.

— М-м-мустанга е с-сексб-бомба — успява да избъбри треперещият Касий.

— П-п-плаши ме.

— Н-н-напомня м-м-ми за м-м-майка ми.

— Н-н-на тебе н-н-нещо т-ти им-ма.

Той кимва утвърдително.

— Значи… П-планът като ч-че с-с-раб-ботва.

Ако успеем да излезем от езерото, без да ни пленят.

Стъмва се сериозно, а с мрака идва и воят на вълците из мъгливите планини. Започваме да потъваме — дуроторбите ни изпускат през дребните дупки, получени от натоварването. Може да сме имали шанса да се измъкнем в нощта, но останалите от Минерва не са насядали лениво около огъня. Те дебнат из мрака, а ние дори никога не знаем къде се намират. Защо не си седят тъпо в крепостта като нашите другари?

Пак ще бъда роб. Може би не истински роб, ала няма значение. Няма да загубя! Не мога да загубя! Ео ще е умряла напразно, ако се оставя да потъна тук, ако позволя на моя план да се провали. Ала действително не зная как да победя враговете си. Те са умни, а обстоятелствата определено са против мен. Потъвам заедно с мечтата на Ео в тъмното езеро и се готвя да заплувам към брега без значение какъв ще е изходът, когато нещо стряска конете.

После писък разцепва водата.

Нещо надава вой и по гръбнака ми се процежда страх. Не е вълк. Не може да е онова, което си мисля, че е. Проблясва синя светлина и една шокова пика замахва във въздуха. Момчето пак изпищява. Уцелил го е нож. Някой му се притича на помощ и токът отново проблясва в синьо. Виждам черен вълк, надвесен над едното тяло, докато другото пада. И пак настъпва мрак. Тишина, а после жалният вой на медБотовете, спускащи се от Олимп.

Чувам познат глас.

— Вече е чисто. Излезте от водата, рибенца.

Прецапваме до брега и се задъхваме в калта. Получили сме лека хипотермия. Няма да ни убие, но пръстите ми още мърдат бавно, докато между тях жвака кал. Тялото ми трепери като сондьорче по време на работа.

— Гоблин, психопат такъв, ти ли си, бе? — провиквам се.

Четвъртото племе се изхлузва от мрака. Той носи кожата на убития от него вълк. Покрива го от главата до пищялите. Проклет дребосък. Златото по черния му комбинезон е оплескано с кал. Както и лицето му.

Касий се надига на колене и притиска Севро в прегръдка.

— О, п-п-прекрасен си, Гоблин. П-прекрасно, прекрасно м-момче. И смрадливо.

— Гъбки ли е гризкал? — пита Гоблина през рамото на Касий. — Стига си ме обарвала ма, Феичке. — Той отблъсва Касий със засрамен вид.

— Уб-б-би ли г-ги т-тия д-двамата? — питам, разтреперан. Навеждам се над тях и събличам сухите им дрехи, за да ги разменя с моите. Проверявам им пулса.

— Не. — Севро накланя глава срещу мен. — Трябваше ли?

— З-з-защо м-ме п-п-питаш, в-все едно съм ти П-претор? — смея се аз. — Знаеш кое как е.

Севро вдига рамене.

— Ти си като мен. — Той поглежда Касий презрително. — И все пак по някакъв начин си и като него. Та трябваше ли да ги убия? — пита нехайно.

Двамата с Касий се споглеждаме стреснато.

— Н-н-не — съгласяваме се един с друг точно когато медБотовете пристигат да отнесат момчетата от Минерва. Достатъчно тежко ги е увредил, за да сложи край на участието им в играта.

— И какво, ак-к-ко с-смея да п-п-попитам, п-п-правиш ти, т-та б-бродиш н-н-наоколо, зам-м-метнат с вълча к-к-кожа ч-ч-чак т-тука? — пита Касий.

— Рок каза, че ще тръгнете на изток, паплач такава — отвръща отсечено Севро. — Планът все още си върви, твърди той.

— Т-тия от М-минерва пристигнаха ли в крепостта?

Севро се изплюва в тревата. Луните близнаци хвърлят призрачни сенки по тъмното му лице.

— Отде да знам, да им пикая на тях? Подминаха ме пътем. Вие обаче нямате никакви преимущества, да знаете. Тоя план води към задънена улица. — Севро всъщност помага ли ни? Разбира се, помощта му започва с изброяване на онова, на което не сме способни. — Ако тия от Минерва се доберат до кулата, те ще унищожат Тит и ще завземат нашата територия.

— Да, тъкмо там е работата — казвам.

— Ще ни вземат и знамето…

— Т-това е р-риск, който сме длъжни да поемем.

— … и затова аз го откраднах от кулата и го зарових в гората.

Трябваше да се досетя.

— Открадна го. Просто така. — Касий се разсмива. — Педерастче смахнато! Ти си примно смахнат. Стотният избор. Примно смахнат.

Севро изглежда ядосан. Доволен, ала ядосан.

— Дори и тогава не можем да гарантираме, че те ще напуснат територията ни.

— К-какво п-п-предлагаш? — питам. Все още треперя, ала нямам търпение. Той можеше да ни помогне и по-рано.

— Намерете начин да ги изкарате оттам, след като си свършат работата — да свалят Тит очевидно.

— Да. Д-да. Схващам. — Отърсвам се от последните тръпки. — Но как?

Севро вдига рамене.

— Ще вземем знамето на Минерва.

— Ч-чакай — обажда се Касий. — Ти знаеш ли къде е крепостта им?

Севро изсумтява.

— Ти с какво си мислиш, че съм се занимавал през цялото това време бе, лайно копринено? Бил съм си чекии из храсталака?

С Касий се споглеждаме.

— Нещо такова — кимвам.

— Всъщност да — съгласява се Касий.

 

 

Яхваме конете на Минерва и поемаме на изток от планините. Не съм силен в конната езда. Касий е, разбира се, и затова се научавам да стискам охлузените му ребра много добре. Лицата ни са изрисувани с кал. Нощем всичко ще изглежда като сянка — те ще видят конете ни, пиките ни, Сиглите ни и ще ни вземат за свои.

Крепостта на Минерва се намира сред ширнала се площ, покрита с диви цветя и маслинови дървета. Луните ярко сияят над катранения пейзаж. Горе, сред разкривените клони, се обаждат сови. Щом стигаме обширната им крепост от пясъчник, един глас ни подвиква от укреплението над портата. Севро не изглежда особено представително във вълчата си наметка и затова завардва изхода.

— Открихме Марс — извиквам. — Ей! Отворете проклетата порта!

— Парола! — настоява лениво стражата от зъбците на стената.

— Гръдогъзоглавец! — крясвам. Севро я е чул последния път, когато е идвал тук.

— Примно. Къде са Виргиния и нападателите? — провиква се надолу стражата.

Мустанга?

— Взехме им знамето, пич! Тия пикльовци дори коне нямаха! Може и да успеем да превземем замъка!

Стражата захапва.

— Примна новина! Виргиния е същински дявол. Джун е приготвила вечеря. Хапнете в кухнята и после елате при мен, ако искате. Скучно ми е и имам нужда от развлечения.

Вратата изскърцва и се отваря много, много бавно. Когато най-сетне се открехва достатъчно, че да влезем с конете рамо до рамо, се разсмивам. Дори не ни посрещат стражи. Тяхната крепост е по-различна — по-суха, по-чиста и по-малко потискаща. Те имат градини и маслинови дървета, които растат сред колоните от пясъчник на най-долния етаж.

Скриваме се в тъмното, когато минават две момичета, понесли чаши мляко. Те нямат факли или огньове, които врагът може да забележи отдалече — само малки свещи. Това улеснява промъкването наоколо. Явно момичетата са хубави, защото Касий прави физиономия и се преструва, че тръгва подире им нагоре по стълбите.

След като ме огрява с бърза усмивка, той се плъзва в посоката, откъдето се чуват звуците от кухнята, а аз тръгвам да търся стаята на командването им. Откривам я на третия етаж. Прозорците гледат към тъмната равнина. Пред тях е картата на Минерва. Над крепостта на моя Дом се развява горящо знаме. Не зная какво означава това, но няма как да е на добро. Още една крепост — на Дом Диана, се намира южно от тази на Минерва във Великата гора. Това са всички открити досега крепости.

Те си имат свои собствени табла, за да отбелязват постиженията си. Някакъв на име Пакс, изглежда, е кървав кошмар. Лично е поробил осем души и е накарал медБотовете да слязат за девет ученици. Решавам, че той е високото колкото Обсидиан момче.

Не намирам знамето им никъде из стаята на командването. За разлика от нас те не са били толкова тъпи да го зарежат просто да си лежи някъде. Няма проблеми, ще го намерим по свой начин. Тъкмо навреме подушвам, че димът от огньовете на Касий се процежда през прозорците. Какъв хубавичък щаб си имат тия. Много по-хубав от този на Марс.

Изпотрошавам всичко.

А след като съм унищожил картата им и съм приключил с оскверняването на една статуя на Минерва с брадвата, която намерих, издялквам името на Марс върху красивата им дълга военна маса. Изкушавам се да изрежа името на някой друг Дом върху отломките, за да ги объркам, но искам да знаят чие дело е това. Този Дом е твърде стегнат, твърде подреден и уравновесен. Имат си водач, нападатели, стражи (наивни), готвачи, маслинови дървета, топло мляко, шокови пики, коне, мед, стратегия. Минервийци. Прасета горделиви. Нека се почувстват повечко като Дом Марс. Нека усетят ярост. Хаос.

Разнасят се викове. Пожарът на Касий се разпространява. Едно момиче нахлува във военната стая. Вдигам брадвата си и тя едва не припада. Няма смисъл да я наранявам. Не можем да вземем пленници, няма да е лесно. Затова вадя и Секача, и шоковата пика. Кал по лицето ми. Златистата ми коса е разрошена. Изглеждам като самия ужас.

— Ти ли си Джун? — изръмжавам.

— Н-не… Защо?

— Ти можеш ли да готвиш?

Тя се разсмива, въпреки че я е страх. Две момчета се показват иззад ъгъла. Двамата са по-набити, но по-ниски от мен. Надавам вопъл като разярено куче. Иха, как побягват!

— Врагове! — крещят. — Врагове!

— Те са в кулите! — изревавам отново и отново, за да ги объркам, докато слизам по стълбите. — Горните етажи! Навсякъде! Прекалено много са! С дузини! С дузини! Марс е тук! Марс дойде! — Димът се разпространява. Техните викове — също.

— Марс! — кряскат те. — Марс дойде!

Един младеж пробягва като мълния покрай мен. Сграбчвам го за яката и го изхвърлям през прозореца долу в двора, а стълпилите се там минервийци се разпръсват. Отивам в кухнята. Огънят на Касий никак не е лош. Предимно мазнина и храсталак. Едно виещо момиче го обсипва с удари в опит да го угаси.

— Джун! — подвиквам. Тя се обръща право срещу моята шокова пика и потръпва, когато токът вдървява мускулите й. Ето как им открадвам готвачката.

Касий ме открива, докато тичам, метнал Джун на рамо, през градината им.

— Какво е това, по дяволите?!

— Тя е готвачка! — обяснявам.

Той се разхилва така, че дъх не може да си поеме.

Сред минервийците настъпва хаос, докато излизат тичешком от бараката си. Мислят си, че врагът е в техните кули. Мислят си, че тяхната цитадела изгаря. Мислят си, че Марс е връхлетял с пълна сила. Касий ме дръпва в конюшните им. Оставили са седем коня. Открадваме шест, след като мятаме една свещ в плевниците им със сено и излизаме, яздейки, през главната порта, докато димът и паниката поглъщат крепостта. Знамето не е у мен. Точно както го планирахме. Севро каза, че крепостта имала таен заден вход. Обзаложихме се, че някой, много отчаяно мъчещ се да избяга от превзетата крепост, ще го използва — някой, който се опитва да опази знамето. Излязохме прави.

Севро се присъединява към нас две минути по-късно. Щом пристига, той надава вой изпод вълчата си наметка. Далече зад нас врагът го преследва на крак с шокови пики. Сега те си нямат коне. И нямат шанс да си върнат знамето със совата, което блести в калните му ръце. С безчувствената готвачка, метната напреки на седлото ми, тримата яздим в звездната нощ обратно към нашите разкъсвани от битки планини и се смеем, ликуваме, вием.