Пиърс Браун
Червен изгрев (30)

30.
Дом Диана

Минава един месец. След смъртта на Тит Дом Марс укрепва. Силата идва не само от висшеПодборните, но и от утайките, от моето племе и от средноПодборните. Обявих злоупотребата с роби извън закона. Робите от Церера, макар и все още да са наплашени в близост до Викс и неколцина от останалите, ни осигуряват храна и огън — за друго са почти негодни. Петдесет кози и овце са събрани в крепостта, ако попаднем под обсада; имаме запаси и от дърва за огъня. Но нямаме вода. Помпите в умивалнята засичат след първия ден, а нямаме кофи, в които да съхраняваме вода вътре за случай на обсада. Съмнявам се да е случайно.

От щитове изковаваме легени и използваме шлемове, за да носим вода от речната долчинка под високата ни крепост. Отсичаме дървета, издълбаваме ги и правим корита. Вадим камъни и изкопаваме кладенец, но не можем да стигнем до вода под калта. Вместо това го облицоваме с камъни и парчета дърво и се опитваме да го използваме като воден резервоар. Водата постоянно се процежда. Значи разполагаме с коритата и толкова. Не можем да позволим да ни обсадят.

Централната кула е по-чиста.

След като видях какво се случи с Тит, моля Касий да ме научи да боравя с меч. Уча се неимоверно бързо. Уча се с прав меч. Никога не използвам своя Секач — той вече се е превърнал в част от тялото ми. А смисълът е не да се науча да си служа с прав меч, който много прилича на бръсначите, а да съм наясно как би могъл да бъде използван той срещу мен. Освен това не искам Касий да се научи да се бие със закривено острие. Ако някога разбере за Юлиан, кривината е единствената ми надежда.

В крават не съм толкова изкусен. Не мога да изпълнявам ритниците. Обаче се научавам как да чупя трахеи. Научавам се и как да използвам ръцете си както трябва. Край с ударите като вятърна мелница. Край с глупашката защита. Аз съм бърз и смъртоносен, но дисциплината, която изисква крават, не ми допада. Искам да бъда сръчен боец, това е всичко. Крават като че настоява да ме учи на вътрешен покой. Това е загубена кауза.

Ала сега държа ръцете си като Касий, като Юлиан във въздуха, с лакти на нивото на очите, така че винаги нападам или блокирам удари надолу. Понякога Касий споменава Юлиан и усещам как мракът се надига в мен. Мисля си за Прокторите, които са наблюдавали това и са се смеели — сигурно изглеждам като злодей манипулатор.

Забравям, че Касий, Рок, Севро и аз сме врагове. Червен и Златни. Забравям, че един ден може да ми се наложи да убия всички тях. Те ме наричат „брат“ и аз не мога да мисля за тях другояче освен по същия начин.

Битката с Дом Минерва е преминала в поредица от схватки между бойни отряди — никоя от страните не успява да спечели достатъчно превъзходство над другата, за да постигне решителна победа. Мустанга не желае да поеме риска да се втурне в битката, която искам аз. Нейните хора не се изкушават толкова лесно като моите войници с мечти за слава или с насилие.

Минервийците отчаяно искат да ме заловят. Пакс, като ме види, обезумява. Мустанга дори се опитала да предложи на Антония — или поне така разправя Антония — договор за взаимна защита, дузина коне, шест шокови пики и седем роби срещу мен. Не знам дали лъже, като ми го казва.

— Ти би ме предала за секунда, ако това ще те издигне до Прим — заявявам.

— Да — отвръща тя с раздразнение, когато прекъсвам придирчивата й грижа за ноктите й. — Но тъй като ти го очакваш, то няма да е истинско предателство, миличък.

— Тогава защо не прие офертата?

— Ами утайките вземат пример от теб. На този етап би било пагубно. Може би след някое твое ошлакване, тогава да, може би когато са настроени срещу теб.

— Или чакаш да ти предложат по-висока цена.

— Точно така, миличък.

Никой от нас не споменава Севро. Знам, че тя все още се бои той да не й пререже гърлото, ако ме докосне. Сега Севро върви по петите ми, загърнат във вълчата си кожа. Понякога язди дребна черна кобилка. Не обича доспехите. Вълците от време на време се приближават до него, сякаш той е един от тяхната глутница. Идват да ядат убити от него елени, защото са изгладнели — ние пазим козите и овцете. Чакълчето винаги им оставя храна край стените, когато заколим животно. Тя ги гледа като деца, когато идват по тройки и по четворки.

— Аз убих водача на глутницата им — обяснява Севро, когато го питам защо вълците го следват. Оглежда ме от глава до пети и ми пуска дяволита усмивка изпод вълчата кожа. — Спокойно, в твоята кожа няма да се побера.

Предоставил съм на Севро утайките, да ги командва, защото знам, че те са може би единствените хора, които изобщо би харесал. Отначало той не им обръща внимание. После бавно започвам да забелязвам, че повече неземен вой се носи в нощта отпреди. Другите ги наричат Виещите и след няколко нощи под опекунството на Севро всеки от тях намята черно вълче наметало. Шестима са: Севро, Паламидата, Шибаната мутра, Клоуна, Чакълчето и Бурена. Когато ги погледнеш, сякаш всяко от безучастните им лица наднича от зинала зъбата вълча паст. Възлагам им тихи и мирни задачи. Не съм убеден, че без тях все още щях да съм водач. Войниците ми си шушнат клевети за мен, когато минавам покрай тях. Старите рани не са заздравели.

Имам нужда от победа, ала Мустанга не желае да излезе в битка срещу мен, а трийсетметровите стени на Дом Минерва не са толкова лесни за преодоляване. В нашия щаб Севро крачи напред-назад и разправя, че играта била тъпо разработена.

— Кръвогадост, трябвало е да знаят, че никой от нас не може да проникне зад чуждите стени! А никой не е толкова тъп да прати войска, която не може да си позволи да загуби. Особено пък Мустанга! Пакс би могъл. Той е идиот — с телосложение на бог, ала все пак идиот — и иска твоите топки. Чух, че си пукнал едната от неговите.

— И двете.

— Трябва просто да заредим Чакълчето или Гоблина в катапулт и да ги метнем през стената — предлага Касий. — Разбира се, първо ще трябва да намерим катапулт…

Тази война с Мустанга ми омръзна. Някъде на юг или на запад Чакала трупа сили. Някъде моят враг, синът на АрхиГубернатора, се подготвя да ме унищожи.

— Разсъждаваме погрешно — казвам на Севро, Куин, Рок и Касий. Те са сами с мен в щаба. Есенен ветрец довява мириса на умиращи листа.

— О, я сподели мъдростта си! — смее се Касий. Полегнал е върху няколко стола с глава в скута на Куин. Тя си играе с косата му. — Умираме да чуем!

— Това е училище, съществувало… колко, повече от триста години? Така че тук са се случвали всякакви пермутации. Всеки проблем, с който се сблъскваме, е разработен, за да бъде преодолян. Севро, ти твърдиш, че крепостите не могат да бъдат превзети. Е, Прокторите би трябвало да го знаят. А това означава, че трябва да променим парадигмата. Нужен ни е съюз.

— Срещу кого? — пита Севро. — Хипотетично.

— Срещу Минерва — отвръща Рок.

— Тъпа идея! — изсумтява Севро, почиства един нож и го скрива в черния си ръкав. — Тяхната крепост е тактически маловажна. Няма стойност. Никаква! Нужната ни земя се намира край реката.

— Смяташ, че ни трябват фурните на Церера? — пита Куин. — Малко хляб ще ми дойде добре.

На всички би ни дошъл добре. Диетата от месо и горски плодове ни е направила само мускули и кости.

— Ако играта продължи до зимата, да. — Севро изпуква с кокалчетата си. — Но тези крепости са неразрушими. Тъпа игра. Значи имаме нужда от техния хляб и техния достъп до водата.

— Вода имаме — напомня му Касий.

Севро въздъхва ядосано.

— За да я донесем, трябва да излизаме от крепостта, сър Изтръпнали орехчета. При истинска обсада? Без да обновяваме водния си запас, ще издържим пет дни! Седем, ако изпием кръвта на животните, преди да изпукаме заради солта. Крепостта на Церера ни е нужна. Освен това тия земеделски пишлигари не могат да се бият, за да се спасят, обаче имат нещичко там вътре.

— „Земеделски пишлигари“? Ха-ха-ха! — изграчва Касий.

— Млъкнете всички! — нареждам, но никой не млъква. За тях това е забавление. Игра. Те не са под натиск, не чувстват отчаяна нужда. Всеки пропилян от нас миг е време, в което Чакала трупа сила. Нещо в начина, по който Мустанга и Фичнър говореха за него, ме плаши. А дали не е това, че е син на врага ми? Би трябвало да ми се иска да го убия, ала вместо това при мисълта за името му ми се ще да побягна и да се скрия.

Това, че се налага да се изправя, е признак, че позицията ми на водач отслабва.

— Тихо! — изсъсквам и най-сетне те млъкват. — Виждали сме огньове на хоризонта. Война превзема юга, където броди Чакала.

При мисълта за Чакала Касий се подсмихва. Той го смята за призрак, който съм си съчинил.

— Ще спреш ли да се смееш на всичко? — крясвам на Касий. — Това не е някаква кръвогадна шега, освен ако не си мислиш, че брат ти е умрял за развлечение.

Тези думи го карат да млъкне.

— Преди да предприемем каквото и да било — натъртвам аз, — трябва да елиминираме Дом Минерва и Мустанга.

— Мустанга, Мустанга, Мустанга! Струва ми се, че ти просто искаш да яхнеш Мустанга — присмива ми се Севро. Куин издава звук в знак на възражение.

Грабвам Севро за яката и с една ръка го вдигам във въздуха. Той се опитва да се отскубне, но не е толкова бърз като мен и увисва в хватката ми на половин метър над земята.

— Не пак! — отсичам, като го смъквам надолу към лицето си.

— Чат съм, Жътвар. — Мънистените му очички са на педя от моите. — Непозволено е! — Пускам го долу и той си оправя яката. — Та значи отиваме във Великата гора да го правим този съюз, нали така?

— Да.

— Значи ще е весела мисия! — изпъва гръб Касий. — Ще сме цял отряд!

— Не. Само аз и Гоблина. Ти няма да идваш — казвам.

— Скучно ми е, мисля да дойда с вас.

— Оставаш! — отрязвам го. — Тук ми трябваш.

— Това заповед ли е? — наежва се той.

— Да — отговаря Севро.

Касий се втренчва в мен.

— Ти ли ми заповядваш на мен?! — пита той със странен тон. — Навярно си забравил, че аз ходя където си ща.

— Значи ще оставиш Антония да контролира, докато и двамата рискуваме да си строшим главите? — питам.

Ръката на Куин се стяга около китката му. Тя си мисли, че не забелязвам. Касий я поглежда и се усмихва.

— Разбира се, Жътвар. Разбира се, че ще остана тук. Точно както ти предложи.

 

 

Двамата със Севро спретваме бивак в южните планини на място, откъдето се вижда Великата гора. Не палим огън. Наши разузнавачи и други бродят нощем из тези хълмове. Виждам на едно далечно възвишение два коня, чиито силуети се очертават на светлината на залязващото зад прозрачния купол слънце. Начинът, по който лъчите му се отразяват в купола, оцветява залезите в лилаво, червено и розово; напомня ми за улиците в Йорктон, гледани от небето. После слънцето се скрива и двамата със Севро седим в тъмното.

Севро смята играта за тъпа.

— Тогава защо я играеш? — питам.

— Откъде можех да знам каква ще е? Да не мислиш, че съм получил брошура? Ти получи ли шлакана брошура? — реагира сприхаво той и чопли зъбите си с кост. — Тъпо!

Ала на совалката явно знаеше какво означава Посвещението. Казвам му го.

— Нямах представа.

— И явно притежаваш всяко едно кръвогадно умение, което се изисква за тази школа.

— Е, и? Ако майка ти е била добра в леглото, да не предполагаш, че е Розова? Всеки се приспособява.

— Прелест! — измърморвам.

Той настоява да говоря по същество.

— Ти се промъкна в централната кула, открадна знамето ни и го зарови. За да го спасиш. А после успя да отмъкнеш знамето на Минерва. Ала не получаваш кьорава чертичка за заслуги за Прим. Не ти ли се струва странно?

— Не.

— Я по-сериозно.

— Какво да кажа? Мен никога не са ме харесвали — свива рамене той. — Не съм роден висок хубавец като теб и твоя дупедавец Касий. За да получа каквото искам, се налагаше да се боря. Това не ме прави симпатичен, а само гаден дребен Гоблин.

Казвам му какво съм чул. Него са го избрали последен. Фичнър не го искал, но Подборниците настояли. Севро ме гледа в тъмното. Не говори.

— Избрали са те, защото си бил най-дребното момче. Най-слабото на вид. Ужасни резултати, а и такъв дребосък. Избрали са те така, както са избрали и всички останали низшеПодборни — защото ще е лесно да те убият при Посвещението. Жертвен агнец за някого, за когото са имали планове, големи планове. Ти си убил Приам, Севро. Затова няма да позволят да станеш Прим. Уцелих ли?

— Уцели. Убих го така, както бих убил хубаво куче. Бързо. Лесно. — Той изплюва костта на земята. — А ти си убил Юлиан. Аз уцелих ли?

Повече никога не проговорваме за Посвещението.

На сутринта оставяме планините зад гърба си и поемаме към полите на хълмовете. Дърветата се редуват с трева. Движим се в галоп — бойните отряди на Минерва може да са наблизо. Съзирам един в далечината, когато стигаме дърветата. Те не са ни видели. Далече на юг небето е покрито с дим. Там, където броди Чакала, се събират гарвани.

Иска ми се да кажа нещо повече на Севро, да го разпитам за живота му. Ала погледът му прониква твърде дълбоко. Не желая той да разпитва за мен, да прозре какъв съм тъй лесно, както аз прозрях за Тит. Странно — на това момче аз съм му симпатичен. Обижда ме, ала съм му симпатичен. Още по-странното е, че отчаяно искам да съм му симпатичен. Защо? Защото ми се струва, че единствен сред всички, включително Рок и Касий, разбира живота. Той е грозен в един свят, където е редно да е красив, и заради своите несъвършенства бе избран да умре. Севро в много отношения не е по-добър от един Червен.

Иска ми се да му кажа, че съм Червен. Някаква част от мен смята и него за Червен. А друга — че той ще ме уважава повече, ако знае, че съм Червен. Не съм роден с привилегии. Аз съм като него. Но си сдържам езика — Прокторите без съмнение ни наблюдават.

На Квиет гората не му харесва. Отначало шубраците са толкова гъсти, че трябва да си пробиваме път напред с мечове. Но скоро храстите оредяват и ние влизаме в царството на божите Дървета. Тук не може да вирее почти нищо друго. Колосите преграждат светлината, корените им се протягат като пипала да изсмучат енергията от почвата, докато израстват високи като сгради. Отново съм попаднал в град — град, който гъмжи от животни, а погледа ми закриват не метал и бетон, а дънери. После, докато навлизаме все по-дълбоко в гората, тя ми напомня за моята мина — под клоните е тъмно и тясно, сякаш не съществува ни небе, ни слънце.

Есенни листа колкото гърдите ми шумолят под краката ни. Знам, че ни следят. На Севро това не му допада. Той иска да се скрие и да разбере кой се промъква зад гърба ни.

— Това би обезсмислило целта ни — казвам му.

— Това би обезсмислило целта ни! — повтаря той подигравателно.

Спираме, за да обядваме плячкосани маслини и козе месо. Очите сред дърветата ме мислят за прекалено тъп, че да променя своята парадигма, все едно хич няма да се сетя, че се крият над мен, а не на земята. И все пак не поглеждам нагоре. Няма нужда да плаша тия идиоти или да им давам да разберат, че тяхната игра ми е ясна; скоро ще трябва да ги победя, ако все още съм водачът на своя Дом. Питам се дали имат въжета, за да минават от дърво на дърво. Или клоните са достатъчно широки?

Севро все още го сърби да извади ножовете си и да обели кората на някое дърво. Не биваше да го водя с мен. Той не е създаден за дипломация.

Най-сетне някой решава да ми заговори.

— Здравей, Марс — обажда се. Други гласове отекват вдясно от мен. Глупави деца. Трябваше да си пазят номерцата за през нощта. В тъмното в тази гора ще е отврат, ако гласове идват отвсякъде. Нещо подплашва конете. Животните на богинята Диана са мечката, глиганът и еленът. За първите две носим копия. Предполага се, че в тези лесове се въдят огромни кръвогръби — чудовищни мечки, създадени от Ваятели, защото, най-вероятно, на Ваятелите им е писнало да ваят еленчета. Чуваме рев на кръвогръби вдън гората. Умирявам Квиет.

— Името ми е Дароу, водач на Дом Марс. Тук съм, за да се срещна с вашия Прим, ако имате такъв. Ако нямате, и водачът ви е достатъчен. А ако и такъв нямате, заведете ме при онзи, който има най-големи топки.

Тишина.

— Благодарим за помощта! — провиква се Севро.

Вдигам вежда срещу него и той само свива рамене. Мълчанието е глупаво. С него целят да ме накарат да мисля, че не мога да им заповядвам. Те действат по свой план. Какви са големи момчета и момичета! После иззад едно далечно дърво се показват две високи девойки. Облечени са в комбинезони с цвета на гората. На гърбовете им висят лъкове. В ботушите им са затъкнати ножове. Струва ми се, че едната е напъхала нож в навитата си на кок коса. С горски плодове са нарисували ловджийската луна на лицата си. На коланите им са увиснали животински кожи.

Аз нямам боен вид. Измил съм си косата до блясък. Лицето ми е чисто, раните — превързани, дупките по черния ми комбинезон — закърпени. Дори съм изпрал петната от пот с пясък и животинска мазнина. Изглеждам — както потвърдиха и Куин, и Лея — дяволски красив. Не искам да сплашвам Дом Диана. Затова позволих и на Севро да дойде. Видът му е нелеп, детински, стига да не вади ножовете си.

Тези две момичета се ухилват, щом виждат Севро, и няма как, погледите им омекват, щом се спират на мен. Отгоре слизат и още. Вземат по-голямата част от оръжията ни — онези, които успяват да намерят. Мятат кожи върху лицата ни, за да не узнаем пътя до крепостта им. Броя крачките. Севро също брои. Кожите миришат на разложено. Чувам кълвачи и си припомням лудорията на Фичнър. Трябва да сме близо, затова се препъвам и падам на земята. Храсталаци няма. Пак ни завъртат, а после ни повеждат далече от кълвачите. Отначало се притеснявам, че тези ловджийки са по-умни, отколкото прецених. После разбирам, че не са. Пак кълвачи.

— Ей, Тамара, гепихме ги тук долу!

— Не ги водете горе, тъпоглавци такива! — крясва момиче. — Няма да им позволим да проведат безплатно разузнаване! Колко пъти да ви… Само изчакайте, аз ще сляза долу.

Отвеждат ме нанякъде и ме блъсват в едно дърво.

Някакво момче се обажда иззад рамото ми. Гласът му е бавен и муден като реещо се острие на нож:

— Предлагам да им обелим топките.

— Млъквай, Такт! Само ги пороби, Тамара. Тук няма място за дипломация.

— Погледни му оръжието. Смотан сърп.

— Я, значи това е той! — възкликва някой.

— Като делим трофеите, заплювам си оръжието му! Бих искал да получа и скалпа му, ако никой не го желае — Такт говори като много неприятно момче.

— Млъкнете! Всички! — крясва едно момиче. — Такт, прибирай тоя нож!

Махат кожата от главата ми. Със Севро стоим сред малка горичка. Не виждам крепост, но чувам кълвачите. Оглеждам се и получавам рязък удар по главата от строен, жилав младеж с отегчен поглед и бронзова коса, оформена на шипове с мъзга и сок от червени боровинки. Кожата му е тъмна като дъбов мед, а високите му скули и хлътналите очи му придават постоянно присмехулно изражение.

— Значи ти си оня, когото наричат Жътваря — изрича провлачено Такт и замахва за опит с острието ми. — Ами прекалено хубавичък изглеждаш, че да си кой знае колко страшен.

— Тоя да не флиртува с мен? — питам момичето Тамара.

— Такт, махай се! Благодаря ти, но сега се разкарай — казва слабата, напомняща ястреб девойка. Косата й е по-къса от моята. Край нея стоят три едри момчета. Сърдитите им погледи, отправени към Такт, затвърждават моята преценка за характера му.

— Жътвар, защо водиш тоя пигмей? — пита Такт, като сочи Севро. — Да не ти лъска обувките? Или да ти пощи косата? — Той се подсмихва на останалите момчета. — Може да му е икономът?

— Махай се, Такт! — изръмжава Тамара.

— Разбира се! — Такт се покланя. — Отивам да си играя с другите дечица, майко! — Той захвърля острието на земята и ми намига, сякаш само ние знаем номера, който ще бъде разигран.

— Извинявай — обръща се към мен Тамара. — Такт не е много учтив.

— Няма нищо — кимвам.

— Аз съм Тамара от… Без малко да си кажа истинската фамилия — смее се тя. — От Диана.

— А те са? — питам за момчетата.

— Телохранителите ми. А ти си… — вдига пръст. — Чакай да се досетя! Чакай да се досетя! Жътваря. О, чувала съм за теб. В Дом Минерва никак не те обичат.

Севро изсумтява, щом чува за моя позор.

— А той е? — пита тя, вдигнала вежди.

— Телохранителят ми.

— Телохранител?! Ама той е толкова нисък!

— А ти приличаш на… — изръмжава Севро.

— И вълците са ниски — секвам аз ругатнята на Севро по средата.

— Ние се боим повече от чакалите, отколкото от вълците.

Може би Касий трябваше да дойде, просто за да узнае, че не си го измислям това копеле. Питам я за Чакала, но Тамара подминава въпроса ми.

— Я ми помогни тука — моли сърдечно тя. — Ако някой ми беше казал, че Жътваря от касапския Дом ще дойде на моята полянка и ще иска да преговаряме, щях да реша, че Прокторът се майтапи. Та какво всъщност искаш?

— Да се отърва от Дом Минерва.

— За да дойдеш тук и да се биеш с нас вместо с тях? — изръмжава един от телохранителите й.

Обръщам се към Тамара с разумна усмивка и й казвам истината.

— Искам да се отърва от Минерва, за да дойда тук и да ви победя, то е ясно. — А после да спечеля тъпата игра и да унищожа цивилизацията ви, моля.

Те се разсмиват.

— Брей, откровен си. Ала не твърде умен, изглежда. Връзва се. Ще ти кажа нещо, Жътвар. Нашият Проктор спомена, че вашият Дом не е побеждавал от години. Защо? Защото вие, касапите, сте като пожар. В първите етапи на играта изгаряте всичко, което докоснете. Унищожавате. Опожарявате. Рушите Домове, тъй като не можете да се изхранвате. Но после гладувате, защото не остава нищо за изгаряне. Обсадите. Зимата. Напредъкът в технологията. Те убиват жаждата ви за кръв, прочутата ви ярост. Та, кажи ми, защо ми е да стисна ръката на един подпалвач, когато мога да си седя и да гледам как му свършват нещата за опожаряване?

Кимвам и разтръсквам примамката.

— Огънят може да е от полза.

— Обясни.

— Не е изключено да гладуваме, докато вие само наблюдавате, но дали няма да ни гледате от позицията на роби на друг Дом? Или ще наблюдавате от своята здрава крепост с армии, два пъти по-големи и готови да пометат пепелта?

— Не е достатъчно.

— Аз лично ще обещая, че Дом Марс няма да допусне агресия спрямо Дом Диана, стига да не бъде нарушавано нашето споразумение. Ако ми помогнете да превзема Минерва, аз ще ви помогна да превземете Церера.

— Дом Церера… — промърморва Тамара и поглежда телохранителите си.

— Не бъдете алчни — казвам. — Ако сами нападнете Церера, и Марс, и Минерва ще ви погнат.

— Да, да — размахва тя с досада ръка. — Церера близо ли е?

— Много близо. И имат хляб. — Поглеждам кожите, с които са облечени мъжете. — Което, мисля, ще е приятно разнообразие след всичкото това месо.

Тя премества тежестта си върху пръстите и аз разбирам, че е моя. Винаги предлагай храна при преговори, отбелязвам си.

Тамара се прокашля.

— Та значи казваш, че можеш да удвоиш армията ми?