Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (41)

41

Вратата на „Изгубените дни“ и цялата стена около него се покриха с прах.

Прозорците се счупиха. Цветни парченца бяха намерени на другия ден даже и на петдесет метра разстояние. Едно голямо парче като телевизионен екран удари Рошел по крака. Сирокото не можеше да кърви, но можеше да чувства болка.

Капучине извика с колкото дъх имаше в гърлото, но викът й се превърна в сухо стържене, когато прахът, който придружаваше появата на Джена Мецгерай, обсипа заведението, правейки дишането почти невъзможно.

От знойната топлина етикетите на бутилките се набръчкаха и всички растения в заведението увехнаха.

Смехът на Джена изкънтя между стените. Държеше два сатъра, изцапани с кръв. Нямаше съмнение каква бе целта му.

Суец се опита да направи Обмен, но вълнението, страхът и виковете на жената, които приличаха на скърцане, му попречиха да се концентрира както трябва. Беше ужасен Сараф. Тогава направи онова, което бе свикнал да прави в „Обсесо“, когато трябваше да се изправи пред някое сбиване. Сграбчи един стол и го метна към фигурата, обвита в черно и червено.

Столът се счупи, без дори да се доближи до целта.

— Какво е това? Какво е това? — викаше Капучине, като кашляше.

Рошел, превиваща се от болка, усещаше върху себе си енергията на пламтящия череп. Джена беше заинтригуван от странното сборище.

Един човек, една Сироко и един Сараф, повалени от пристигането му. Дент дьо Нюи постоянно му сервираше изненади. Беше открил любители на необичайни практики, пристрастени към кръвта, изцедена от изхабени ръчно направени предмети, дори беше открил къщи, обитавани от мишки и кагулари. Но тази беше първата Сироко, която срещаше.

Бяха редки същества.

Интересът му изчезна бързо, както винаги когато се намираше в момент, в който усмивката на Джокондата не излъчваше тайнственост, а ужас. Тайната бе разкрита и превъзходната интуиция подобно на Колизеума — изоставена и забравена. Едно шумно място, лишено от атрактивност и гъмжащо от живот. Имаше работа за вършене, защото така повеляваше Законът, и победа за извоюване, защото така бе постановила царската му гордост.

Ненужно губене на време.

— Сараф — извика.

Чувствайки се разпитван, Суец вдигна глава и се приготви да се бие с голи ръце. Нямаше да се даде лесно. Дори се осмели да заплашва.

— Махай се — каза. — Или ще стане по-лошо за теб.

Джена размаха двата сатъра, умело като знаменосец.

— Пощади ни, о, велики царю — помоли се Рошел изведнъж. Въпреки че беше ранена и изплашена, се принуждаваше да се покаже като горда и напълно спокойна. — Големи слепи касапино.

— Какво бръщолевиш? — извика Суец. — Бягайте!

Не избягаха. Капучине, защото бе парализирана от паниката, Рошел, защото познаваше церемониала, с който се посрещат височайшите.

— Той е цар — каза, без да престава да гледа създанието. — Казва се Джена Мецгерай. Не би трябвало да е тук. Благославяме те, Големи слепи касапино и те умоляваме…

— Аз — извика Джена — съм там, където аз искам да бъда, Сироко…

Все още размахваше грамадните сатъри, чието свистене накара Капучине да изстене.

— Какво искаш от нас?

— Нищо — бе отговорът.

Посочи Суец.

— Искаш мен?

Джена се засмя.

— Искам ръцете ти.

— Искаш…?

Нямаше болка.

Не веднага. Джена се придвижи с неестествена скорост. Капучине обърна глава и повърна, изцапвайки дебелия си пуловер, Рошел не можа да не затвори очи дори и само за миг, когато горещ карминен пламък порази цялото й лице. Суец премигна.

След това погледна ръцете си. Нямаше ги вече.

Бяха на земята.

Лявата стисната в юмрук. Средният пръст на дясната трепереше в двусмислен безсрамен жест. Суец погледна едната, после другата, после сатърите. Раната беше идеална. От чуканите бликаше яркочервена струя и болката беше вцепеняваща.

— Проклетник! — извика.

В отговор Джена се изсмя.

— Проклетник…

Джена се засмя пак.

Суец извика и се нахвърли срещу него.

Изненадан от това непредвидено движение, Джена Мецгерай размаха сатърите, които разцепиха на две гръбначния му стълб с малко закъснение. Беше почти очарован от гнева на големия човек, който, въпреки че умираше, намираше още сили да се бунтува.

Суец успя да влезе в парещата мъглявина около тялото на Големия сляп касапин и да му се нахвърли с чуканите. Този контакт му причини нови страдания. Сякаш счупено стъкло бе изсипано в кръвта му.

Блъсна се, после се отдръпна и се приготви да атакува отново, последно действие приживе, преди да се остави да умре и завесата да се спусне. Нажеженият прах се понесе с по-голяма сила около царя. Но Суец не обърна внимание.

Всичко се въртеше, всичко губеше плътност. Суец бе запратен надалече, стаята се стесняваше, а той искаше да се отпусне и да заспи. Да заспи завинаги. Да се остави да бъде погълнат от тъмнината. Но преди да го направи, искаше да нападне отново.

Залитна. Падна на коляно.

Джена запрати сатъра си срещу стената. Острието потъна половин метър.

Ръката му хвана тавата на Суец, пръстите му обхванаха лицето му. Повдигна го.

В изражението на Джена Суец видя нещо много по-лошо от смъртта.

Лудият смях на Касапина го оглуши. Суец почувства, че потъва.

Джена отпусна хватката. Протегна ръка и сатърът се върна на мястото си.

Обърна се. Излезе.

В заведението останаха трима. Рошел, която не можеше да престане да трепери. Капучине, която въртеше очи и косата й бе напълно побеляла. И Суец. Чуканите на ръцете му пушеха, почернели. Обгорени. Хъркаше в агония.

Болката беше жестока, но беше все още жив.

Ръцете му обаче бяха изчезнали.