Пиърс Браун
Червен изгрев (20)

20.
Домът Марс

В душата ми цари вцепенение, докато гледам погубеното момче. Дори и Касий не би познал сега Юлиан. В сърцето ми е издълбана кухина. Ръцете ми треперят, докато кръвта капе от тях по студения камък. Реки текат покрай златните Сигли върху дланите ми. Аз съм Пъклолаз, но риданията не секват дори и когато сълзите пресъхват. Кръвта му се стича от коляното ми по обезкосмения пищял. Червена е, а не златна. Коленете ми усещат камъка, а челото ми го докосва и ридая, докато изтощение изпълва гърдите ми.

Когато вдигам очи, той все още е мъртъв.

Това не беше справедливо.

Мислех си, че Обществото си играе игрички само със своите роби. Грешка. Юлиан не се е представил на изпитите като мен. Не е проявил моите физически способности. И затова е бил жертвеният агнец. На един Дом се падат сто ученици и вторите петдесет са тук само за да бъдат убити от първите петдесет. Кърваво проклятие, това е само изпит… за мен. Дори и Семейство Белона, колкото и да са могъщи, не успяха да защитят по-неспособния си син. И точно в това е смисълът.

Ненавиждам се.

Зная, че те ме принудиха да го извърша и въпреки това ми се струва, че изборът е мой. Също както когато издърпах краката на Ео и усетих как тънкият й гръбнак се прекърши. Моят избор. Но какъв ли друг избор имах за нея? За Юлиан? Правят го, за да ни накарат да носим вината.

Няма къде да избърша кръвта — само камък и две голи тела. Аз не съм такъв, не такъв искам да бъда. Аз искам да бъда баща, съпруг, танцьор. Дайте ми да се ровя в земята. Да пея песните на своите хора, да скачам, да се въртя и да търча покрай стените. Никога вече няма да запея забранената песен. Ще се трудя. Ще се преклоня. Нека мия ръцете си от пръст, не от кръв. Искам само да живея със семейството си. Достатъчно щастливи бяхме.

Свободата е твърде скъпа.

Но Ео не бе съгласна.

Проклета да е!

Изчаквам, ала никой не идва да види каква мръсотия съм сторил. Вратата е отключена. Нанизвам златния пръстен на пръста си, след като затварям очите на Юлиан, и излизам гол в студения коридор. Той е празен. Приглушена светлина ме води нагоре по безкрайно стълбище. От тавана на подземния тунел капе вода. Опитвам се да измия с нея тялото си, но само размазвам по кожата си кръвта и я разводнявам. Не мога да избягам от стореното, без значение колко далече навлизам в тунела. Сам съм със своя грях. Ето защо властват те. Безподобните белязани знаят, че черните дела са товар за цял живот. Не можеш да избягаш от тях. Ако ще управляваш, то трябва да носиш бремето им. Това е първият урок, който получаваш. Или той е, че слабите не заслужават да живеят?

Ненавиждам ги, ала ги разбирам.

Победи. Понеси вината. Царувай.

Те ме искат безжалостен. Искат ме с къса памет.

Но аз съм възпитан различно.

Моите хора пеят само за спомени. И затова аз ще запомня тази смърт. За мен тя ще е бреме, каквото не е за съучениците ми — не бива да позволявам това да се промени. Не бива да ставам като тях. Ще помня, че всеки грях, всяка смърт, всяка саможертва е за свободата.

Ала сега ме е страх.

Ще издържа ли следващия урок?

Мога ли да се правя на студен като Август? Сега зная защо той дори не трепна, когато обеси жена ми. И започвам да проумявам защо Златните управляват. Те могат онова, което аз не мога.

 

 

Макар и да съм сам, зная, че скоро ще намеря други. Засега те искат да затъна във вината. Искат ме самотен и скръбен, та когато срещна другите, победителите, да ми олекне. Убийствата ще ни свържат и в компанията на победителите ще открия мехлем за своята вина. Не обичам съучениците си, но ще си помисля, че ги обичам. Ще желая тяхната утеха, уверенията им, че не съм зъл. А и те ще искат същото. Целта на това е да ни направи семейство — семейство с жестоки тайни.

Излизам прав.

Моят тунел ме отвежда до останалите. Първо виждам Рок, поета. От тила му тече кръв. Кръв лъщи и по десния му лакът. Не подозирах, че е способен на убийство. Чия ли е кръвта? Очите му са зачервени от плач. После намираме Антония. Също като нас тя е гола; движи се като златен кораб — дрейфа, тиха и сдържана. Стъпките й оставят кървава диря след нея.

Ужасявам се, че ще намеря Касий. Надявам се да е мъртъв, защото ме е страх от него. Той ми напомня на Танцьора — красив, засмян, но под кожата му се крие дракон. Ала не от това се боя. Боя се, защото той има причина да ме мрази, да иска да ме убие. Никой през живота ми досега не е имал подобна причина. Никой никога не ме е мразил. А той ще ме намрази, ако разбере.

А после осъзнавам. Как е възможно Домът да бъде здраво сплотен, щом крие такива тайни? Не е възможно. Касий ще знае, че някой е убил брат му. Други ще са загубили приятели и тъй Домът ще се самоизяде. Обществото го прави нарочно — те искат хаос. Това ще бъде нашият втори изпит. Племенна вражда.

Тримата откриваме останалите оцелели в подобна на пещера каменна трапезария, в която централно място заема дълга дървена маса. Факли осветяват помещението. През отворените прозорци се процежда нощна мъгла. Все едно сме в стара приказка — във времената, които наричат Средновековие. В далечния край на дългата стая има плинт. Там се издига грамаден камък, а в центъра му е забита златна ръка на Прим. От двете страни на камъка висят гоблени в черно и златно. Вълк вие върху гоблените, сякаш надава предупреждение. Ръката на Прим ще разруши този Дом. Всеки от тези малки принцове и принцеси ще си мисли, че заслужава честта да предвожда Дома. Ала само един може.

Движа се като призрак заедно с останалите ученици, дрейфам из каменните коридори на нещо, което изглежда като грамаден замък. Има една стая, в която трябва да се измием.

От улей на студения под тече ледена вода. Сега с водата вдясно се оттича и кръв и изчезва в камъка. Чувствам се като някакво привидение сред земя на скали и мъгли.

Комбинезони в златисто и черно са подредени за нас в относително пуста оръжейна. Всеки ученик открива вързопа с комбинезон, надписан с неговото или нейното име. Златен символ — виещ вълк — бележи високите яки и ръкавите на облеклото ни. Вземам с мен дрехите си и се обличам сам в някакъв склад. Там рухвам в ъгъла и се разплаквам — не заради Юлиан, а защото това място е тъй студено и тихо. Толкова е далече от дома.

Рок ме открива. Зашеметяващ е в униформата си — строен като стрък златно лятно жито, с високи скули и топли очи, ала лицето му е бледо. Той прикляква срещу мен за няколко минути, а после посяга и стиска ръцете ми. Дръпвам се, но Рок не ги пуска, докато не го поглеждам.

— Ако те хвърлят в дълбокото и не заплуваш, ще се удавиш — казва той и вдига тънките си вежди. — Затова продължавай да плуваш, става ли?

Избърсвам беззвучните си сълзи и се насилвам да се подсмихна.

— Логика на поет.

Той свива рамене.

— Не е кой знае какво. Затова ще ти приведа факти, братле. Системата е такава. Низшите Цветове раждат децата си с помощта на катализатори. Бързо раждане, понякога само пет месеца бременност, преди да бъде предизвикано. С изключение на Обсидианите само ние чакаме девет месеца, за да се родим. Майките ни не получават катализатори, нито успокоителни, нито нуклеици. Да си се питал защо?

— За да бъде продуктът чист.

— И за да се даде шанс на природата да ни убие. Съветът за Качествен Контрол е твърдо убеден, че 13,6213 процента от всички Златни деца трябва да умрат, преди да навършат една година. Понякога правят така, че реалността да съответства на тази цифра. — Рок разперва слабите си длани. — Защо? Защото вярват, че цивилизацията отслабва естествения подбор. Те вършат работата на природата, за да не се превърнем в мекушава раса. Посвещението изглежда е продължение на тази политика. Само че средствата, които използваха, бяхме ние. Моята… жертва… бе глупак, горкичкият. Не беше от знатно семейство и нямаше ни ум, ни разум, ни амбиции. — При тази дума той се навъсва, а после въздъхва. — Не притежаваше нищо от качествата, които Съветът цени. Имаше си причина той да бъде обречен на смърт.

Имаше ли причина Юлиан да бъде обречен на смърт?

Рок е наясно, защото майка му е в Съвета. Той ненавижда майка си — и чак тогава осъзнавам, че би трябвало да ми е симпатичен. И не само това — намирам утеха в думите му. Той не е съгласен с правилата, ала ги спазва. Възможно е. И аз мога да постъпвам така, докато се сдобия с достатъчно власт, за да ги променя.

— Трябва да идем при другите — Изправям се.

В трапезарията имената ни, изписани със златни букви, висят във въздуха над столовете. Резултатите ни от изпитите са изчезнали. Освен това имената ни са се появили и под ръката на Прим на черния камък. Те, златни, се издигат към златната ръка. Аз съм най-близо, макар и да остава още много за изкачване.

Някои от учениците плачат заедно на малки групи край дългата дървена маса. Други седят до стената, захлупили глави в шепи. Едно куцукащо момиче търси приятелката си. Антония гледа сърдито към масата, където дребничкият Севро е седнал и яде. Разбира се, той единствен има апетит. Откровено казано, учудвам се, че е оцелял. Той е дребосък, беше деветдесет и девети сред нас и при Подбора го избраха последен. Според предложените от Рок правила би трябвало да е мъртъв.

Тит, великанът, е жив и изранен. Кокалчетата на ръцете му приличат на мръсен месарски дръвник. Застанал е арогантно встрани от останалите и се хили, сякаш всичко това е чудесно забавление. Рок тихичко разговаря с куцукащото момиче, Лея. Тя рухва в плач и хвърля пръстена си. Прилича на сърна — с широко отворени блестящи очи. Той сяда до нея и я хваща за ръката. В него има покой, какъвто няма в друг в тази стая. Чудя се колко ли спокоен е изглеждал, докато е душел някое друго хлапе до смърт. Ту свалям, ту надявам пръстена си.

Някой леко ме перва по главата изотзад.

— Ой, братле.

— Касий — кимвам аз.

— Наздраве за победата ти! Боях се, че си само мозък! — смее се Касий. Златните му къдри дори не са разчорлени. Той ме обгръща с ръка и оглежда стаята, сбърчил нос. Безгрижието му е престорено — личи си, че е разтревожен. — Ех… има ли нещо по-грозно от самосъжалението? Всичкият този плач! — Ухилва се самодоволно и посочва едно момиче с разбит нос. — А тя просто е станала агресивно неприятна. Не че някога си е струвало да я подушиш. А? А?

Забравям да проговоря.

— Още ли си в шок от битката, пич? Стиснаха ли те за гръкляна?

— Просто точно сега не ми е много до шеги — отвръщам. — Отнесох доста бой по главата. И рамото ми е малко разшлакано. Не съм в обичайната си форма.

— Рамото може веднага да се оправи. Да го върнем обратно в ямката. — Той небрежно награбва изкълченото ми рамо и преди да успея да възразя, рязко го намества. Хлъцвам от болка. Той се подсмихва. — Примно. Примно. — Плясва ме по същото рамо. — Хайде и ти да ми помогнеш, а?

Протяга лявата си ръка. Изкълчените му пръсти приличат на светкавици. Издърпвам ги и ги изправям. Боли го, но се смее, не знае, че кръвта на брат му се е набила под ноктите ми. Опитвам се да не дишам учестено.

— Да си мяркал Юлиан, пич? — пита ме той най-сетне. Сега, когато Приам не се вижда никакъв наоколо, говори на средноЖаргон.

— Не ми е попадал в полезрението.

— Пфу, малкият сигурно се опитва да се бие благородно. Баща ни ни научи на Безмълвното изкуство — крават. Юлиан е направо феноменален в него. Той си мисли, че аз съм по-добър. — Касий се мръщи. — Той ме мисли за по-добър във всичко — което е разбираемо. Само трябва да го сръчкаш да се задейства. Та, като си говорим за това, ти кого ошлака?

Вътрешностите ми се връзват на възел.

Скалъпвам някаква лъжа, при това добра. Замотана и скучна. И бездруго той иска да говори само за себе си. В края на краищата Касий е отглеждан за това. Има приблизително петнайсетина хлапета със същия тих блясък в очите — не зъл, просто развълнуван. И точно тях трябва да следя, защото са родени убийци.

Докато се оглеждам, е лесно да се види, че Рок е прав. Тежките битки не са били много. Това е бил принудителен естествен подбор. Основата на купчината — избита от върхушката. Почти няма тежко ранени освен двама-трима дребни низшеПодборни. Естественият подбор понякога крие изненади.

Битката била лесна за Касий, разправя той. Справил се както трябва, честно и бързо. Прекършил гръкляна със саблен удар десет секунди след като се изправили един срещу друг. Но си заклещил странно пръстите. Примно. Пребих до смърт брата на най-добрия убиец. В мен се процежда ужас.

Касий притихва, когато Фичнър влиза бавно и ни нарежда да дойдем на масата. Едно по едно петдесетте места се запълват. И малко по малко лицето му помрачнява с отпадането на всеки шанс Юлиан да седне на масата. Когато и последното място е заето, той не помръдва. Полъхва студен гняв. Не жарък, както си мислех. Антония седи насреща ни, срещу мен, и го наблюдава. Устните й мърдат, ала не произнася гласно нищо. Такива като него не ги утешаваш. А и не мислех, че тя е от онези, които ще се опитат.

Не само Юлиан липсва. Ария, цялата къдри и трапчинки, лежи някъде безжизнена на студения под. И Приам го няма. Идеалният Приам — Премиерът, наследник на марсианските луни. Чух, че бил Първи меч в Слънчевата система за годината си на раждане. Дуелист, който няма равни. Сигурно с юмруци не е можел да действа толкова смъртоносно. Оглеждам изнурените лица наоколо. Кой, по дяволите, го е убил? Съветът здравата се е издънил с това и бас държа, че майка му ще вдигне страшна патърдия, защото той несъмнено не е трябвало да умре.

— Похабяваме най-добрите сред нас — измърморва премерено Касий.

— Здравейте, лайноядчета! — Фичнър се прозява и качва краката си на масата. — Сега, вероятно сте загрели, че Посвещението може да бъде наричано и Бракуването. — Той се почесва по чатала с дръжката на бръснача си.

Обноските му са по-зле и от моите.

— И може да си мислите, че така се похабяват добри Златни, но ако някой си въобразява, че минус петдесет деца могат да се отразят на нашата численост, то значи е идиот. На Марс има над един милион Златни. В Слънчевата система — над сто милиона. Не всички обаче успяват да станат Безподобни белязани, нали? Сега, ако още си мислите, че това е било подло, сетете се, че спартанците са убивали повече от десет процента от родилите им се деца; природата би избила още трийсет. В сравнение с тях ние сме едни кръвогадни хуманисти! От шестстотинте оцелели ученици повечето попадат в най-добрия един процент от кандидатствалите. Похабяване нямаше. — Той се подсмихва и оглежда масата с изненадваща гордост. — Освен оня идиот Приам. Мда. Това да ви е за урок, сган такава. Той беше блестящо момче — красавец, силен, бърз, гений, който учеше денонощно с десетина частни учители. Обаче бе разглезен. И някой, няма да кажа кой, защото това ще разтури кефа от цялата тая програма, ама някой го е съборил на камъните и после го е тъпкал по трахеята, докато умре. Попроточило се е.

Той вдига ръце зад тила си.

— Сега! Това е новото ви семейство. Дом Марс — един от дванайсетте Дома. Не, не сте нещо специално, защото живеете на Марс и сте в Дом Марс. Ония в Дом Венера на Венера не са нищо особено. Те просто пасват на Дома. Сещате се накъде бия. След Института си търсите чиракуване — да се надяваме, при семействата Белона, Август или Аркос, ако искате да се гордея с вас. Предишни възпитаници на Дом Марс могат да ви помогнат да намерите къде да чиракувате, може самите те да ви предложат да чиракувате или пък е възможно да преуспеете дотолкова, че да нямате нужда от ничия помощ. Но нека е кристално ясно: в момента вие сте бебета. Глупави бебенца. Родителите са ви давали всичко. Други са ви бърсали дупенцата. Готвили са ви храната. Водили са войните ви. Завивали са нощем лъскавите ви носленца. Ръждавелите копат, преди да им се отвори парашутът да чукат; те строят градовете ви, откриват горивото ви и събират лайната ви. Розовите се научават на изкуството да правят някому кефа още преди да им се налага да се бръснат. Обсидианите водят най-гнусния кръвогаден живот, който можете да си представите — само мраз, стомана и болка, и нищо друго. Те са отгледани за работата си, отрано са обучени за нея. На всички вас, малките принцчета и принцески, ви се е налагало само да изглеждате като умалени версии на мама и татко, да се научите на обноски, да свирите на пиано, да яздите и да спортувате. Но сега принадлежите на Института, на Дом Марс, на Префектура Марс, на своя Цвят, на Обществото. Дрън-дрън!

Фичнър се хили мазно и лениво. Ръката му с изпъкнали вени е отпусната върху шкембето.

— Тази вечер вие най-сетне свършихте нещо сами. Пребихте по едно бебе също като вас. Но това има толкова стойност, колкото и пръднята на една Розокурва. Нашето малко Общество пази равновесие на върха на игла. Останалите Цветове биха ви изтръгнали кръвогадните сърца, стига да им падне шанс. А освен тях има и Сребърни. Медни. Сини. Мислите си, че те ще са лоялни към една тайфа бебета? Мислите си, че Обсидианите ще следват говненца като вас? Тия бебеудушвачи, стига да забележат слабост, ще ви направят свои малки гушеробчета! Затова не бива да проявявате никаква слабост!

— И какво, Институтът трябва да ни направи корави ли? — изсумтява грамадата Тит.

— Не, колосален простак такъв. Той трябва да ви направи умни, жестоки, мъдри, закалени. Да ви накара да остареете с петдесет години за десет месеца и да ви покаже какво са сторили предците ви, за да ви дадат тази империя. Мога ли да продължа?

Той надува балонче от дъвка.

— Сега, Дом Марс! — Кльощавата му ръка го чеше по корема. — Мда. Имаме си горд Дом, който може би се равнява дори и на някои семейства на Старейшини. Имаме Политици, Претори и Юристи. Сегашните АрхиГубернатори на Меркурий и Европа, един Трибун, десетки Претори, двама Правосъдници, Император на флотилия. Дори Лорн ау Аркос от Семейство Аркос, третото по могъщество семейство на Марс за тези, дето не внимават, поддържа връзки с нас. Всички тези високопоставени люде търсят нови таланти. Те са ви избрали сред другите кандидати, за да попълнят списъка. Впечатлете тези важни мъже и жени и след това тук ще ви вземат за чираци. Спечелете и ще можете да си избирате да чиракувате вътре в Дома или при семейство на Старейшина; може да ви поиска дори и самият Аркос. Ако това се случи, бързешката ще се сдобиете с положение, слава и власт.

Навеждам се напред.

— Да спечелим ли? — питам. — Какво има да се печели?

Той се усмихва.

— В момента вие се намирате в една далечна тераформирана долина в най-южната част на Валес Маринерис. В тази долина има дванайсет Дома, помещаващи се в дванайсет замъка. След ориентацията утре вие отивате на война със съучениците си, за да добиете на всяка цена господство над долината. Смятайте това за работа с казус по завоюването и управляването на империя.

Разнася се възбудено шушнене. Това е игра. А пък аз си мислех, че ще ми се наложи да изучавам нещо в класна стая.

— Ами ако си Прим на победилия Дом? — пита Антония и завърта пръст в златните си къдрици.

— Тогава добре дошла при величието, миличка. Добре дошла при славата и властта.

Значи трябва да стана Прим.

Вечеряме скромно. Когато Фичнър си тръгва, Касий се размърдва, а гласът му звучи студено, изпълнен с мрачно настроение:

— Хайде да играем на една игра, приятели. Всеки ще каже кого е убил. Ще започна аз. Некс ау Целинт. Познавахме се от деца, както се познавам с някои от вас. Скърших му трахеята с пръсти. — Никой не проговаря. — Давайте! В семейството не бива да има тайни.

Ала все пак никой не проговаря.

Севро си тръгва пръв, като ясно показва презрението си към играта на Касий. Първи яде. Първи заспива. Искам да го последвам. Вместо това си побъбрям със спокойния Рок и масивния Тит, след като Касий се отказва от играта си и също се оттегля. Невъзможно е Тит да ти стане симпатичен. Той не е веселяк, но за него всичко е майтап. Все едно се надсмива над мен и над всички, въпреки че се усмихва приятелски. Иска ми се да го ударя, ала той не ми дава повод. Всичко, което казва, е напълно безобидно. Но въпреки това го мразя. Сякаш не ме смята за човек — аз съм просто шахматна фигура и той изчаква, за да ме премести. Не. Да ме изблъска. Някак си е забравил, че е на седемнайсет или осемнайсет като останалите. Той е мъж. Над два метра като нищо. Може да е към два и половина. Жилавият Рок, от друга страна, страшно ми напомня за брат ми Кийран — ако Кийран можеше да убива. Усмивките му са мили, думите — търпеливи, замислени и мъдри, също както преди. Лея, момичето, приличащо на куцукащо сърне, го следва навсякъде. Той проявява към нея търпение, каквото аз не бих могъл.

Късно през нощта потърсвам местата, където са умрели учениците. Не мога да ги намеря. Стълбите вече ги няма. Замъкът ги е погълнал. Намирам почивка в едно дълго спално помещение, пълно с тънки дюшеци. Вълци вият откъм кълбящите се мъгли, обгърнали планините отвъд нашата крепост. Сънят бързо ме спохожда.