Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Червен изгрев (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Red Rising, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2017 г.)

Издание:

Автор: Пиърс Браун

Заглавие: Червен изгрев

Преводач: Светлана Комогорова — Комата

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Алианс Принт

Отговорен редактор: Мирослав Александров; Светлана Минева

Редактор: Вихра Манова

Коректор: Грета Петрова

ISBN: 978-954-28-1668-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/732

История

  1. — Добавяне

36.
Втори изпит

За да имам армия, трябва да мога да я изхраня. Затова ще превзема фурните на Церера, за които ламтят и Юпитер, и Марс — и ще го направя със скорост и върховна агресия.

Новите членове на нашата банда от Дом Минерва смятат за напълно разумно да приемат моята власт. Не се самозалъгвам. Да, те се впечатлиха от това как скрих моите Виещи в умрелите коне преди месеци и си спомнят, че победих Пакс. Но ми се подчиняват единствено защото Мустанга ми има доверие. Засега оставяме тези от Дом Диана роби. Трябва да спечеля доверието им. Странно, Такт единствен като че ми вярва. Но пък лаконичният младеж се разсипа в усмивки, като преди месец му казах, че ще го зашия вътре в умрял кон. Има още двама от Диана, които заших. Другите ги наричат „Умрелите коне“ и всеки от тях носи плитка от бял конски косъм. Струва ми се, че малко не са в ред.

Ако нещо съществува в горите и в планините, то е изобилието от вълци. Ловуваме ги, за да обучим новите попълнения в нашата армия на моя начин на водене на битка. Никакви лъскави кавалерийски атаки. Никакви проклети копия. И, разбира се, никакви тъпи правила за намеса. Всички получават наметки — те вонят, след като изсъхнат и изстържем разложената плът. Всички освен Пакс. Още не се е родил вълк, достатъчно едър за него.

— Дом Церера знае що е обсада — казва Мустанга. Права е. Нощем като че повече техни войници са будни, отколкото денем. Следят за неочаквани атаки. Всяка нощ пламтящи купчини прахан осветяват основите на стените им. Кой знае откъде сега са се сдобили с кучета. Те дебнат край зъбците на стените. Пътят откъм водата се охранява, откакто много отдавна се опитах да вкарам Севро вътре през тоалетните по време на тайната атака, която организирах, докато воювахме с Минерва. Той едва ми го прости. Учениците от Церера вече не излизат навън. Научили са какви са рисковете на боя срещу по-силни Домове на открито. Ще се затворят вътре за зимата, а когато студът и гладът са отслабили силите на другите Домове, ще излязат напролет от своята крепост — силни, подготвени и организирани.

Само дето няма да оцелеят до пролетта.

— Значи нападаме денем? — досеща се Мустанга.

— Естествено — отвръщам. Понякога се питам защо изобщо си правим труда да разговаряме. Тя знае мислите ми. Дори и най-безумните.

Тази идея е особено безумна. Упражнявахме я цял ден на една поляна в Северните гори, след като подравнихме с брадва гредите. Този план е възможен благодарение на Пакс. Провеждаме състезания, за да видим кой най-добре пази равновесие върху дървото. Побеждава Мустанга. Милия с конската физиономия е втора и се изплюва, сърдита, че не е победила. Трети съм аз.

Също както когато заложихме капана за Дом Марс, предната нощ се промъкваме близо, доколкото ни стиска, и се заравяме в дълбокия сняг. Двамата с Мустанга отново сме в двойка и се гушим един в друг под снега. Такт се опитва да привлече за партньорка Милия, но тя го праща да ходи да се шлака.

— От нормална гледна точка аз се опитвах да ти направя услуга — измърморва той на Милия, докато се мушка под смрадливата мишница на Пакс. — Каквато си хубавица — като брадавицата на гаргойл, кога друг път ще имаш шанса да се натискаш с такива като мен? Неблагодарна свиня!

Мустанга и останалите момичета изсумтяват присмехулно. После нощната тишина и студът на откритата ледена равнина забиват зъби в нас и замлъкваме.

Идва утрото. Двамата с Мустанга треперим, сгушени един в друг, а прясно натрупалият сняг заплашва да провали плана ни и да ни зарови още по-дълбоко сред равнината. Но вятърът се трае и снежинките не ни погребват твърде надълбоко, докато се въртят из въздуха. Аз се събуждам пръв, макар да не помръдвам. И скоро след като прогонвам с прозявка и последната следа от съня, моята армия се буди органично — всеки ученик, като се събужда, разбутва с мрънкане другия и накрая се образува змия от подсмърчащи и кашлящи Златни, заровени заедно в плитък тунел под снежната повърхност. Не ги виждам, ала чувам как се будят въпреки воя на виелицата.

През нощта дебелите ми наметки са се заледили. Ръцете на Мустанга са пъхнати под моите кожи и топлят страната ми. Дъхът й пари врата ми. Когато се размърдвам, тя се прозява и се отдръпва мъничко, докато се изпъва като котка под снега. Снегът между нас става рохкав.

— Кръвогаден ад, каква мизерия! — мрънка Дакс, спътникът на Милия. Не го виждам в нашия снежен тунел.

Мустанга ме сръчква. Едва различаваме Такт, свит под мишницата на Пакс. Двамата мъже се гушкат като влюбени и щом заледените им клепачи се отварят, отскачат един от друг.

— Питам се кой ли е Ромео — прошепва Мустанга с простинало гърло.

Изкисквам се и издълбавам дупка в покрива на нашия тунел, за да видя, че моята банда от двайсет и четирима души е сама сред равнината, ако не броим ранноутринните конни разузнавачи в далечината. Няма да ни създадат проблеми. Вятърът вее откъм северната част на реката и забива зъби в лицето ми.

— Готов ли си за това? — пита ме ухилена Мустанга, когато си прибирам главата в нашия заслон. — Или ти е много студено?

— В езерото, когато за пръв път те надхитрих, беше по-студено — усмихвам се аз. — Ех, стари времена!

— Всичко това бе част от големия ми план да спечеля доверието ти, мънико. — Тя се усмихва дяволито. Вижда тревогата в очите ми, затова ме стисва за бедрото и се приближава, та другите да не чуят. — Мислиш ли, че щях да клеча с теб тук в снега, ако можеше да стане провал с тоя план? Нямаше. Обаче ми се смръзват костите, а вятърът утихва, тъй че да вървим, Жътварю.

Отброявам предстартово и ставаме, около нас снегът се рони, вятърът брули лицата ни и притичваме стотината метра до стените през равнината. Всичките двайсет и четирима. Отново безмълвни. Вятърът духа на пристъпи. Носим по средата дългата греда, прилепени до нея, също като през нощта, когато тя споделяше тунела с нас. Тежка е, но сме двайсет и четирима, а родителите на Пакс са му дали такива гени, че, кърваво проклятие, той може да събаря на земята коне! Задъхваме се. Краката ни горят. Скърцаме със зъби, докато дървото тежи на раменете ни в дълбокия сняг. Напредваме с мъка. Откъм стената се разнася вик. Самотен, глух зов, който отеква в скованото зимно утро. Още викове. И още. Лай. Смут. Край нас просвистява стрела. Тъй тихо и злокобно е. После — още една. Изумително как е притихнал светът, докато стрелите летят и носят смърт. Вятърът отново е замрял. Слънцето наднича иззад струпаните облаци и ни окъпва утринна топлина.

Вече сме до стената. Зад каменното укрепление и от кулите ехтят все по-надалече викове. Сигнален рог. Кучешки лай. От парапетите полита сняг, когато стрелците се навеждат над каменните зъбци. Една стрела трепери, забита в дървото до ръката ми. Някой пада — кърваво проклятие, като че е Дакс. После Пакс изревава думата и той, Такт и още петима от най-силните ни бойци награбват дългата греда, която издялахме от дънер, и набиват върха й с всичка сила в стената. Задържат я под ъгъл. Реват под товара й. До върха на стената остават още пет метра, но аз вече търча нагоре по тънката наклонена греда. Пакс грухти като глиган и натиска под ъгъл, обратно на тежестта. Крещи, реве. Мустанга ме следва по петите, после и Милия. Подхлъзвам се и едва се удържам. Чувството ми за равновесие и ръцете ми на Пъклолаз ме задържат и дращя по чворестата дървесина. Заметнати в нашите кожи, приличаме на катерици, не на вълци. Една стрела се забива със свистене в наметката ми. Вече се опирам в стената на върха на клатещата се греда. Пакс и момчетата му гърлено реват от напрежението. Мустанга пристига. Подлагам шепи. Тя стъпва с един крак в тях, мятам я нагоре. Прелита последните пет метра до зъбците. Мечът й замахва и тя надава вой като зъл дух. После и Милия излита по същия начин от ръцете ми и въжето, което е завързала на кръста си, увисва във въздуха. Тя го закотвя горе и аз изкатервам по него последните пет метра. Дървената греда се трясва в земята зад гърба ми. Вадя меча. Надига се врява. Хванахме Дом Церера неподготвени. Никога враг не се е изкачвал на зъбците им. А ние сме трима — крещим и сечем. Изпълват ме гняв и възбуда, и аз се впускам в своя танц.

Те имат само лъкове. Месеци са минали, откакто са използвали мечове. Нашите не са остри, нито по тях протича ток, но ударът на студената дуростомана си е гаден под всякаква форма. Най-трудно се справяме с кучетата. Изритвам едно в главата. Друго мятам от зъбците. Милия се навежда. Захапва едно куче за врата и го фрасва в топките, докато то се разскимтява и побягва.

Мустанга мята някого от зъбците. Аз подхлъзвам един от стрелците, когато се прицелва с лък в нея. Навън Пакс ми крещи да отворя портите. Всъщност призовава към битка.

Скачам от парапета след Мустанга в двора им — тя вече се бие там с едър ученик от Церера. Довършвам момчето с лакът и за първи път зървам хлебната крепост. Разположението й ми е непознато — двор, който отвежда към няколко сгради, и грамадна централна кула, където хлябът се пече и кара стомаха ми да закъркори. Но единствено важна за мен е портата. Втурваме се към нея. Зад нас се носят викове. Твърде много, за да влезем в битка с тях. Стигаме до портата точно когато трийсетина ученици от Дом Церера хукват към нас през двора от централната им кула.

— По-бързо! — крещи Мустанга. — Ух, по-бързо!

Милия обстрелва врага със стрели от парапета.

После отварям портата.

— ПАКС АУ ТЕЛЕМАН! ПАКС АУ ТЕЛЕМАН!

Той ме блъсва настрана. Без риза, грамаден, мускулест, надаващ крясъци. Косата му е боядисана в бяло и оформена с мъзга в два рога. Парче дърво колкото човешки бой му служи за боздуган. Учениците от Дом Церера се дръпват назад. Някои падат, други залитат. Пакс се приближава с гръм и едно момче изпищява.

— ПАКС АУ ТЕЛЕМАН! ПАКС АУ ТЕЛЕМАН!

Не му трябват прякори, докато връхлита напред като минотавър, обсебен от зли духове. Когато се врязва в масата ученици от Церера, я разбива. Момчета и момичета се разхвърчават из въздуха като слама по жътва.

Остатъкът от армията ми тича след лудото копеле. Надават вой — не защото съм им наредил, не защото се мислят за Виещите на Севро, а защото това е звукът, който са чули, когато моите войници разрязаха коремите на конете и изскочиха от тях, звукът, от който сърцата им се свиха, когато бяха покорени. Сега е техен ред да вият, докато превръщат битката в безумно меле. Пакс крещи името си, изкрещява и моето, когато почти еднолично завоюва за мен цитаделата. Подбира едно момче за крака и го използва за боздуган. Мустанга се носи из бойното поле като валкирия и поробва зашеметените, натръшкани по земята.

За пет минути фурните и цитаделата са наши. Затваряме портата им, надаваме вой и, кърваво проклятие, нагъваме хляб!

Освобождавам робите от Дом Диана, помогнали ми да завзема крепостта, и отделям време на всеки да се посмеем заедно. Такт е възседнал някакъв клетник и плете косата на пленника на момичешки плитчици. Сръчквам го да слезе от гърба му. Той ме плясва по ръката.

— Не ме пипай! — озъбва ми се.

— Какво каза? — изръмжавам.

Такт бързо се изправя — носът му стига едва до брадичката ми — и заговаря много тихо, та само ние да се чуваме:

— Слушай, здравеняко. Аз съм от рода Валии. Чистокръвното ми родословие започва чак от Завладяването. Мога да те купя и да те продам със седмичните си джобни. Така че няма да ме унижаваш в тази игричка като останалите, кралю на училищния двор! — А после по-високо, та и другите да чуят: — Правя каквото си ща, защото аз съм превзел тая крепост за теб и съм спал в умрял кон, та да можем да завземем Минерва! Заслужавам малко забавления!

Навеждам се към него.

— Литър и половина.

Той завърта очи.

— Какви ми ги ръмжиш ти, бе?

— Точно толкова кръв ще те накарам да преглътнеш.

— Е, който има власт, той е правият — подсмихва се Такт и ми обръща гръб.

После овладявам гнева си и казвам на войниците от моята армия, че повече никога няма да са роби в тази игра, стига да носят моите вълчи наметки. Ако идеята не им допада, да се измитат. Никой не се измита, но това се очаква. Те искат да победят, но за да изпълняват заповедите ми, да разберат, че не се мисля за някакъв високопоставен и могъщ император, гордите им сърца трябва да се почувстват оценени. Затова им давам да разберат, че са ценени. На всеки ученик правя специфичен комплимент. Такъв, който ще запомни завинаги. Дори и когато руша тяхното Общество начело на милиард крещящи Червени, те ще разказват на децата си, че Дароу от Марс някога ги е потупал по рамото и им е направил комплимент.

Победените ученици от Дом Церера ме гледат как освобождавам робите от моята армия и зяпват от почуда. Те не разбират. Разпознават ме, но не проумяват защо тук няма и един ученик от Марс освен мен, нито защо властта е моя, нито защо смятам, че е позволено да се освобождават роби. И докато зяпат, Мустанга ги поробва със символа на Дом Минерва, което ги обърква двойно.

— Завоювайте крепост за мен и също ще получите свобода — казвам им. Телата им са по-различни от нашите. По-меки заради многото хляб и малкото месо. — Но сигурно си умирате за еленово месо! Мисля, че на диетата ви й липсват белтъчини. — Донесли сме много, има и за тях.

Освобождаваме неколцина, поробени от Дом Церера преди месеци. Малобройни са, но повечето са от Домовете Марс или Юнона. Новият съюз им се вижда странен, но лесно преглъщат този хап след месеци тежък труд във фурните.

Нощта приключва с разочарование — будят ме един час след като съм заспал. Когато клепачите ми се отлепят, виждам Мустанга, приседнала на леглото ми. Щом я разпознавам, усещам как ме пронизва ужас — решавам, че е дошла за друго и ръката й върху моя крак означава нещо простичко, нещо човешко. Вместо това тя ми носи новина, която ми се иска да не чувам никога повече.

Такт се подиграл с моя авторитет и през нощта се опитал да изнасили робиня от Церера. Милия го хванала и Мустанга едва я спряла да не разфасова Такт по хиляда различни начина. Всички били будни и въоръжени.

— Лошо — въздъхва Мустанга. — Учениците от Диана са в бойно снаряжение и се готвят да го отнемат от Милия и Пакс.

— Толкова са откачени, че ще се бият срещу Пакс?!

— Да.

— Обличам се.

— Моля те.

Срещаме се две минути по-късно в щаба на Церера. Върху масата вече е изрязан моят Секач. Не съм го изрязал аз, а и никога не бих го изработил толкова добре.

— Идеи? — Строполявам се на стола срещу Мустанга. Съветът ни се състои от нас двамата. Точно в такива моменти ми липсват Касий, Рок, всички те. Особено Севро.

— Когато Тит постъпи така, ти каза, че ще създадем свой собствен закон, ако си спомням правилно. И го осъди на смърт. Пак ли ще постъпим така? Или ще е нещо по-удобно? — пита ме тя, сякаш вече си мисли, че ще отърва Такт.

Изненадващо за нея кимвам.

— Той ще си плати.

— Това… просто ме вбесява. — Тя сваля краката си от масата, навежда се напред и тръсва глава. — Та ние трябва да сме по-добри! Нали за всички Безподобни се предполага, че са над поривите, на които… — иронично показва кавички с пръсти — „… по-слабите Цветове са роби“.

— Не става въпрос за пориви — плясвам аз ядосано по масата. — А за власт.

— Такт е от Дом Валии! — възкликва Мустанга. — Родът му е древен. Колко власт иска тоя задник?

— Говоря за власт над мен. Казах му, че не му се позволява да прави нещо. Сега той се опитва да докаже, че може да прави каквото си иска.

— Значи не е още един дивак като Тит.

— Виждала си го. Дивак е, разбира се. Но не, това беше тактически ход.

— Е, лайното му хитро те постави натясно.

Плясвам по масата.

— Хич не ми харесва някой друг да избира битките или бойното поле. Така ще загубим.

— В тази ситуация всъщност никой не печели. Няма предимства. И тъй, и инак все някой ще те намрази. Тъй че трябва да решим кое ще нанесе най-малка вреда. Става ли?

— А правосъдието? — питам.

Веждите й подхвръкват нагоре.

— А победата? Не е ли тя най-важна?

— Опитваш се да ме вкараш в клопка ли?

Тя се ухилва.

— Само те изпитвам.

Навъсвам се.

— Такт уби Тамара — своя Прим. Сряза й седлото, а после я стъпка с коня си. Той е покварен. Заслужава всяко наказание, което му наложим.

Мустанга вдига вежди, сякаш всичко това е било редно да се очаква.

— Пожелае ли нещо, което попадне пред погледа му, той си го взема.

— Възхитително — измърморвам.

Тя накланя глава срещу мен, живият й поглед обхожда лицето ми.

— Рядкост.

— Кое?

— Сбъркала съм за теб. Това е рядкост.

— Аз бъркам ли за Такт? — питам. — Дали той действително е покварен? Или е просто от напредналите? Дали всъщност не схваща по-добре играта?

— Никой не схваща играта.

Мустанга пак качва калните си ботуши на масата и се отпуска назад. Златистата й коса се спуска в дълга плитка по раменете й. Огънят пращи в камината и кара зениците й да танцуват в нощта. Когато се усмихва така, старите приятели не ми липсват. Моля я да обясни.

— Никой не схваща играта, защото никой не знае правилата. Никой не спазва еднакъв набор от правила. Също като в живота. Някои смятат, че честта е универсална. Други вярват, че законите задължават. Трети пък не са толкова наивни. Но в края на краищата онези, които се издигат с помощта на отрова, не умират ли от отрова?

Вдигам рамене.

— В книгите да. В живота често не остава кой да ги отрови.

— Те — робите от Дом Церера — очакват око за око. Но накажеш ли Такт, ще вбесиш хлапетата от Диана. Те ти завоюват крепост, а ти за благодарност се изплюваш върху тях. Запомни, според тях Такт се е крил половин ден в корема на кон заради тебе, когато ти превзе моята крепост. Роптанията ще се раздуят като Медната бюрокрация! Но ако не го накажеш, губиш цяла Церера.

— Не мога — въздъхвам аз. — Вече се провалих на този изпит. Осъдих Тит на смърт и си мислех, че отсъждам право. Грешал съм.

— Такт е Железен златен. Кръвта му е стара колкото Обществото. Те смятат състраданието и реформата за болест. Той — това е неговият род. Такт няма да се промени, няма да се научи. Той вярва във властта. За него другите Цветове не са хора. По-низшите Златни също не са хора. Съдбата му е предопределена.

Ала аз съм Червен, който се преструва на Златен. Ничия съдба не е предопределена. Аз мога да го променя. Знам, че мога. Но как?

— Как да постъпя според теб?

— Ха! Великият Жътвар! — Тя се плясва по бедрото. — Кога ли ти е пукало какво мисли който да е?

— Ти не си който да е.

Мустанга кимва и след малко заговаря:

— Някога Плиний, моят частен учител — много противен тип, честно, — ми разказа една история. Сега той е Политико, тъй че всичкото това го приеми с камара съмнения. Както и да е — имало на Земята един мъж и той си имал камила. — Разсмивам се, а тя продължава: — Те пътували през една велика пустиня, пълна с всякакви гадории. Един ден, докато мъжът подготвял лагера, камилата без никаква причина го ритнала. И мъжът я набил с камшик. Раните на камилата се инфектирали. Тя умряла и мъжът загазил.

— Ръце. Камили. Ти, с тия метафори…

Тя свива рамене.

— Без своята армия ти си мъж, загазил сред пустиня. Тъй че стъпвай внимателно, Жътвар.

 

 

Разговарям насаме с Найла, момичето от Церера. Тя е тихичка. Има ум като бръснач, но физически е много крехка. Като треперещо птиче, като Лея. Устната й е разкървавена и подута и щом виждам това, ми се приисква да кастрирам Такт. Тя не е дошла тук покварена като останалите. Но пък е минала през Посвещението.

— Той ми каза, че иска да му разтрия раменете. Каза ми да изпълнявам каквото ми каже, защото бил мой господар, тъй като пролял кръв за превземането на крепостта. А после се опита да… ами… знаеш какво.

Стотици поколения мъже са прилагали тази нечовешка логика. От тъгата в мен, пробудена от думите й, ми домъчнява за дома. Но това се случваше и там. Помня писъците, от които супата в черпака се разтрепери.

Найла примигва и забива очи в пода.

— Казах му, че съм робиня на Мустанга. На Дом Минерва. Знамето е нейното. Не бях длъжна да му се подчинявам. Той продължи да ме натиска. Изпищях. Той ме удари, а после ме стисна за гърлото, докато ми причерня пред очите и вече не усещах мириса на вълчата му наметка. След това онова високото момиче, Милия, го събори… предполагам.

Не спомена, че в стаята е имало и други войници от Диана. Другите са гледали. Моята армия. Дадох им власт и ето как я използват. Аз съм виновен. Те са мои, ала са покварени. И това няма да се поправи, като накажа един от тях. Те трябва да пожелаят да станат добри.

— Как би искала да постъпя с него? — питам я. Не понечвам да я утеша. Момичето няма нужда от това, макар да мисля, че аз имам. Тя ми напомня и за Евей.

Найла докосва изцапаните си къдрици и свива рамене.

— Никак.

— „Никак“ не е достатъчно.

— За да се поправи онова, което се опита да ми стори? За да е справедливо? — Тя поклаща глава и плътно се обгръща с ръце. — „Никак“ е достатъчно.

На другата сутрин събирам своята армия на площада на Церера. Десетина куцат — всъщност костите на Ауреатите са толкова здрави, че малко от тях могат да се счупят, затова повечето увреждания, понесени при нападението, са повърхностни. Подушвам негодуванието на учениците от Церера, на учениците от Диана. Това е рак, който ще разяде тялото на тази армия, без значение към кого е насочен. Пакс извежда Такт и го блъсва на колене.

Питам го дали се е опитал да изнасили Найла.

— Във време на война законите немеят — изрича провлечено Такт.

— Не ми цитирай Цицерон — отсичам. — Ти си длъжен да отговаряш на по-високи изисквания!

— Поне за това най-сетне уцели! Аз съм висше създание, потомък на горд род, със славно потекло. Който има власт, той е правият, Дароу. Щом мога да си взема нещо, вземам си го. Ако си го взема, заслужавам да го имам. В това вярват Безподобните.

— Мерило за човека е онова, което върши, щом се сдобие с власт — изричам високо.

— Айде стига, Жътвар — провлачва Такт, уверен в себе си като всички негови себеподобни. — Тя е военен трофей. Завоюван с моята сила. А слабите се покоряват на силните.

— Аз съм по-силен от теб, Такт — казвам. — Значи мога да правя с теб каквото си искам. Не е ли така?

Той млъква — осъзнава, че е попаднал в капан.

— Ти си от семейство, по-висше от моето, Такт. Моите родители са мъртви. Аз единствен съм останал от моето семейство. Но аз съм по-висше създание от теб.

Щом чува това, той се ухилва.

— Несъгласен ли си? — Мятам един нож в краката му и вадя своя. — Умолявам те да огласиш съображенията си. — Такт не вдига ножа. — Значи, по правото, което ми дава властта, аз мога да постъпя с теб, както ми скимне.

Обявявам, че изнасилването никога няма да бъде позволено, а после питам Найла какво наказание би му наложила тя. Както ми каза и преди, тя не иска наказание. Погрижвам се да го узнаят, за да няма контраобвинения спрямо нея. Такт и въоръжените му поддръжници се втренчват учудено в девойката. Не разбират защо тя не желае да си отмъсти, ала това не им пречи да си пускат вълчи усмивки един на друг, мислейки си, че вождът им се е измъкнал от наказанието. После заговарям:

— Но аз нареждам да получиш двайсет удара с кожен камшик, Такт. Ти се опита да вземеш нещо извън границите на играта. Поддаде се на жалките си животински инстинкти. Тук това е по-непростимо от убийството — дано те е срам, когато си припомниш този момент след петдесет години и осъзнаеш своята слабост. Дано те е страх синовете и дъщерите ти да не научат какво си причинил на Златна като теб. Дотогава двайсет камшика са достатъчни.

Някои войници от Диана пристъпват гневно напред, но Пакс вдига секирата си на рамо и те се дръпват назад, вперили сърдито очи в мен. Те ми завоюваха крепост, а аз ще набия с камшик любимия им воин. Виждам как армията ми умира, когато Мустанга запретва ризата на Такт. Той се взира в мен като змия. Знам какви зли мисли му се въртят из главата. И аз си мислех същото за онези, които набиха с камшик мен.

Нанасям му двайсет безпощадни удара, влагайки цялата си сила. По гърба му потича кръв. Пакс без малко не заколва един от войниците на Диана, за да им попречи да нападнат и прекратят наказанието.

Такт едва се надига на крака. Очите му горят от гняв.

— Грешка! — прошепва ми той. — Каква грешка!

И тогава го изненадвам. Пъхам камшика в ръката му, хващам го за тила и го придърпвам към мен.

Заслужаваш да ти клъцнат топките, себично копеле! — прошепвам му. — Това е моята армия — продължавам по-високо. — Моята армия. Злините, сторени от нея, са мои, колкото са и ваши, колкото са и на Такт. Винаги, когато някой от вас извърши подобно престъпление, безпричинна извратена постъпка, тя ще е ваша и заедно с това ще е и моя, защото когато извършвате злина, тя вреди на всеки от нас.

Такт стои като глупак. Смутен е.

Блъсвам го силно в гърдите. Той залита назад. Пристъпвам към него и отново го блъсвам.

— Какво смяташе да направиш? — бутвам ръката му с кожения камшик обратно към гърдите му.

— Не те разбирам… — измърморва той, когато го блъсвам.

— Стига, човече! Ти смяташе да шибаш човек от моята армия. Като си почнал, защо не нашибаш и мен? Защо не причиниш болка и на мен? По-лесно ще е. Милия няма да се опита да те заколи — изобщо няма да те закачи! Обещавам!

Пак го блъсвам. Той се оглежда. Никой не проговаря. Събличам ризата си и падам на колене. Въздухът е студен. Коленете ми върху камъка, върху снега. Взирам се в очите на Мустанга. Тя ми намига и ми се струва, че всичко ми е по силите. Казвам на Такт да ми нанесе двайсет и пет удара с камшика. И по-лошо съм преживял. Ръцете му са слаби, волята му да го изпълни — също. Все пак боли — ала след пет удара се изправям и давам камшика на Пакс.

Започват да броят от шест.

— Започни отначало! — извиквам. — Изнасилвачът, това малко пале, не може да замахне достатъчно силно, че да ме заболи.

Пакс обаче може, и още как!

Армията ми протестира с викове. Те не разбират. Златните не постъпват така. Златните не се жертват един за друг. Водачите вземат, а не дават. Моята армия отново надава вик. Питам ги с какво това е по-лошо от изнасилването, срещу което всички нямаха нищо против? Не е ли Найла сега една от нас? Не е ли част от тялото ни?

Като Червените. Като Обсидианите. Като всички Цветове.

Пакс се опитва да удря леко. Само че това е Пакс и когато приключва, гърбът ми прилича на сдъвкано козе месо. Изправям се. Полагам всички усилия да не залитам. Пред очите ми присветват звезди. Иде ми да вия. Да плача. Ала им казвам, че всеки, който извърши мерзост — знаят за какво говоря, — ще трябва да ме бие с камшик пред цялата армия. Виждам как гледат сега Такт, как гледат Пакс, как гледат гърба ми.

— Вие не ме следвате, защото съм най-силният. Най-силният е Пакс. Не ме следвате, защото съм най-умният. Най-умна е Мустанга. Следвате ме, защото не знаете къде отивате. Аз знам.

Махвам на Такт да дойде при мен. Той се колебае, бледен и объркан като новородено агънце. По лицето му се изписва страх. Страх от непознатото. Страх от болката, която доброволно понесох. Страхът от осъзнаването колко различен е от мен.

— Не се бой — казвам му, притеглям го и го прегръщам. — Ние сме кръвни братя, лайненце такова. Кръвни братя.

Уча се.