Пиърс Браун
Червен изгрев (13)

13.
Злини

Матео е тънък, висок Розов с издължени крайници и слабо, красиво лице. Той е роб. Или е бил роб, предназначен за плътски удоволствия. Ала въпреки това има походка на господар на водите. Пристъпва красиво. Махва с ръка с грациозен маниер. Има слабост към носенето на ръкавици и е способен да подуши и най-малката прашинка мръсотия. Поддържането на тялото е било житейското му предназначение… И затова не му се струва странно, докато ми помага да приложа препарат убиец на космените фоликули по ръцете, краката, торса и интимните части. Но на мен ми е странно. Когато приключваме, и двамата ругаем — аз, защото ме щипе, а той, защото го халосах по рамото. Само с един удар, без да искам, го изкълчих. Още не си знам силата. А те правят Розовите крехки. Ако той е розата, то аз съм тръните.

— Съвсем без косми си, като малко детенце, необуздано бебе такова — въздъхва Матео пристойно, доколкото подобно нещо може да се изрече пристойно. — Точно според изискванията на най-новата мода от Луна. Сега, като ти поизваем малко веждите — их, веждите ти приличат на гъсеници гъбоядки — и като подложим на унищожение на космите ти в носа, преобразуване на кутикулите, избелване на зъбите — това гладко новичко чене, което, ще ме прощаваш, ама е жълто като горчица, изпъстрена с глухарчета… Кажи ми, някога мил ли си новите си зъби? Отстраняване на черните точки, което ще е като сондаж за хелий-3, коригиране на тена и инжекции с мелатонин, ще цъфнеш като майска роза, досущ като истински.

Изсумтявам — всичко това ми звучи като пълни глупости.

— Вече изглеждам като Златен.

— Изглеждаш като Бронзов! Злато менте! Някой копелдак от низко потекло, който изглежда по-скоро в цвят каки, отколкото Златен! Трябва да бъдеш съвършен!

— Кърваво проклятие! Странна птица си ти, Матео.

Той ме плясва.

— Внимавай какви ги дрънкаш! Един Златен по-скоро би умрял, отколкото да употребява този жаргон от мините, който току ти се приплъзва в речта! Казва се „Кръвогадно проклятие“ или „кръвогадост“ и „шлака“ вместо „издънка“. Всеки път, щом произнесеш „кървав“ или „кърваво проклятие“, ще ти разбивам не плювалника, а устата. А ако произнесеш „издънка“ или „плювалник“, ще те изритвам в скротума — към който отлично познавам пътя; същото ще правя и ако не се отървеш от този ужасен акцент. Кръвогадост, говориш така, сякаш си роден в кофа за боклук!

Той се намръщва и слага ръце на стройните си хълбоци.

— А после ще трябва да те научим на обноски. И на култура — култура, драги ми господине.

— Обноски си имам.

— В името на създателя, как само ще те накараме да се отречеш от този провинциален диалект, както и от ругатните!

Докато изрежда по списък недостатъците ми, той ме боцка с пръст.

— Що не пробваш и ти да се понаучиш на някакви обноски, дупедавецо! — изръмжавам.

Той смъква едната от ръкавиците ми, зашлевява ме с нея през лицето, грабва някаква бутилка и я притиска до гърлото ми. Разсмивам се.

— Ще трябва скоро да си възвърнеш рефлексите на Пъклолаз, за да се оправяш с това тромаво ново тяло.

Оглеждам бутилката.

— Ще ме ръчкаш до смърт ли?

— Това е полиенов меч, драги ми господине. Иначе казано бръснач. Както е мек като перушина, с един органичен импулс става по-твърд от диамант! Това е единственият предмет, способен да проникне през пулсЩит! Както е камшик, само за миг се превръща в съвършен меч! Това е оръжието на един джентълмен. Златен. За всеки друг Цвят носенето му означава смърт.

— Това е бутилка, тъпако!

Той ме ръгва в гърлото и аз се задавям.

— Тъкмо обноските ти ме принудиха да извадя бръснача си и да те предизвикам, и поради това ненавременно да сложа край на твоя безсрамен живот! В онзи коптор, който ти наричаш дом, може и да си налагал с юмруци, за да защитиш честта си. Тогава си бил буболечка! Мравка! Един Ауреат се бие с хладно оръжие при най-дребната провокация! Те притежават чест, за която ти нищичко не знаеш! Твоята чест е била лична — тяхната е лична, семейна и планетарна! Това е всичко. Залогът за техните битки е по-висок и те не прощават, когато се стигне до кръвопролитие! А най-малко от всички — Безподобните белязани! Обноски, драги ми господине! Обноските ще те защитават, докато можеш сам да се защитиш от моята бутилка от шампоан!

— Матео… — казвам, докато си разтривам гърлото.

— Да? — въздъхва той.

— Какво е шампоан?

Бих предпочел още една обработка във ваятелското ателие на Мики пред опекунството на Матео. Мики поне се боеше от мен. Матео постоянно ме обижда и ми се присмива, което хич нямаше да ме притеснява, ако можех да я ударя тая хърба — обаче ако го ударя, знам, че има опасност да го прекърша. Ала въпреки че ме обсипва с обиди, той не ми е неприятен. Напомня ми на Лоран — също тъй остроумен и енергичен е, само че в добавка към това е мрънкало като чичо Нарол. И двамата ми липсват.

 

 

На другата сутрин Танцьора се опитва да ми смени името.

— Ти ще бъдеш синът на относително неизвестно семейство от далечните астероидни групи. Скоро семейството ще загине при катастрофа с кораб. Ти ще си единственият оцелял и единствен наследник на техните дългове и нисък статус. Името му — твоето име — ще бъде Кай ау Андромед.

— Шлакай я ти тая работа — заявявам. — Или ще съм Дароу, или нищо!

Той се почесва по главата.

— Дароу е… странно име.

— Вече ме накара да се откажа от косата, дадена ми от моя баща, от очите, оставени ми от майка ми, от Цвета, с който съм роден; затова ще запазя името, с което са ме дарили, а ти си способен да го приспособиш.

— Повече ми харесваше, когато не се държеше като Златен — мърмори Танцьора.

 

 

— Сега, най-същественото да се държиш на масата като Ауреат е да се храниш бавно — обяснява Матео, докато седим заедно на маса в апартамента на покрива, където Танцьора за пръв път ми показа света. — Ще попаднеш на многобройни Трималхионови пирове. При такива случаи се поднасят седем блюда — предястие, супа, риба, месо, салата, десерт и напитки.

Той посочва малък поднос, отрупан със сребърни прибори, и обяснява разнообразните методи за хранене с всеки един от тях.

После ми казва:

— Ако почувстваш нужда да уринираш или да изхвърлиш изпражнения по време на хранене, сдържаш се. От един Ауреат се очаква да контролира телесните си функции.

— Значи на тия лигльовци, Златочелите, им е забранено да серат? Чудя се, като го правят, злато ли излиза?

Матео ме зашлевява по бузата с ръкавицата си.

— Ако толкова нямаш търпение пак да видиш червено, развържи си езика в тяхно присъствие, драги ми господине, и те с радост ще ти припомнят цвета на кръвта на всеки човек. Обноски и контрол! Ти не притежаваш нито едното, нито другото. — Той поклаща глава. — А сега кажи ми, за какво се употребява тази вилица?

Ще ми се да му отговоря, че се употребява за човъркане в задника му, обаче въздъхвам и давам правилния отговор.

— За риба, но само ако костите все още са в чинията.

— А колко от тази риба трябва да изядеш?

— Цялата — предполагам аз.

— Не! — провиква се той. — Ти изобщо слушаше ли ме? — Ръчичките му скубят косата му, той си поема дълбоко въздух. — Трябва ли да ти напомням? Съществуват Бронзита, съществуват Златни, съществуват и Феички.

Той ме оставя да довърша останалото.

— Феичките не умеят да се самоконтролират — спомням си на глас. — Те се възползват от всички наслади на властта, обаче хич не се назорват да са достойни за тях. Раждат се и преследват удоволствията. Супер?

— „Отлично“, а не супер. А какво се очаква от един Златен? От един Безподобен белязан?

— Съвършенство.

— Което означава?

Говоря с хладен тон и имитирам произношението на Златните:

— Това означава контрол, драги ми господине. Самоконтрол. Позволено ми е да се отдавам на пороци, стига никога да не им позволявам да узурпират контрола. Ако съществува ключ към разбирането на Ауреатите, той се намира в разбирането за контрола във всичките му форми. Изяждам рибата и оставям двайсет процента, за да покажа, че превъзходният й вкус не е надделял над моята непоколебимост, нито пък е поробил вкусовите ми брадавици.

— Значи в края на краищата си слушал.

На следващия ден Танцьора ме намира, докато упражнявам Ауреатското си произношение пред холоогледалото в апартамента. Виждам пред себе си триизмерно изображение на главата ми. Зъбите се движат странно и закачат езика ми, докато се опитвам да търкалям думите из устата си. Все още свиквам с тялото си, дори и месеци след последната от операциите. Зъбите ми са по-едри, отколкото първоначално си мислех. Това, че Златочелите приказват, все едно златни лопати са забити в кървавите им проклети пърделници, хич не ми помага. Затова ми е по-лесно да говоря като Златен, понеже виждам, че съм такъв. Наглото държание ми се отдава по-лесно.

— Смекчи си „р“-то — съветва ме Танцьора. Той седи и слуша внимателно, докато чета от един дейтапад. — Преструвай се, че пред всяко „р“ има по едно „х“. — Горелката му ми напомня за дома и се сещам как изглеждаше АрхиГубернатор Август в Ликос. Спомням си неговата ведрост. Търпеливото му снизхождение. Самодоволната му усмивка. — Удължавай „щ“-то.

— Само това ли знаеш? — произнасям срещу огледалото.

— Идеално! — похвалва ме Танцьора и се разтреперва на майтап. Пляска се по коляното със здравата си ръка.

— Кърваво проклятие! Скоро ще почна и да сънувам като Златочел! — възкликвам отвратен.

— Не бива да казваш „Кърваво проклятие“. Вместо това употребявай „Кръвогадост“ или „Кръвогадно проклятие“.

Поглеждам го на кръв.

— Ако се видех по улиците, щях да се намразя. Щеше да ми се прище да грабна един Секач и да се разпоря от драйфалника до пърделника, а после да изгоря останките! Ео би повърнала само като ме погледне!

— Млад си още — смее се Танцьора. — Боже, понякога забравям колко си млад! — Той вади плоско шише от ботуша си и удря яка глътка, а после ми го подхвърля.

Засмивам се.

— Последния път, като пих, чичо Нарол ме упои. — Пийвам. — Може да си забравил как е в мините. Не съм млад.

Танцьора се намръщва.

— Не исках да те обидя, Дароу. Просто ти разбираш какво трябва да направиш. Разбираш и защо. Но въпреки това губиш перспектива и се самоосъждаш. Точно сега сигурно ти призлява, като се гледаш като Златен. Нал’ тъй?

— Баш тъй. — Удрям яка глътка от шишето.

— Но ти само играеш роля, Дароу. — Той мръдва пръста си и от надянатия на него пръстен изскача закривено острие. Рефлексите ми са се възстановили и са достатъчно бързи — бих могъл да го забия в гърлото му, ако мислех, че ме застрашава, но аз го оставям да стовари острието със замах напреки на показалеца ми. Шурва кръв. Червена кръв. — За всеки случай, ако имаш нужда от напомняне какво си всъщност.

— Ухае като у дома — казвам аз, докато смуча пръста си. — Мама правеше кръвна супа от пъклените пепелянки. Хич не беше лоша, да си кажа правичката.

— Топиш в нея ленен хляб и поръсваш цвят от бамя отгоре?

— Ти пък откъде знаеш? — питам.

— Мама готвеше същата — смее се Танцьора. — Ядяхме я на Танцовия празник или преди Лавровия празник, когато обявяваха победителя. Вечно тия издънки Гама!

— Наздраве за Гама! — смея се аз и удрям още една глътка.

Танцьора ме наблюдава. По някое време усмивката слиза от лицето му, а погледът му става хладен.

— Матео утре ще те учи да танцуваш.

— Мислех, че ти ще я вършиш тази работа — казвам.

Той тропва със сакатия си крак.

— Доста време мина, откакто съм танцувал. Най-добрият танцьор в Ойкос. Движех се като течение в дълбок тунел! Всичките ни най-добри танцьори бяха Пъклолази. Няколко години бях най-добрият, да знаеш.

— Досетих се.

— Така ли стана?

Посочвам белезите му.

— Само Пъклолаз може да е хапан толкова пъти без сондьорчета наоколо, които да ти помагат да извадиш пепелянките. И мен са ме хапали. Поне от това изкярих по-голямо сърце.

Танцьора кимва и погледът му се зарейва някъде далече.

— Паднах в тяхно гнездо, докато поправях едно съединение на ноктоСондата. Бяха нагоре в един от каналите и не ги видях. От опасните бяха.

Разбирам за какво намеква.

— Били са бебета — казвам.

Той пак кимва.

— Те имат по-малко отрова. Много по-малко от родителите са, затова нямаха намерение да се заровят в мен и да снесат яйцата си. Като хапеха обаче, влагаха цялата си злост! За щастие носехме с нас противоотрова. Изтъргувахме я от едни Гами. — В Ликос нямахме противоотрова.

Танцьора се привежда към мен.

— Ние ще те подхвърлим в гнездо с бебета пепелянки, Дароу. Запомни го. Приемните изпити са след три месеца. Аз ще те обучавам наред с уроците, които вземаш сега от Матео. Но ако не престанеш да се самоосъждаш, ако продължаваш да мразиш маската си, ще се провалиш на изпита или, още по-зле — ще го вземеш, а после ще се издадеш и ще те разкрият, когато вече си в Института. И всичко ще се прецака.

Размърдвам се на мястото си. Този път в мен се буди друг страх — не че ще се превърна в нещо, което Ео не би разпознала, а по-първичен страх, смъртен страх от враговете ми. Какви ще бъдат те? Вече чувам техните подигравки, виждам тяхното презрение.

— И да ме разкрият, няма значение. — Плясвам Танцьора по коляното. — Те вече ми взеха каквото могат. Тъкмо затова и съм оръжие, което можете да използвате.

— Не си прав! — тросва се Танцьора. — Ти си ни от полза, защото си нещо повече от оръжие. Когато жена ти умря, тя не просто ти даде повод за вендета. Тя ти даде своята мечта. Ти си нейният пазител. Създателят й. Затова недей да бълваш гняв и омраза. Ти не се бориш срещу тях, каквото и да разправя Хармъни. Ти се бориш за мечтата на Ео, за своето семейство, което още е живо, за твоите хора.

— Това ли е мнението на Арес? Искам да кажа, твоето?

— Аз не съм Арес — повтаря Танцьора. Не му вярвам. Виждал съм как го гледат хората му, как дори Хармъни му оказва почит. — Вгледай се в себе си, Дароу, и ще разбереш, че ти си добър човек, на когото ще му се наложи да върши злини.

По ръцете ми няма белези и ги чувствам странно, когато стисвам юмруци, докато кокалчетата ми добият онзи познат нюанс на бялото.

— Виждаш ли, ето това не проумявам. Щом съм добър човек, тогава защо да искам да върша злини?