Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Червен изгрев (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Red Rising, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2017 г.)

Издание:

Автор: Пиърс Браун

Заглавие: Червен изгрев

Преводач: Светлана Комогорова — Комата

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Алианс Принт

Отговорен редактор: Мирослав Александров; Светлана Минева

Редактор: Вихра Манова

Коректор: Грета Петрова

ISBN: 978-954-28-1668-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/732

История

  1. — Добавяне

37.
Юг

— Лайно, набодено на пика! — изскимтявам, докато Мустанга маже с мехлем гърба ми в щаба. Тя ме перва по гърба с пръст. — Защо?

— „Мерило за човека е онова, което върши, щом се сдобие с власт!“ — смее се тя. — Подиграваш го за Цицерон, а после изтърсваш Платон!

— Платон е по-стар. Надцаква Цицерон. Ох!

— А какво беше това за кръвните братя? То не значеше абсолютно нищо! Можеше със същия успех да кажеш и че сте братовчеди по шишарки!

— Нищо не свързва като споделената болка.

— Е, ето ти още от нея. — Тя измъква парче кожен ремък от една от раните. Изскимтявам.

— Споделената болка… — Потръпвам. — Не причинената. Психарка… ох!

— Говориш като момиче. Мислех си, че мъчениците са непреклонни. Но пък може и да си луд за връзване. Сигурно от треската, след като те наръгаха. Между другото, травматизира Пакс. Плаче. Добра работа.

Всъщност дочувам подсмърчането на Пакс в оръжейната.

— Обаче свърши работа, а?

— Със сигурност, Месийо. Създаде си култ — жлъчно ме подиграва тя. — Издигат ти идоли на площада. Коленичат и молят за твоята мъдрост. О, могъщи господарю! Как ще се смея, като разберат, че не си им симпатичен и могат да те нашибат с камшика всеки път, като не слушкат! Сега не мърдай, Феичке. И млъквай. Дразниш ме.

— Знаеш ли, когато завършим, може би трябва да се пробваш да станеш Розова. Тъй нежно докосваш.

Тя се ухилва.

— Пращаш ме в Розова градина? Ха! Виж, това така ще издразни баща ми, че ще порозовее от яд! Их, стига си квичал де. Лафът не беше чак толкова смотан.

 

 

На другия ден организирам армията си. Възлагам на Мустанга задължението да подбере шест отряда, всеки съставен от по трима разузнавачи. Разполагам с петдесет и шест войници — повече от половината са роби. Карам я да сложи по един церерец във всяка група — най-амбициозните. Получават шест от осемте комуникатора, които намерих в щаба на Церера. Това са примитивни, пращящи слушалки, но осигуряват на моята армия нещо, с което никога не съм разполагал — еволюция след димните сигнали.

— Значи, предполагам, имаш някакъв план, освен просто да се юрнем на юг като някаква монголска орда… — казва Мустанга.

— Разбира се. Ще открием Дом Аполон. — Спазвам обещанието си, дадено на Фичнър.

Тази нощ разузнавачите тръгват от Дом Церера и се разпръсват в шест посоки на юг. Призори моята армия ги последва точно преди зимното слънце да изгрее. Няма да пропилея тази възможност. Зимата е принудила Домовете да се превърнат в укрепления. Заради дълбокия сняг и затрупаните клисури армията напредва мудно и е по-непохватна. Ходът на играта се е забавил, ала аз няма да забавя своя. Марс и Юпитер нека си се бият, дреме ми. И за двата Дома ще се върна по-късно.

По мръкване на втория ден от придвижването ни на юг виждаме крепостта на Юнона, вече покорена от Юпитер. Тя е разположена западно, на един от притоците на Аргос, обградена от планини. Зад тях се издигат замръзналите шест километра високи стени на Валес Маринерис. Моето разузнаване ми донася новината за трима вражески разузнавачи, кавалерия, в покрайнините на гората източно оттук. Мислят, че са от Плутон, хората на Чакала. Конете са черни и косите на ездачите са боядисани в същия цвят. В косите им са затъкнати кости. Чувам, че тракат като бамбукови вятърни камбанки, когато яздят.

Които и да са тези конници, те така и не се приближават. Така и не падат в капаните ми. Казват, че ги предвожда момиче. Тя язди сребрист кон, наметнат с кожен чул, избродиран с неизбелени кости — очевидно на Юг медБотовете не са толкова чевръсти. Мисля, че е Лайлат. Тя и разузнавачите й изчезват на юг, когато откъм югоизток се задава по-голям отряд и започва да обикаля покрайнините на Великата гора.

Тези са истинска армия, тежка кавалерия.

Самотен ездач се откъсва напред от по-големия отряд. Носи знака на Аполон — стрелец. Косата му е дълга и разпусната, лицето — закалено от зимните ветрове, духащи откъм южното море. Удар с острие по челото едва не е ослепил и двете му очи — очи, които сега се взират в мен като два живи въглена от лице от кован бронз.

Излизам напред да го посрещна, след като казвам на армията си да се докара във възможно най-изтормозения и жалък вид. Пакс хич не се справя със задачата. Мустанга го кара да коленичи, та да изглежда що-годе нормален. Тя се изправя на раменете му, за да направи малко смях, и щом пратеникът се приближава, започва бой със снежни топки. Гаменска глупост — с нея армията ми изглежда чудно уязвима.

Правя се, че куцам. Хвърлям вълчата си наметка. Преструвам се, че треперя. Нагласявам жалкия си меч от дуростомана така, че да прилича повече на бастун, отколкото на оръжие. Прегъвам дългото си тяло, когато той се приближава, и хвърлям поглед назад към разигралата се моя армия. Ще се спукам от смях, толкова посрамен изглеждам. Преглъщам смеха си.

Гласът му е като стомана, която стърже по корав камък. Той не проявява хумор, нито съзнава, че всички ние сме тийнейджъри, които играят игра, а истинският свят все така си се върти извън тази долина. На юг са се случили неща, които са ги накарали да го забравят. И когато му се усмихвам стеснително, той не ми връща усмивката. Той е мъж, а не момче. Мисля, че за първи път виждам някой, напълно преобразен.

— А вие сте само дрипав остатък от Севера! — надсмива ни се Прим на Аполон, Новас, и се опитва да познае от кой Дом идваме. Погрижил съм се знамето, което вижда, да е на Церера. Погледът му светва. Той го иска — за своя прослава. Освен това радостно забелязва, че повече от половината от петдесет и шест членната ми армия са роби. — Няма да оцелеете дълго на юг. Може би ви е нужен подслон от студа? Топла храна и легло? Югът е сурова земя.

— Не мога да се обзаложа, че ще е по-кофти от Севера, пич — казвам. — Там имат бръсначи и пулсБрони. Прокторите ни лишиха от благоволението си.

— Те не са там, за да ти оказват благоволение, слабако! — заявява той. — Те помагат на тези, които си помагат сами.

— Помагахме си с всички сили — отговарям кротко.

Новас се изплюва на земята.

— Детенце! Недей да хленчиш тук. Югът не вярва на сълзи.

— Но… но Югът не може да е по-гаден от Севера. — Потрепервам и му разказвам за Жътваря от планините. Изчадие. Звяр. Убиец! Злини, злини!

Щом споменавам Жътваря, той кимва. Значи е чувал за мен.

— Този твой Жътвар е мъртъв. Срамота. Щеше ми се да се пробвам срещу него.

— Той беше демон! — възразявам.

— И тук си имаме демони. Еднооко страшилище в гората и още по-ужасно страшилище в планините на запад. Чакала — доверява ми той и продължава своята реч. Щели да ми позволят да се присъединя към Аполон като наемник, не като роб, роб — никога! Той щял да ми помогне да победя Чакала, а после да превзема отново Севера. Щели сме да сме съюзници. Той ме смята за слаб и глупав.

Поглеждам пръстена си. Прокторът на Аполон ще разбере какво казвам тук. Искам да го разбере, защото смятам да съсипя Дома му. Ако се опита да ме спре, сега му отправям покана.

— Не — казвам на Новас. — Семейството ми ще се срамува от мен. Ако се присъединя към вас, за тях ще съм нищо. Не, съжалявам. — Усмихвам се вътрешно. — Имаме достатъчно храна, за да преминем през вашите земи. Ако ни позволите, няма да допуснем…

Той ме зашлевява през лицето.

— Ти си Феичка! Я си усмири треперещата устна. Срамиш Цвета си. — Навежда се към мен над лъка на седлото. — Притиснат си между великани и ще бъдеш смазан. Но се дръж като мъж, преди да сме дошли за тебе. Не се бия с деца.

Точно тогава Мустанга го замерва със снежна топка по главата. Естествено, уцелва и еква силният й смях.

Новас не реагира. Само конят му под него мръдва — обръща се да го върне обратно при странстващия му боен отряд. Гледам го как се отдалечава и усещам, че в мен се процежда безпокойство.

— Прибирай се у дома, малък стрелецо! — провиква се Такт. — Прибирай се у дома при мама!

Новас се връща при своите трийсет души тежка кавалерия. Нашата единствена кавалерия са разузнавачите ни. Те не могат да устоят пред йонНожове и йонКопия, прилагани с пълна сила, дори и когато дълбоките преспи възпрепятстват тежката кавалерия. Аз съм даже без броня. Известно време възнамерявам да не водя битки без нужда. Не сме получавали дарове, откакто превзехме крепостта на Церера и им взехме знамето. Прокторите са ме изоставили, но не и времето. Обикновено пехотата пада пред кавалерията като зряло жито, но снегът и коварните му дълбини ни закрилят.

Същата вечер лагеруваме на западния бряг на реката, по-близо до планините, далече от откритите равнини пред тъмната Велика гора. Тежката кавалерия на Аполон сега трябва да прекоси замръзналата река по тъмно, ако искат да нападнат лагера ни, докато спим. Знаех си, че ще опитат, когато ни помислиха за слабаци, които ще им капнат като круши. Претърпяват жалък провал. Наглеци. Щом падна здрач, накарах Пакс и неговите юнаци да извадят брадвите и да насекат дебелия лед по реката по границите на нашия лагер. През нощта чуваме конско цвилене и цопване на тела. МедБотовете се спускат с вой да спасяват. Тези момичета и момчета отпадат от играта.

Продължаваме на юг в посоката, където разузнавачите ми предполагат, че се намира крепостта на Аполон. Нощем се наяждаме добре. Варят супи от месото и кокалите на животните, които донасят разузнавачите ми. Държим хляба в самоделни мешки. Храната поддържа армията ми доволна. Както някога е казал великият корсиканец: „Армията марширува със стомаха си“. Но пък през зимата на него не му е провървяло толкова.

Предвождам колоната, а Мустанга е след мен. Въпреки че е увита във вълчи наметки, дебели колкото моята, едва ми стига до рамото. А докато вървим през дебелия сняг, направо ме досмешава, като я гледам как се мъчи да не изостава от мен. Но ако забавя крачка, ми се въси. Плитката й подскача, докато бърза да ме настигне. Когато стигаме по-лесен терен, тя ме поглежда. Вирнатото й носле е червено като череша от студа, но очите й са като топъл мед.

— Не си се наспал — казва ми.

— Кога съм се наспивал?

— Когато спеше до мен. Първата седмица в гората плака. След това спеше като бебе.

— Пак ли ме каниш? — питам.

— Не съм те карала да си отидеш. — Тя изчаква. — Защо го направи?

— Разсейваш ме — отговарям.

Мустанга се разсмива леко, а после изостава и тръгва заедно с Пакс. Замислям се, смутен и от своя отговор, и от нейните думи. През ум не ми е минавало, че като съм престанал да спя до нея, съм я засегнал. По лицето ми плъзва тъпа усмивка. Такт я забелязва.

— Хлътнал си като влюбена птичка! — изтананиква той.

Мятам шепа сняг по главата му.

— Нито дума повече!

— Но аз трябва да ти кажа още нещо, много сериозно! — Приближава се и вдъхва дълбоко. — Надървяш ли се от тая досадница като мен? — Смее се.

— Ти някога сериозен ли си изобщо?

Очите му заискряват.

— О, хич не ти и трябва да съм сериозен.

— А послушен?

Той плясва с ръце.

— Ами знаеш, че не си падам много-много по идеята за камшика.

— Да виждаш камшик? — посочвам аз челото му, където би могъл да се мъдри робски знак.

— А тъй като ти знаеш, че на мен камшик не ми трябва, може би е добре да ми кажеш накъде сме тръгнали. Така ще… ти върша повече работа.

Той не ме предизвиква, защото говори тихо. След като ни биха с камшици и двамата, Такт ми е станал толкова верен, та чак се плаша. Въпреки всичките усмивки, гаври и смехове имам подчинението му. И въпросът му е искрен.

— Ще разбием Аполон — отговарям му.

— Но защо Аполон? — пита той. — Просто отмятаме Домовете, както ни дойде, или трябва да знам нещо?

Тонът му ме кара да вирна глава. Той винаги ми е напомнял на някакъв гигантски котарак. Може би заради плашещо нехайния начин, по който подтичва до мен. Все едно би убил нещо, без дори да си напрегне мускулите. Или може би защото мога да си го представя как се свива на кълбо на дивана и се ближе, за да се почисти.

— Виждал съм в снега разни неща, Жътвар — заговаря той тихо. — Отпечатъци в снега, за да бъдем точни. И тези отпечатъци не са от крака.

— Лапи? Копита?

— Не, скъпи водачо. — Той се присламчва. — Линейни отпечатъци. — Схващам намека му. — ГравиБотуши, летящи съвсем ниско. Хайде, кажи ми, защо Прокторите ни следят? И защо носят призрачни Наметала?

Цялото му шепнене е напразно — заради пръстените ни. Ала той не го знае.

— Защото ги е страх от нас — отговарям му.

— Страх ги е от теб, имаш предвид — наблюдава ме. — Какво знаеш ти, което аз не знам? Какво казваш на Мустанга, а не го казваш на нас?

— Искаш да знаеш ли, Такт? — Не съм забравил престъпленията му, но го хващам за рамото и го придърпвам към себе си като брат. Знам каква сила може да таи докосването. — Тогава премахни Дом Аполон от кръвогадната карта и ще ти кажа.

Устата му се извива в хищна усмивка.

— С удоволствие, добри ми Жътварю.

 

 

Избягваме откритите равнини и се придържаме към реката, докато навлизаме все по̀ на юг и изслушваме новините за вражеските владения, които нашите разузнавачи ни предават по комуникаторите. Аполон като че контролират всичко. От Чакала виждаме само малките му разузнавателни отряди. Във войниците му има нещо странно, от което сърцето се вледенява. За хиляден път си мисля за своя враг. Какво прави това безлико момче толкова страшно? Висок ли е? Жилав? Набит? Бърз? Грозен? И на какво се дължи репутацията му, името му? Като че никой не знае.

Разузнавачите на Плутон никога не се приближават въпреки изкушенията, които им предлагаме. Наредил съм на Пакс да носи знамето на Церера високо, та всеки Аполонов кавалерист да види сиянието му от километри наоколо. Всеки осъзнава шанса да спечели слава. Кавалерийски отреди се втурват към нас. Разузнавачите мислят, че могат да ни отнемат гордостта и да спечелят по-висок статут в своя Дом. Идват глупашки по тройки, по четворки, а ние ги разбиваме със стрелците на Церера, с копиехвъргачите на Минерва или с пики, заровени в снега. Наръфваме ги малко по малко, както вълкът ръфа лос. Ала винаги ги оставяме да избягат. Искам ги адски сърдити, когато пристигна на прага им. Роби като тях биха забавили хода ни.

Тази нощ Пакс и Мустанга седят с мен край малък огън и ми разказват за живота си извън школата. Пакс, палнеш ли му фитила, се развихря — става изненадващо енергичен и приказлив, със склонност да сипе комплименти към всичко в разказите си, включително към злодеите, и затова през половината време не знаеш кои са добрите и кои — лошите. Разказва ни как веднъж счупил на две скиптъра на баща си, а друг път го объркали с Обсидиан и без малко не го изпратили в Агог, където ги обучават на космически бой.

— Мисля, че би могло да се каже: винаги съм мечтал да съм Обсидиан — боботи той.

Като малък се измъквал от лятното имение на семейството си в Нова Зеландия на Земята и се присъединявал към Обсидианите, докато изпълнявали Нагог — задължителните им вечерни занятия, по време на които оплячкосвали и крадели, за да допълнят диетата си от домашни птици, с които ги хранели в Агог. Той се биел заедно с тях за няколко хапки храна. Твърди, че винаги побеждавал — тоест докато срещнал Хелга. С Мустанга се споглеждаме и едва се удържаме да не избухнем в смях, докато той се превъзнася високопарно по обилните пропорции на Хелга, яките й юмруци, щедрите й бедра.

— Грамадна любов е била тяхната — казвам на Мустанга.

— Любов, предизвикваща земетресения! — отвръща тя.

На следващата сутрин ме събужда Такт. Погледът му е студен като сланата призори.

— Конете ни решили да избягат. Всичките. — Той ни отвежда при момчетата и момичетата от Церера, които са ги вардили. — Никой от тях нищичко не видял. Както си стояли конете там, и изведнъж изчезнали.

— Горките животни сигурно са объркани — обажда се печално Пакс. — Снощи времето беше бурно. Може да са избягали в гората да се скрият.

Мустанга вдига въжетата, с които конете са били вързани през нощта. Скъсани по средата.

— По-силни са, отколкото изглеждат — отбелязва тя недоверчиво.

— Такт? — Навеждам глава към сцената.

Преди да отговори, той поглежда Пакс и Мустанга.

— Има следи от стъпки…

Обаче…

— Защо да си хабя думите на вятъра? — свива рамене Такт. — Знаеш какво ще кажа.

Прокторите са скъсали въжетата.

Не казвам на армията си за случилото се, но когато хората се гушат един в друг, за да се стоплят, мълвата плъзва бързо. Мустанга не задава въпроси, макар и да е наясно, че премълчавам нещо от нея. В края на краищата аз не просто намерих лекарството, което й дадох в Северната гора.

Опитвам се да приемам тази най-нова приумица като изпит. Когато започне въстанието, ще се случват такива неща. Как да реагирам? Издишвам гнева. Издишвам го и продължавам нататък. Лесно ми е да го кажа.

Поемаме към горите на изток. Без коне няма как повече да играем в равнините край реката. Разузнавачите ми докладват, че крепостта на Аполон е близо. Как ще я превзема без коне? Без никакъв елемент на ускорение?

Щом се стъмва, се разкрива и нова приумица. Гърнетата за супа, които носим от Церера, за да готвим на огън, са изпотрошени. До едно. А хлябът, който пазехме така здраво увит в хартия в мешките, е пълен с гъгрици. Те хрупат като сочни семена, докато вечерям с хляб. За Подборните това ще изглежда като злощастен обрат. Но аз знам, че е нещо повече.

Прокторите ме предупреждават да се върна назад.

— Защо те предаде Касий? — пита ме Мустанга тази нощ. Легнали сме да спим в една бърлога под пряспа. Нашите стражи от Диана вардят периметъра на лагера от дърветата. — Не ме лъжи.

— Всъщност аз го предадох — отвръщам. — Аз… при Посвещението трябваше да убия брат му.

Очите й се отварят широко. След малко тя кимва.

— И мой брат умря. Не е… не беше същото. Но… такава смърт променя нещата.

— Теб промени ли те?

— Не — поклаща глава тя, сякаш току-що го е осъзнала. — Но промени семейството ми. Превърна ги в хора, които понякога не мога да позная. Сигурно такъв е животът. — Внезапно се дръпва назад. — Защо каза на Касий, че си убил брат му? Толкова ли си луд, Жътварю?

— Нищо не съм му казал, да го шлакам. Прокторите му го съобщиха чрез Чакала. Дадоха му холокуб.

— Разбирам. — Погледът й изстива. — Значи мамят в полза на сина на АрхиГубернатора.

 

 

Оставям нея и топлината, за да се изпикая в гората. Въздухът е студен и свеж. Сред клоните се обаждат сови и ме карат да се чувствам под наблюдение в нощта.

— Дароу? — вика ме Мустанга от тъмното. Обръщам се рязко.

— Мустанг, следиш ли ме? — Дароу. Не „Жътварю“. Нещо не е наред. Нещо в начина, по който произнася името ми, и че изобщо ме нарича по име. Все едно да чуеш котка да лае. Но не я съзирам в тъмното.

— Стори ми се, че видях нещо — казва тя, все още скрита в мрака; гласът й идва от вдън гората. — Ей тука е. Ще те побърка.

Тръгвам по посока на гласа й.

— Мустанг. Не излизай от лагера. Мустанг!

— Вече сме излезли от него, миличък.

Наоколо дърветата се издигат злокобно нагоре. Клоните им посягат към мен. Гората е притихнала. Тъмна. Това е капан. Това не е Мустанга.

Прокторите? Някой ме следи.

Когато нещо те следи и ти не знаеш къде е, имаш само един разумен ход. Да промениш проклетата кървава парадигма, да се опиташ да заравниш терена за игра. Да ги накараш да те търсят.

Задействам се. Хуквам обратно към армията си. После се шмугвам зад едно дърво, покатервам се на него, изчаквам и се озъртам. С извадени ножове, готови за хвърляне, увит в наметката.

Тишина.

После — пращене на клонки. Нещо се движи из гората. Нещо грамадно.

— Пакс? — подвиквам надолу.

Никакъв отговор.

Тогава усещам как силна ръка ме докосва по рамото. Клонът, който съм възседнал, хлътва надолу под новата тежест, щом един мъж деактивира призрачното си Наметало и се материализира във въздуха. Виждал съм го и преди. Къдравата му руса коса е подстригана съвсем ниско и обрамчва сумрачното му богоподобно лице. Брадичката му е издялана от мрамор, а очите му присветват злобно, бляскави като бронята му. Проктор Аполон. Огромното нещо под нас отново се размърдва.

— Дароу, Дароу, Дароу — изкудкудяква той над мен с гласа на Мустанга. — Ти ни беше любимата марионетка, но не танцуваше както трябва. Ще се поправиш ли и ще тръгнеш ли на север?

— Аз…

— Отказваш? Няма значение. — Той ме бутва силно и ме събаря от клона. Докато падам, се удрям в друг. Подушвам гняв. Козина. И тогава звярът изревава.