Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (21)

21

Кай докосна с пръсти вратата от масивно дърво. Сякаш вибрираше. На месинговата табелка пишеше „Дирекция“. Кай нямаше смелостта да я пипне.

Всяко място притежава някакво минало и точно миналото е най-опасното място. В миналото се крият опасностите за неподготвения и неопитен пътник. В известен смисъл Кай принадлежеше и към двете категории.

Беше неподготвен и в същото време неопитен.

Използваше компас, за да може да се потопи в миналото. Компас, намиращ винаги север, и така да избегне объркването на пътя.

Кай притежаваше компаса: монетата, която се бе върнала. Монетата, която се бе преобразила. Сребърната монета. И още, освен компас сега тя беше и ключ. Беше се трансформирала. Сребърен ключ. Кай я вкара в ключалката на кабинета. Прилягаше идеално.

Завъртя я.

Бутна вратата и влезе.

Директорът го изучаваше зад едно бюро с огромни размери, с химикалки и листове хартия, перфектно подредени. Едно черно и дребно разпятие беше единствената украса на спартански подредения кабинет, приличащ на монашеска килия. Въздухът беше застоял.

При всеки поглед лицето на директора се променяше: като на пингвин или хлътнало, със засукани мустаци, или с дълги бакенбарди, обръснат или брадясал, облечен в черно или в сиво, с носна кърпичка, която се подава от джобчето, или със стегната вратовръзка.

— Ела насам, скъпи.

Директорът говореше с гласовете на всички онези, които бяха заемали мястото зад това бюро от построяването на сградата. Мъжки и женски гласове. Кай потрепери. Нещо му подсказваше да не се доверява нито на маската върху лицето му, нито на веселия тон, с който го апострофираше.

— Не се страхувай — каза той, като му протягаше ръката си с дълги и изпънати пръсти.

Кай направи крачка напред. Зад гърба му вратата изскърца. На бюрото имаше табелка: Рандолф Картър. Но Кай прочете: Хер Шпигелман.

— Ела насам, Кай. И затвори вратата.

Кай не помръдна.

Хер Шпигелман щракна с пръсти.

— Трябва да поговорим, моето момче. Искам да ти разкажа истината.

— Истината ли? — попита Кай, като се опитваше да се пребори с неочакваната скованост, която му пречеше да разсъждава трезво.

Името, написано на табелката, означаваше смърт и болка. Знаеше го. Но не можеше да направи друго, освен да стои прав пред бюрото с полуотворена уста и широко отворени очи, докато думите на Продавача, сладки като мед, рушаха парче по парче тази негова последна съпротива.

Само истината, Кай.

Истина беше приканваща дума. Най-примамващата, която Продавача можеше да му предложи. Хер Шпигелман знаеше, че обещанието за истина след многото съмнения щеше да е толкова привлекателно, че да убеди Кай да повярва на заблудите му.

Но сградата, в която се намираха, между многото светове и многото времена, беше сиропиталище, като затвор, а всеки затвор създава бунтовници.

Бунтовниците бяха наказвани, мъмрени, бити по хиляди различни начини. Но с всеки удар на бича, с всеки вик, с всяко свистене на пръчката бунтът нарастваше и нарастваше. Така в миналото на Института на малките майки не се криеха само траур и отчаяние.

Имаше го също и огънят на бунта. Той се беше просмукал в стените и пода заедно със сълзите, униженията и молбите.

Гласовете на бунтовниците избухнаха в главата на Кай като оръдеен залп.

„Не!“ „Ще се скрия в…“ „Видя ли този прозорец къде…“ „Ще го направя пак, ще го направя пак веднага щом…“ „Имаше джинджифилови сладки, никога не съм виждал толкова…“ „И когато се обърна, аз…“ „Не е вярно, че…“ „Защо?“ „Вдигнах й полата и…“ „Избяга…“

„Направи ми…“

„Върви…“

Невидими ръце, ръце на дете го сграбчиха и го бутаха през вратата в коридора. Кай беше заобиколен от тълпа виещи малки и големи деца, облечени в странни дрехи. Кой според викторианската мода, кой с униформа, кой с къси чорапи, кой с шал на врата. Мръсни, оръфани, с разхлабени вратовръзки и скъсани чорапи. Деца, които се смееха и скачаха и чупеха лампите, откъдето преминаваха. Едно ентусиазирано шествие. Кай бе въвлечен в него.

— НЕ! — извика хер Шпигелман.

Децата бутаха Кай, като му викаха да побърза на хиляди различни диалекта. Викаха му да излезе оттам, иначе — всичко беше смесица от мъжки и женски имена — щяха да го намерят и накажат.

Смееха се.

— Ще бъдете наказани, проклети да сте! — извика Продавача.

Но наказанието за тези изтощени и изцапани лица не изглеждаше толкова като възмездие, колкото като награда. Всяка синина и всяка капка кръв бяха победа, начин още веднъж да се повтори: „Аз съществувам, аз съществувам, има ме, независимо от всичко, аз съм тук“. Заплахите на хер Шпигелман направиха тълпата от призраци още по-многобройна.

„Скоро…“

Така го бутаха, че Кай едва не падна по стълбите, но той не се изплаши. Окрилен от радостна енергия, се чувстваше свободен, силен както никога.

По-силен от сребърната монета, която се беше превърнала в компас и след това в ключ. По-силен от хер Шпигелман. По-силен от всеки друг на света.

Кай вкусваше изгубения смисъл на безсмъртието, този смисъл на всемогъщество, който само детството може да познава и който юношеството започва да съсипва.

И така дойде гласът, който се превъплъти в господин Кернал.

— Добре, добре, добре. — Копелето излезе от сянката. Главата му беше леко отметната на една страна, беше стиснал цигара между устните си. Премяташе безгрижно дълъг бастун. — Кай Страус. Знаех, че ще се върнеш.

Размаха бастуна във въздуха. Някои от духовете изчезнаха.

Копелето се приближи към него.

— Сега ще си получиш заслуженото.

— Не — промърмори Кай.

Децата го подстрекаваха да говори по-високо. Тяхната сила беше негова мощ, тяхната смелост беше негов кураж.

— Не — каза Кай, като се усмихваше.

Копелето претегли бастуна в ръката си, като се хилеше.

— Не! — извика Кай с всичка сила.

Копелето се усмихна.

— Какво каза?

„Каза не!“, изчурулика един глас. „Каза не“, извика в отговор втори глас, този път женски. „Каза не, дебел смачкан задник“, подигра се и един мъжки глас. „Смачкан задник! Смачкан задник!“, запя някой. „Каза не.“ „Глух ли си, копеле?“ „Стар и глух, а?“ „Глух и стар, стар и глух, глух и стар, стар и…“ „Ние сме мъртви, глупако, мислиш си, че можеш да ни нараниш ли?“ „С този бастун?“, завърши един пискащ глас. „Последно предупреждение. Махни се оттам.“

Копелето се пръскаше от яд. Очите му се въртяха полудели.

Нападна ги с наведена глава.

— Вземи…

След това гласът му се изгуби в море от смях и викове. Наобиколен от децата, които се втурнаха срещу него. Счупени зъби, пръсти, повече от кльощави, и изядени до корена нокти, стиснати устни, напукани и във формата на сърце, разкъсваха дрехите, кожата и плътта. Копелето извика от болка, докато ръце го дърпаха за косата, брадата и носа. Докато невидими пръсти драскаха по кожата му и изтръгваха очните му ябълки. Докато облакът прах се превърна в пясъчна буря, принуждавайки Кай да присвие очи. Весели, радостни, жизнерадостни, както никога през тъжното им съществуване, децата пееха и се смееха, разкъсвайки на парчета Копелето. Когато облакът се разпръсна, от чистача беше останало съвсем малко.

„Упс…“, изсмя се едно момиченце.

Друго гласче се оригна. Смях.

Лицето на Кай беше лепкаво от кръвта.

„Пристига.“ „Трябва да отидеш.“ „Бягай оттук.“ „Излез и не се…“ „Излизай и бягай.“ „Бягай, той е тук…“ „Пристига.“ „Обърни се назад.“ „Глух ли си?“ „Побързай, побързай, побързай, побързай…“ „Давай!“ „Ако останеш неподвижен, той…“ „Пристига. Не чуваш ли, че…“ „Пристига.“ „Ядосан е, много е…“

„Лошо, лошо, лошо.“

„Трябва да бягаш.“

Кай избяга. Или почти успя да избяга.

Малко преди да достигне входната врата, се подхлъзна и падна. Когато се изправи на по-малко от два метра от спасението, се обърна и го видя.

Хер Шпигелман се смееше.

— Не искаш ли да видиш морето? Ще ти хареса, сигурен съм.

Хер Шпигелман не преставаше да се усмихва.

— Не искаш ли да го видиш?

— Не ме е страх от теб — отговори Кай.

Не беше вярно. Трепереше като лист. Децата бяха изчезнали и без тяхното присъствие се чувстваше по-уплашен от всякога.

— Не искам да те плаша, малкия ми. Аз съм твой приятел.

— Не си ми приятел.

— Имаш право — каза хер Шпигелман. — Не съм ти приятел. По-скоро съм твой слуга, ако предпочиташ.

Кай направи крачка назад. Кагуларите зад гърба му се изкикотиха, като му препречиха пътя.

— Махни ги.

— Би било невъзпитано.

Кай бавно вдиша, за да се успокои.

— Какво искаш от мен?

— Да поговорим — беше отговорът на Продавача.

Искреността на тези думи беше обезоръжаваща.

— Уби родителите ми — обвини го момчето, сочейки го с пръст.

— Родители осиновители — поправи го хер Шпигелман. — Малко повече от пазачи. Надзиратели, бих казал.

— Обичаха ме.

— Казваш, значи? Аз не вярвам. Аз мисля, че ги е било страх.

— Лъжеш. Говорих с… с майка си.

Споменът за този разговор беше още много пресен, за да не му трепери гласът.

Хер Шпигелман изглеждаше натъжен колкото него.

— Трябва да е болезнено за теб…

— Ужасно…

Продавача не го остави да продължи.

— Да си измамен по този начин!

Кай изтръпна.

— Трябва да призная, че Пилгринд е костелив орех. Много умел. Един наистина талантлив Сараф. Почти като мен — изсмя се хер Шпигелман, без сребърните му очи да покажат и искрица забавление. — Но истинският му талант е друг, знаеш ли? Брадатият е роден актьор. И в този момент… — вдиша с носа си — мога да го чуя. В „Обсесо“. Изнася представление, както обикновено. На големия финал е. Частта, която предпочита. Роден актьор.

— Млъквай!

Но хер Шпигелман не млъкна. Продължи със същия мелодичен тон. Така сладък. Така убеждаващ.

— Питай го кой е най-добрият му номер. Той след малко ще е тук. Чувам тежките му стъпки. Книжарят го е насочил по правилния път. Търпение! Освен ако не искаш да дойдеш с мен. Да видиш морето.

Кай стисна юмруци, готов да се бие. Борбата щеше да е неравностойна и със сигурност обречена на поражение, но нямаше да позволи на този мазен индивид да го докосне с ръцете си и да го завлече нанякъде без бой.

Защото само така хер Шпигелман можеше да го заведе да види морето, каквото и да означаваше това изречение. Да го завлече в окови.

— Никъде няма да ходя.

— Виждам, че вярваш още на това, което бедната Ема е казала. Или по-скоро на това, което Пилгринд й е казал да каже — подхвърли Продавача, като намигна.

— Какво? — Кай за малко не се задуши. — Какво? — повтори.

— Това се опитвам да ти кажа от доста време, моето момче — възкликна хер Шпигелман, правейки се на шокиран от неговата изненада. — И което щях да ти кажа там долу, в кабинета си, ако само онези… безделници не бяха прекъснали толкова нахално… До степен, че да се лиша — каза го между другото, сякаш искаше да каже, че не е ядосан от това — от един мой скъп сътрудник.

— Не искам да слушам.

Кай понечи да се обърне. Зъбите на кагуларите изскърцаха. Един от тях му показа ноктите си. Беше обкръжен.

— Но трябва, Кай Страус, трябва да слушаш. За твое добро е. Пилгринд е голям разказвач, отличен Сараф и роден актьор. Най-вече — и очите на Шпигелман заблестяха като фалшиви бижута — талантлив вентролог.

Сърцето на Кай подскочи:

— Какво искаш да кажеш, проклетнико?

— О, да. Мисля, че ти много добре знаеш. Нашият общ приятел има много имена. Това е нещо нормално за някой, който се движи по неясната граница, която разделя съня от бодърстването, сянката от светлината, това, което е вътре, от това, което е вън. Колкото повече имена, толкова по-голяма сила. Така прави той. Пилгринд е само едно от неговите имена. Начинът, по който го наричат приятели и неприятели. След това идва Брадатият. Странстващият, Смеещият се странник, Тъмната брада, Точилото, Стремето, Пътешественикът, Винаги присъстващият, Плъхоядецът. Но искаш ли да узнаеш любимото ми?

Пауза. Усмивка.

Кай потрепери.

Да.

Усмивката на Продавача се разшири:

— Вентрологът на мъртвите.

Кай прокара ръка през косата си, невярващ.

— Пилгринд те излъга — каза хер Шпигелман. — Както те излъгаха и родителите ти. Помисли добре! Помисли за майка си, помисли за Ема. Помисли си каква беше, когато разговаряхте? Имаше омраза в нея, нали? О, колко омраза!

Кай помисли за ръцете на майка си, които се опитваха да го удушат. За думите й, изпълнени с отвращение. Опита се да си спомни и думите, изречени с обич и утеха, за последните й заръки.

Но не бяха ли произнесени твърде механично? Почти изкуствено? Сега, като премисляше, не си ли противоречаха с яростта на трупа, който се бе опитал да го убие? Ярост, да, но искрена.

Истинска.

— И знаеш ли каква е причината за толкова много омраза? За толкова много страх?

Очите на Шпигелман хвърляха искри.

— Защото тя знаеше кой си ти в действителност, Кай. Знаеше го и се страхуваше от това.

— Кой съм аз? — попита Кай.

— Ти си Вундеркиндът.

Вундеркинд.

Тази дума го сграбчи и го завлече надалеч. По тясна уличка, погребана от времето. В едно тържество на гръмотевици и светкавици. Пред пламъците на импровизиран огън.

Едно място, което често бе населявало сънищата му. Където един кошмарен глас произнасяше все същата реплика.

— Така е — каза нисък и почти развеселен глас. — Ти би трябвало да си Вундеркиндът?