Пиърс Браун
Червен изгрев (18)

18.
Съученици

Усещам как стомахът ме свива, докато влизам заедно с бъбрещата тълпа в трапезарията. Тя е страшно помпозна — бели мраморни подове, колони, холонебе с изображения на птици в полет по залез. Институтът не е онова, което очаквах. Според Август тия малки богчета ще видят зор с учебната програма. Потискам напиращия в мен смях и изсумтявам. Нека тая пасмина прекара една година в мината!

Масите са дванайсет, всяка с по сто места. Имената ни се реят във въздуха над столовете, изписани със златни букви. Моето виси вдясно от челото на една маса. Почетно място. ПръвПодбор. Вдясно от името ми плава една-единствена чертичка. Вляво — „–1“. Първият, спечелил пет чертички, става Прим на Дома. Всяка чертичка се присъжда за заслуга. Очевидно високият ми изпитен резултат е бил първата заслуга.

— Прекрасно, касапът повежда в надпреварата за Прим — произнася един познат глас. Момичето от изпита. Прочитам името й. Антония ау Север. Жестока красавица е — високи скули, самодоволна усмивка, презрение в погледа. Косата й е дълга, гъста и златна като докосната от Мидас. Родена е да я мразят и да мрази. До името й се рее изписано „–5“. Вторият най-близък резултат до моя на масата. Касий, момчето, с което се запознах на изпита, е седнало диагонално от мен. До широката му усмивка блещука „–6“. Той приглажда назад къдриците си с пръсти.

Право срещу мен седи друго момче; до името му плават „–1“ и една златна чертичка. Докато Касий се е отпуснал, другото момче, Приам, се е изпънало като струна. Лицето му е небесно. Очите — будни. Косата — фризирана. Висок е колкото мен, но е широкоплещест. Надали съм виждал по-съвършено човешко същество. Същинска статуя, кърваво проклятие да го стигне дано. Не е бил включен в Подбора, както откривам. Той е от така наречените Премиери — те не могат да бъдат подбирани. Родителите му са избрали неговия Дом. После откривам защо. Скандалната му майка, знаменоска на Дом Белона, е собственичка на двата спътника на нашата планета.

— Съдбата ни събира пак — изкисква ми се Касий. — И Антония. Любов моя! Изглежда, бащите ни са се наговорили да ни настанят един до друг.

Антония отвръща с презрителна усмивка.

— Напомни ми да му пратя едно „благодаря“.

— Тони! Няма нужда да се държиш гадно! — Той размахва пръст. — А сега ми метни една усмивка като добра кукличка.

Тя му показва кръст с пръсти.

— По-скоро бих те метнала през прозореца, Каси.

— Ррр! — Касий й праща въздушна целувка. Тя се прави, че не я забелязва. — Е, Приам, ние с теб май ще трябва да играем полекичка с тия глупаци, а?

— А, на мен ми изглеждат свестни типове — отвръща превзето Приам. — Струва ми се, че като група ще се справим много добре.

Говорят си на висшеЖаргон.

— Ако ония утайки от Подбора не ни дръпнат към дъното, мой човек! — Той посочва края на масата и започва да им лепи прякори. — Шибаната мутра, по очевидни причини. Клоуна, заради тая идиотска бухнала коса. Бурена, щото, ами щото е хърба. Ей! Ти… Ти си Паламидата, щото носът ти е крив, същински бодил! А… оная ситната там, до юнака, дето мяза на Бронзи, тя е Чакълчето.

— Мисля, че доста ще те изненадат — заявява Приам в защита на далечния край на масата. — Може да не са толкова високи и атлетични, нито дори толкова интелигентни като теб и мен, ако интелигентността наистина може да бъде измерена с онзи тест, но надали ще е милостиня да кажа, че те ще са гръбнакът на нашата група. Солта на земята, ако щеш. Свестни типове са.

Виждам дребосъка от совалката, Севро, чак в дъното на масата. Солта на земята не си намира приятели. Нито пък аз. Касий поглежда моето „–1“. Виждам го, че допуска Приам да има по-добър резултат от неговия, но държи да заяви, че никога не е чувал за родителите ми.

— Е, драги Дароу, как точно ги преметна? — пита той. Антония хвърля поглед към нас, докато разговаря с Ария, дребно момиче, цялото в къдрици и трапчинки.

— Айде стига бе, човек — смея се аз. — Пратиха ми Качествен Контрол. Как бих могъл да ги преметна? Невъзможно е. Ти преметна ли ги? Имаш висок резултат.

Говоря на средноЖаргон. По̀ се трае от онова фръц-пръц дърдорене, с което ни залива Приам.

— Аз? Да мамя! Не. Просто явно не съм се постарал достатъчно — отвръща Касий. — Ако имах ум в главата, щях по-малко да си губя времето с мацки и повече да уча, също като теб.

Опитва се да ми каже, че ако се беше старал, и той би се справил също толкова добре. Но е твърде зает, че да влага чак толкова усилия. Ако го искам за приятел, ще пропусна това покрай ушите си.

— Ти учил ли си? — питам. Обзема ме внезапен порив да го посрамя. — Аз изобщо не учих.

Полъхва мраз.

Не биваше да го казвам. Стомахът ми се свива. Обноски!

Физиономията на Касий се вкисва, а Антония се ухилва. Обидих го. Приам се въси. Ако искам да градя кариера във флотата, тогава по всяка вероятност ще ми е нужен патронажът на бащата на Касий ау Белона. Син на Император. Матео ми го е втълпил. Колко лесно се забравя. Флотата — в нея е властта. Флотата, правителството или армията. А правителството не ми се нрави, да не споменаваме, че точно с подобни обиди започват дуелите. Тръпки на страх полазват по гръбнака ми, когато осъзнавам по каква тънка линия трябва да вървя. Касий знае да се дуелира. Аз, при всичките ми новопридобити умения, не знам. Ще ме накълца на парченца — и изглежда така, сякаш точно това му се иска.

— Шегувам се! — накланям аз глава срещу Касий. — Стига де, човек. Как мога да изкарам толкова висока оценка, без да съм учил, докато ми потече кръв от очите? Де да бях прекарал повечко време в лудории като теб — в края на краищата сега сме на едно и също място. Страшна полза имам от цялото онова зубрене, няма що.

Приам одобрява с кимване предложението за мир.

— На бас, че си се бъхтил здравата! — изграчва Касий и докосва главата си — знак, че е приел чудноватото ми извинение. Очаквах топката да прелети над главата му. Мислех си, че гордостта ще го направи сляп за неочакваното ми извинение. Златните може и да са горди, ала той не е тъпак. Никой от тях не е тъпак. Трябва да го запомня.

По-нататък Матео щеше да се гордее с мен. Флиртувам с момиче на име Куин, сприятелявам се и се шегувам с Касий и Приам — който сигурно и веднъж не е изпсувал през живота си, протягам ръка на висока горила на име Тит с врат, дебел колкото бедрото ми. Той се изненадва, когато едва не потрошавам дланта му, обаче стиска здраво, по дяволите. Момчето е по-високо и от Касий, и от мен, с глас на титан, обаче се ухилва, когато разбира, че ръкостискането ми (за разлика от всичко останало) е по-силно от неговото. Ала се усеща нещо странно в гласа му. Нещо решително надменно. Освен тях има и едно момче перце на име Рок, което изглежда и говори като поет. Усмихва се бавно и малко, ала искрено. Това се среща рядко.

— Касий! — провиква се Юлиан.

Касий се изправя и обгръща с ръка своя по-слаб и по-хубав близнак. Дотогава не бях загрял, но те са братя. Близнаци. Разнояйчни. Юлиан действително спомена, че брат му е вече в Егия.

— Касий, ей този тук не е такъв, какъвто изглежда — заявява Юлиан с много сериозно лице. Бива си го в театрото.

— Нали не искаш да кажеш… — Касий прикрива устата си с длан.

Пръстът ми дращи по ножа за месо.

— Да — кимва сериозно Юлиан.

— Не! — тръсва глава Касий. — Той не е поддръжник на Йорктон, нали? Юлиан, кажи ми, че не е вярно! Дароу! Дароу, как може?! Та те никога не печелят псевдоВойните! Приам, чуваш ли?!

Вдигам извинително ръце.

— Проклятие по рождение, предполагам. Аз съм продукт на своето възпитание. Викам за аутсайдера. — Успявам да не го изрека подигравателно.

— Призна ми го на совалката.

Юлиан се гордее, че ме познава. Гордее се, че брат му знае, че той ме познава. Търси одобрението на Касий. И на Касий това не му убягва — той внимателно му отпуска комплимент, Юлиан зарязва висшеПодборните и се връща на своето място на средноПодборен по средата на масата с доволна усмивка и изпъчени рамене. Не предполагах, че Касий е от добряците.

От тези, с които се срещам, единствено Антония се отнася към мен с откровена неприязън. Тя не ме гледа така, както останалите на масата. От нея усещам само далечно презрение. Както се смее и флиртува с Рок, щом усети погледа ми, се превръща в лед. Чувството е взаимно.

Директорът на Института, Клинт, е жена. Мършава и безлична, тя командва единствено с гласа си — културен, ала ужасяващ, като орлов крясък. Не зная защо. Приветства ни кратко и повтаря същото, което изрече по-рано Август. Онова, което има да каже, й е не по-малко досадно, отколкото на мен. За нас не й пука.

— Вие сте най-високопоставеният процент от своя Цвят… — И тъй нататък, и тъй нататък, и тъй нататък. Все още ми е зле на стомаха. — Посвещението ще започне утре. Дотогава — приятни сънища, ученици.

Спалното ми помещение е мечта. Златен перваз под прозорец с изглед към долината. Леглото е застлано с коприна, юргани и сатен. Лежа в него, когато влиза една Розова масажистка и остава цял час да разтрива мускулите ми. По-късно три гъвкави Розови се вмъкват една след друга, за да се погрижат за нуждите ми. Изпращам ги в стаята на Касий. За да устоя на изкушението, вземам студен душ и се потапям в холопреживяване на копач в миньорската колония Коринт. Пъклолазът от холопреживяването е по-малко даровит от мен, но шумът, симулацията на горещина, мракът и пепелянките толкова ме утешават, че увивам старата си алена кърпа около главата си.

Носят още храна. Август дърдореше врели-некипели. Преувеличени дрънканици. Това са им изпитанията на тях. Докато заспивам с пълен корем, се чувствам виновен, стиснал медальона с цветето на Ео. Довечера семейството ми ще си легне гладно. Прошепвам името й. Изваждам венчалния ширит от джоба си и го целувам. Чувствам болката. Те я откраднаха. Ала тя им го позволи. Тя ме изостави. Остави ми сълзи, мъка и копнеж. Остави ме, за да ми вдъхне гняв, и аз не мога да се сдържа да не я намразя за миг, въпреки че отвъд този миг има само любов.

— Ео — прошепвам и медальонът се затваря.