Пиърс Браун
Червен изгрев (21)

21.
Нашият Доминион

Фичнър ни буди в дългите спални помещения в утринния мрак. Ние се изтърколваме с мрънкане от двуетажните легла и излизаме от централната кула на площада пред замъка, където се протягаме, а после се впускаме в бяг. Припкаме леко при грав 0,37.

От облаците ръми тих дъждец. Каньонът извисява стени, шест километра високи, на петдесет километра западно и четирийсет километра източно от нашата долина. Между тях е разположена екосистема от планини, гори, реки и равнини. Нашето бойно поле.

Територията ни е планинска. В нея се издигат обрасли с мъх хълмове и върхове със зъбери, спускащи се към дълбоки тревисти долчинки. Ситна мъгла обвива всичко, дори и гъстите лесове, завили полите на хълмовете като домашно тъкани одеяла. Нашата крепост се издига върху хълм току на север от река, протичаща по средата на подобната ни на купа долчинка, наполовина обрасла с трева, наполовина — с гори. На север и на юг по-големи хълмове обграждат долчинката в полукръг. Тук би трябвало да ми хареса. На Ео щеше да й хареса. Ала без нея се чувствам също тъй самотен, както самотен изглежда нашият замък на върха на своя висок, отдалечен хълм. Посягам към медальона, към нашия хемант. И медальонът, и цветето не са у мен. В този рай аз се чувствам опустошен.

Трите стени на нашата крепост на хълма се издигат върху осемдесетметрови канари. Самата крепост е грамадна. Стените й се извисяват на височина трийсет метра. Къщичката на часовоя стърчи от тях, подобна на крепост с кули. Вътре, зад зидовете, квадратната ни кула е вградена в северозападната стена и стърчи петдесет метра нагоре. Полегат склон ни води от дъното на долчинката към западната порта на замъка, срещу кулата. Тичаме надолу по хълма по самотен черен път. Мъглата ни прегръща. Наслаждавам се на студения въздух. Той ме пречиства след часовете неспокоен сън.

Щом пуква зората на летния ден, мъглата се стапя. Еленчета, по-стройни и по-бързи от създанията на Земята, пасат сред смърчовите гори. Над тях кръжат птици. Самотен гарван вещае злокобни събития. Овце са осеяли полето, кози скитат сред високите скалисти хълмове, които изкачваме на бегом в колона от петдесет и един души. Други от моя Дом може да виждат земни животни или чудновати създания, които Ваятелите са решили да създадат за своя забава. Но аз виждам само храна и облекло.

Свещените животни на Марс превръщат нашата територия в свой дом. Кълвачи чукат по дъбове и борове. Нощем вълци вият из планините, а денем бродят из горите ни. Край реката се въдят змии, из тихите дерета — лешояди. Убийци, които тичат край мен. Какви приятели имам! Де да бяха тук Лоран, Кийран или Матео да ми пазят гърба! Някой, на когото да мога да се доверя! Аз съм овца във вълча кожа сред глутница вълци.

Докато Фичнър ни пришпорва нагоре по скалистите възвишения, Лея, накуцващото момиче, пада. Той лениво я подритва с крак и ние я понасяме на рамене. Товара мъкнем двамата с Рок. Тит се ухилва самодоволно и само Касий ни помага, когато Рок се уморява. После Полукс — жилаво момче с дрезгав глас и ситно къдрава коса, ме замества. Гласът му звучи така, сякаш пафка горелки от двегодишен.

Тътрим се из лятната долина сред гори и поля. Там ни хапят буболечки. Златочелите са плувнали в пот, но аз — не. Това тук е ледена баня в сравнение с мъките в стария ми пържилник. Всички около мен са със стегнати тела, но Касий, Севро, Антония, Куин (кърваво проклятие, най-бързото момиче, най-бързото двукрако същество, което съм виждал изобщо!), Тит, трима от новите му приятели и аз бихме могли да надбягаме другите. Само Фичнър с гравиБотушите би ни задминал. Той подрипва край нас като еленче, после хуква подир едно от тях, бръсначът му изплющява, обгръща гърлото на еленчето и той свива острието, за да убие животното.

— Вечерята! — ухилва ни се. — Отнесете го!

— Можеше да го убиеш по-близо до замъка — измърморва Севро.

Фичнър се почесва по главата и се озърта.

— Друг някой чу ли някакъв трътлест грозен гоблин да… ами каквито там звуци издават гоблините? Отнесете го!

Севро сграбчва крака на елена.

— Тъпак.

Стигаме върха на скалисто възвишение на пет километра югозападно от нашия замък. Над възвишението се издига каменна кула. От върха й оглеждаме бойното поле. Някъде там нашите врагове вършат същото. Театърът на бойните действия се простира на юг, докъдето погледът ни не достига. Снежни планини закриват хоризонта на запад. На югоизток древна гора обгражда пейзажа. Разделя ги тучна равнина, разрязана от устремена на юг река — Аргос, и нейните притоци. Още по̀ на юг, покрай равнини и реки, земята се спуска към блата. Отвъд тях вече не виждам. Грамадна планина се рее горе, на два километра височина сред синкавото звездно небе. Това е Олимп, обяснява Фичнър — изкуствена планина, от която Прокторите наблюдават класа всяка година. На върха й блести приказен замък. Лея изкуцуква по-наблизо и застава до мен.

— Как се рее тя? — пита ме мило.

Нямам никаква идея.

Поглеждам на север.

Две реки сред гориста долина прорязват нашата северна планинска територия, опасваща края на обширна планинска пустош. Те оформят остър ъгъл, сочещ на югозапад към низините, където по-нататък се сливат в един приток на Аргос. Долината е обкръжена от планински район — стръмни хълмове и планини джуджета, издрани от дерета, в които все още се таи мъглата.

— Това е кулата Фобос — обяснява Фичнър. Кулата се намира далече в югозападния край на нашата територия. Той пие от манерка, а нас ни мори жажда, и посочва на северозапад, където двете реки се срещат в долината под остър ъгъл. Масивна кула увенчава далечна верига от планини джуджета току зад съединението. — А онази е Деймос. — Той очертава въображаема линия, за да ни покаже границите на територията на Дом Марс.

Източната река се нарича Фурор. Западната, която протича на запад от нашата крепост, е Метас. Един-единствен мост прегражда Метас. Врагът ще трябва да мине по него, за да влезе в острия ъгъл между двете реки в долината и да нападне на североизток по равната, гориста земя, за да стигне до нашата крепост.

— Това е шлакан майтап, нали? — обръща се Севро към Фичнър.

— Какви ги говориш, Гоблин? — Фичнър надува балонче от дъвка.

— Разкрачили сме се като Розокурви! Всичките тия планини и хълмове, а всеки може просто да влезе през входната врата. Идеален равен преход от низините право до нашата порта. Има само една смрадлива река за прекосяване.

— Изтъкваме очевидното, а? Знаеш ли, хич не ми харесваш. Гоблинче мръсно! — Фичнър се взира продължително и многозначително в Севро, после свива рамене. — Както и да е, аз се качвам на Олимп.

— Какво значи това, Проктор? — пита кисело Касий. И на него не му харесва как изглеждат нещата. Въпреки че очите му са зачервени, задето през нощта е плакал за мъртвия си брат, това не е помрачило неговата внушителност.

— Че това си е ваш проблем, малък принце, а не мой. Никой няма да оправи нищо за вас. Аз съм вашият Проктор, а не майчето ви. Вие сте на училище, сещаш ли се? Та щом си се разкрачил, направи си девствен пояс, че да ти варди нежното местенце.

Надига се мърморене.

— И по-зле можеше да е — казвам и посочвам край главата на Антония към южните равнини, където вража крепост се простира покрай голяма река. — Можеше да сме като на длан, подобно на тия клети копелета.

— Тия клети копелета си имат посеви и овощни градини — размишлява Фичнър. — А вие си имате… — Той поглежда над издатината, за да намери убития от него елен. — Ами Гоблина заряза елена, значи нищичко си нямате. Онова, дето няма да го изядете вие, ще го изядат вълците.

— Освен ако ние не изядем вълците — измърморва Севро и останалите от нашия Дом му мятат странни погледи.

Значи сами трябва да си намираме храната.

Антония посочва низините.

— Какво правят те?

От облаците се спуска черна капсула и каца в центъра на тревистата равнина между нас и далечната вража крепост Церера край реката. Двама Обсидиани и дузина Тенекета стоят на стража, докато Кафявите хвърчат да наредят шунки, пържоли, бисквити, вино, мляко, мед и разни сирена на маса за еднократна употреба на осем километра от кулата Фобос.

— Клопка очевидно — изсумтява Севро.

— Благодаря, Гоблин — въздъхва Касий. — Обаче не съм закусвал. — Безпокойните му очи са обградени от кръгове. Той ме поглежда през тълпата от наши съученици и ми отправя усмивка. — Навит ли си да се надбягваме, Дароу?

Стряскам се от изненада. После се усмихвам.

— На старт!

И той хуква.

И по-големи тъпотии съм вършил, за да храня семейството си. И по-големи тъпотии съм вършил, когато някой от обичните ми хора умираше. Касий заслужава компания, докато тича надолу по стръмния склон.

Четирийсет и осем хлапета ни гледат как препускаме, за да си напълним търбусите. Никой не ни последва.

— Донесете ми резен шунка, намазан с мед! — провиква се Фичнър. Антония ни нарича идиоти. Капсулата отлита, щом оставяме зад гърба си планините и навлизаме в по-лек терен. Осем километра при грав 0,376 (по Земния стандарт) са ни в кърпа вързани. Драпаме надолу по скалисти склонове, после хукваме по равното в низината колкото ни крака държат във високата до глезените трева. Касий ме изпреварва с един човешки бой разстояние и стига пръв до масата. Бърз е. Всеки от нас взема по пинта ледена вода. Аз изгълтвам моята по-бързо. Той се смее.

— Това, окаченото на пръта им за знаме, мяза на емблемата на Дом Церера. Богинята на урожая. — Касий посочва към крепостта отвъд зелените равнини. Десетина дървета стърчат из няколкото километра площ между нас и крепостта. По техните бастиони се ветреят флагове. Той мята в устата си едно гроздово зърно. — Трябва да поогледаме по-внимателно, преди да почнем да нагъваме. Малко разузнаване.

— Съгласен… но нещо тук не е наред — казвам тихо аз.

Касий се засмива сред откритата равнина.

— Глупости. Ако се задаваше беда, щяхме да я видим. А и не мисля, че който и да било от тях ще е по-бърз от нас двамата. Можем да отидем важно-важно до портата им и да се изсерем, стига да искаме.

— Тука ми ври — докосвам корема си.

Ала все пак нещо не е наред. И не само в корема ми.

Шест километра открито пространство делят речната крепост от нас. Реката бълбука в далечината вдясно. Далече вляво се шири гора. Пред нас — равнина. Отвъд реката — планини. Вятърът шумоли във високата трева, а едно врабче се рее с вятъра. То се спуска ниско над земята, а после подхвръква нависоко и отлита. Засмивам се гръмогласно и се облягам на масата.

— Сред тревата са — прошепвам. — Клопка.

— Можем да откраднем от тях чували и да отнесем обратно още от това — заявява той на висок глас. — Да бягаме?

— Феичка!

Той се ухилва, макар и никой от нас да не е сигурен, че ни е позволено да започнем боя в деня за ориентация. Както ще да е.

На „три“ ние изритваме краката на масата за еднократна употреба и всеки от нас се сдобива с оръжие — един метър дуропластмаса. Изкрещявам като смахнат и спринтирам към мястото, откъдето отлетя врабчето. Касий тича до мен. Петима Златни от Дом Церера се изправят сред тревата. Нашето безумно втурване ги стряска. Касий забива истински удар на фехтовач в лицето на единия. Аз не съм толкова грациозен. Рамото ми е схванато и боли. Надавам крясък и счупвам оръжието си в коляното на един от тях. Той се строполява с вой. Някой замахва към мен и приклякам. Касий отбива. Танцуваме като двойка. Останали са трима. Единият застава срещу мен. Той няма нито нож, нито бухалка. Не, той има нещо, което далеч повече ме интересува. Меч с формата на питанка. Секач за жънене на жито. Застава насреща ми с опакото на ръката си на бедрото, а закривеното острие е щръкнало напред като бръснач. Ако беше бръснач, вече да съм мъртъв. Обаче не е. Измъквам се и той не ме уцелва, блокирам удара на единия от двамата, нападнали Касий. Връхлитам напред към моя нападател. Много по-бърз съм, а хватката ми в сравнение с неговата е дуростоманена. Затова му отнемам Секача и ножа, а после го свалям с удар на земята.

Когато ме вижда как въртя в ръка Секача, последното непострадало момче разбира, че е време да се предаде. Касий подскача високо при грав 0,376 и ненужно забива страничен ритник със завъртане в лицето му. Напомня ми за танцьорите и скачачите от Ликос.

Крават. Безмълвният танц. Зловещо подобие на наперения танц на младите Червени.

Но проклятията на момчетата никак не са тихи. Не изпитвам жалост към тези ученици. Всички те са убили някого предната вечер, също като мен. В тази игра няма невинни. Единственото, което ме тревожи, е да гледам как Касий се разправя с жертвите си. Той е самата грация и финес. Аз — ярост и импулс. Би могъл да ме убие за секунда, ако знаеше тайната ми.

— Какъв майтап! — измърква той. — Ти беше кръвогадно ужасяващ! Ей така му взе оръжието. Кръвогадно бързо! Радвам се, че не ни сложиха в двойка по-рано. Примна работа! Какво имате да кажете за себе си, дебнещи глупаци?

Пленените Златни само ни ругаят.

Заставам над тях и накланям глава.

— За пръв път ли губите в нещо?

Никакъв отговор.

— Ами сигурно е срамно.

Лицето на Касий грее — за миг е забравил смъртта на брат си. Аз не съм. Усещам мрак. Пустота. Зло, когато адреналинът спада. Това ли искаше Ео? Да играя игрички? Фичнър пристига по въздуха над нас и ръкопляска. ГравиБотушите му блестят в златисто. Захапал е в зъбите си своя резен шунка.

— Идват подкрепления! — смее се той.

Тит и половин дузина от по-бързите момчета и момичета бягат към нас от планините. Отсреща над далечната речна крепост се издига златен силует и полита към нас. Красива жена с късо подстригана коса се настанява до Фичнър във въздуха. Прокторът на Дом Церера. Тя носи бутилка вино и две чаши.

— Марс! Пикник! — провиква се, като го нарича с името на божеството на Дома.

— Та значи кой уреди тази драма, Церера? — пита Фичнър.

— А, Аполон, предполагам. Самотно му е горе в неговите планински имения. Ето, това е зинфандел от неговите лозя. Много по-добър от миналогодишния сорт.

— Вкусно! — обявява Фичнър. — Но твоите момчета клечаха в тревата. Все едно са очаквали пикникът да се случи спонтанно. Подозрително, не е ли тъй?

— Подробности! — смее се Проктор Церера. — Педантични подробности!

— Е, ето ти една подробност. Като че двама мои струват колкото петима твои тази година, скъпа моя.

— Тези хубавелковци ли? — хихика Церера. — Мислех, че суетните са отишли в Аполон и Венера.

— Охо! Е, да, вие без съмнение се биете като домакини и фермери. Добре се бяха разположили.

— Не ги съди още, простак такъв. Те са избрани от средния Подбор Моите висшеПодборни са другаде и заработват първите си мазоли!

— Изучават фурните ли? Уха! — заявява иронично Фичнър. — От пекарите наистина излизали най-добрите управници, тъй съм чувал.

Тя го сръчква с лакът.

— Ех, че си дявол! Нищо чудно, че са те интервюирали за поста Рицар на гнева. Такъв негодник!

Те се чукват с чашите, а ние гледаме от земята.

— Как обичам деня за ориентация — киска се Церера. — Меркурий току-що пусна сто хиляди плъха да се вихрят в цитаделата на Юпитер. Но Юпитер беше подготвен, защото Диана се раздрънкала и уреди доставката на хиляда котки. Момчетата на Юпитер няма да гладуват като миналата година. Котките ще се охранят като Бакхус.

— Диана е блудница! — заявява Фичнър.

— Бъди любезен!

— Бях. Пратих й грамадна торта с форма на фалос, пълнена с живи кълвачи.

— Не си!

— Пратих й я.

— Звяр такъв! — Церера го погалва по ръката и забелязвам свободното любовно държание на тези хора. Питам се дали и другите Проктори са любовници. — Ще надупчат цялата й крепост. Леле, шумът сигурно е ужасен. Добра игра, Марс. Казват, че Меркурий е шегаджията, ама в твоите майтапи ти винаги влагаш известен… нюх!

— Нюх ли? Ех, сигурен съм, че мога да ти пошушна някои номерца на Олимп…

— Еха! — изгуква тя прелъстително.

Те пак чукват чаши, реейки се над потящите се, окървавени ученици. Не мога да сдържа смеха си. Тия хора са луди. Кърваво проклятие, тия са ударени в празните Златни глави. Как така те са моите управници?

— Ой! Фич! Ако нямаш нищо против… Какво да ги правим тия фермери? — провиква се нагоре Касий и бодва един от ранените пленници по носа. — Какви са правилата?

— Изяжте ги! — провиква се Фичнър. — И, Дароу, пусни тоя кръвогаден сърп. Приличаш на жътвар.

Не го пускам. По форма той е близък до моя Секач у дома. Не толкова остър, защото предназначението му не е да убива, но балансът не е по-различен.

— Знаеш ли, можете да пуснете моите деца да си ходят и да им върнете сърпа — предлага ни Церера отгоре.

— Целуни ме и сключваме сделката — провиква се нагоре Касий.

— Момчето на Императора? — пита тя Фичнър. Той кимва. — Ела и си поискай, когато вече си Белязан, малки принце. — Поглежда през рамо. — Дотогава ви съветвам заедно с жътваря да бягате оттук.

Чуваме копитата, преди да видим шарените коне, тичащи в галоп към нас през равнината. Те излизат от отворените порти на крепостта на Дом Церера. Момичетата, яхнали конете, носят мрежи.

— Дали са ви коне! Коне! — оплаква се Фичнър. — Толкова е нечестно!

Ние побягваме и едва успяваме да стигнем до гората. Първата ми среща с конете не ми допадна. Още ме карат да потръпвам. Всичките пръхтят и тропат. Ние с Касий се задъхваме. Рамото ме боли. Двама от подкрепленията на Тит са пленени, обградени в откритото поле. Храбрият Тит препъва един кон и се смее, докато се готви да смачка с ботуша си главата на едно от момичетата. Церера го изтрясква с шоков Юмрук и се помирява с Фичнър. От заряда на шоковия Юмрук Тит се напикава. Само Севро хич не го е грижа и се смее. Касий споменава нещо за лошо възпитание, но и той хихика тихичко. Тит забелязва.

 

 

— Позволено ли ни е да ги убиваме, или не? — изръмжава той същата вечер на вечеря. Изяждаме остатъците от Бакхусовия пир. — Или всеки път ще ме зашеметяват?

— Ами целта не е да ги убиваме — отвръща Фичнър. — Така че не. Хайде да не изтрепваш наред съучениците си, смахната маймуно.

— Но преди ги избивахме! — протестира Тит.

— Какво не можеш да разбереш? — пита Фичнър. — Трепе се при Посвещението! Вече не оцеляват само най-годните, смахнат, тъп, колосален чувал мускули. Какъв ще е смисълът, ако караме най-годните просто да се избиват помежду си, докато останат само неколцина? Сега предстоят нови изпитания.

— Безпощадност! — скръства ръце Антония. — Значи сега тя не е приемлива? Това ли ни казвате?

— О, по-добре да бъде приемлива! — Тит се ухилва до уши. Цяла вечер се фука как е съборил коня, сякаш това ще накара всички да забравят пикнята, оцапала гащите му. Някои са забравили. Той вече си е събрал глутница хрътки. Само ние с Касий като че сме завоювали мъничко от неговото уважение, но дори и на нас ни се надсмиват. Както и над Фичнър.

Фичнър оставя парчето си медена шунка.

— Нека изясним, деца, та да не се юрне този бивол да гази черепи. Безпощадността е приемлива, скъпа Антония. Ако някой умре случайно, това е разбираемо. Злополуки сполитат и най-добрите от нас. Но вие няма да се избивате помежду си с пържачки. Няма да бесите хора от бастионите си, освен ако вече не са умрели. МедБотовете са в готовност за действие, ако има наложителна нужда от медицински грижи. Достатъчно бързи са, за да спасят живот — в повечето случаи.

Той надува балонче от дъвка.

— Обаче запомнете — целта не е да се убива. Ако ще да сте безмилостни като Влад Дракула, на нас не ни пука. Той въпреки всичко е загубил. Целта е да се побеждава. Това искаме ние.

А този простичък изпит по жестокост вече го минахме.

— От вас се иска да ни покажете своите блестящи способности. Като Александър Велики. Като Цезар, Наполеон и Мериуотър. Ние искаме вие да управлявате армия, да раздавате правосъдие, да осигурявате храна и закрила. Всеки глупак може да забие острие в чужд корем. Ролята на школата е да открие водачите на хората, а не техните убийци. И затова целта, глупави малки дечица, не е да убиваш, а да завоюваш. А как завоюваш в игра, в която участват единайсет вражески племена?

— Елиминираш ги едно по едно — отвръща с тон на знаещ Тит.

— Не, Великане човекоядецо.

— Тъп задник! — изхихиква Севро под носа си. Глутницата на Тит мълчаливо наблюдава най-дребното момче в Института. Никой не изръмжава заплахи. Нито едно лице не трепва. Само безмълвно обещание. Трудно е да запомниш, че всички те са гении. Твърде хубавички изглеждат. Твърде атлетични. Твърде жестоки за гении.

— Някой освен Великана човекоядец да има догадки? — пита Фичнър.

Никой не отговаря.

— От дванайсет племена правиш едно — обаждам се аз най-сетне. — Чрез поробване.

Точно като Обществото. Гради на гърба на другите. Това не е жестоко — практично е.

Фичнър изръкоплясква присмехулно.

— Примно, Жътвар. Примно. Комай че някой подрипва за Прим. — При това последното всички се размърдват оживено. Фичнър измъква изпод масата дълга кутия. — А сега, дами и господа, ето какво използвате при поробването. — Той изважда нашето знаме. — Пазете това. Пазете своята крепост. И завоювайте всички останали.