Метаданни
Данни
- Серия
- Вундеркинд (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wunderkind. Una lucida moneta d’argento, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Екатерина Мизилова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- Epsilon (2019)
Издание:
Автор: Д'Андреа
Заглавие: Вундеркинд: Една блестяща сребърна монета
Преводач: Екатерина Мизилова
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: ИК „Унискорп“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: „Полиграфюг“ — Хасково
Отговорен редактор: Теменужка Петрова
Редактор: Нина Джумалийска
Художник: Иван Домузчиев
Коректор: Димитър Матеев
ISBN: 978-954-330-416-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8313
История
- — Добавяне
32
— Не! — извика Кай.
— Момче, успокой се!
— Левантинецът!
— Отвори очи, Кай!
Подчини се. Помъчи се да фокусира спомените си.
— Видях го, Гас — каза, като си масажираше слепоочията.
— Левантинеца ли?
Кай поклати глава.
— Не точно. Беше… бърз. Но го видях да идва. Видях всичко, което е правил през всички тези векове. Ти видя ли го?
— Видях те само как припадаш, Кай. Не видях друго.
— Беше… беше… ужасно.
— Сега се успокой.
— Какво се случи? Видение ли имах?
— Мисля, че да. — Гас го гледаше с недоверие. — Боли ли те главата?
— Малко. Но минава.
— Добре. А гърдите?
— Не, не ме болят. Само главата, но мин…
Гас го сграбчи за раменете.
— Сигурен ли си? Само главата? Не чувстваш ли нещо в гърдите?
Кай се отскубна от хватката му.
— Нищо.
— По-добре така. — Гас стисна дланите си в юмруци. — Вярвай ми. По-добре така.
— Гас?
— Кажи, момче…
— Тук долу е. Чувствам го. Параклисът.
— И аз го чувствам. Това е силно място.
— Но… — Кай облиза устни с език. — Но чувствам, че е празен. Разбираш ли?
Гас хвърли един поглед на затворената врата на тоалетната.
— Празен? Разбира се, нали е гробница. Трябва само… само да издъним този проклет под, преди някой да дойде и да ни изгони насила.
— Да, но…
— Не се тревожи, с Обмена ще е шега. Ще трябва да кажа сбогом на дърдоренето с Джаз Колман[1], боя се, но спокойно.
— Празен е, Гас.
— И аз ти повтарям, че е гробница. Това, което усещаш, е смъртта. Няма нищо живо там долу.
— Не. Има и живот. Но не… не Левантинецът. Животът, който усещам, е човешки живот. Или почти.
— Откъде знаеш?
Отново това изражение. Разтревожено. Недоверчиво. Изплашено?
— Не знам. Но чувствам, че има някого, така както чувствам, че Левантинецът… е мъртъв. Мъртъв и това е. Не може да се призове… прахта.
Гас продължи да го гледа още известно време, несигурен какво да прави.
Накрая реши:
— Трябва да слезем. Отмести се.
— Безполезно е.
— Разстроен си, всичко е наред. Имал си видение, а това е една доста сложна работа, над която е по-добре да не се разсъждава. Не сега, ок? Не е моментът и аз не съм точният човек. Може би Пилгринд ще знае какво, по дяволите, ти се е случило, но не и аз. И после — опита се да му се усмихне, — ако Параклисът е празен, така е по-добре, нали? Слизаме, уверяваме се, че от Левантинеца няма и следа…
— Аз не вярвам той да оставя следи — потръпна Кай.
— … поставяме динамита и се омитаме.
— Но…
— Слушай — каза Гас. — Трябва да продължим напред, не можем да се върнем назад. Беше съгласен с мен, струва ми се. Или си променил решението си?
Кай отстъпчиво поклати глава.
— Окей.
Дори и да искаше, нямаше нито да може, нито да знае как да обясни на Гас чувствата, които бушуваха в него.
„Празен“ беше само дума, която в превъзбудения му ум бе изглеждала подходяща, за да опише онова, което подът в тоалетната на „Кладенеца“ пробуждаше в него. Това особено изтръпване, което започваше от дланите му и пълзеше по ръцете му нагоре, за да избухне в гърдите му. Но не бе болка.
„Празен“ не изразяваше напълно онова, което Кай би искал да породи в съзнанието на своя придружител.
Разбира се, съществуваше усещане за празнота, но и безкрайна тъга, тъгата на тонове кости, натрупани през хилядолетията и превърнали се в прах.
Имаше я болката, която ехтеше заедно със задъханото и понякога хъркащо дишане на този, който се бе изгубил в бърлогата на Левантинеца. Имаше ги амбициите и черното лице на лудостта на онзи, който бе издигнал храм на това прокълнато място.
Параклисът не бе празен, тоест без живот, даже напротив. Беше истинско гъмжило. Имаше насекоми и червеи, плъхове с червени и злобни очи, хлебарки, мравки и организми, съставени от няколко клетки и никаква логика. Освен тях имаше и други неща. Ужасни. Безбройни.
Неща, които не спадаха към нито един от разделите на биологията, които мършавото момче да може да разпознае.
Не, Параклисът не бе празен, не в смисъл на отсъствие. „Празен“ в крайна сметка беше само една дума.
Действителността бе съвсем различна. Но в този момент не можеше да прави друго, освен да приеме съдбата си. Гас имаше право, бяха там и нямаше да имат втора възможност, за да слязат в Параклиса. А той беше важен за Шпигелман, за това не хранеше никакво съмнение.
Ами ако беше клопка? За да отговори на този въпрос, Кай почерпи от философията на Гас.
Толкова по-добре, каза си, докато се движеше, прилепнал до стената. Това щеше да означава битка с хер Шпигелман — лице в лице.
— Приготви се!
Гас облегна ръце на пода, въздъхна дълбоко и прошепна няколко думи.
И подът изчезна.