Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (3)

3

Да броди безцелно сам, винаги му помагаше да подреди мислите си и така, сякаш без да си дава сметка, избягал вече от ехидните усмивки на прозореца, без да има нито смелостта, нито желанието да се върне вкъщи, Кай се бе озовал по улиците на Монмартър и Маре.

Беше избегнал група туристи, погълнати от брътвежа пред музей „Карнавале“, и бе нахранил гарваните при парк „Монсо“, като си купи тиквени семки от един куц тунизиец. Бе присъствал на бой с човки на патици и си бе позволил сандвич и портокалов сок от една непретенциозна будка близо до улица „Де Леви“. В този момент беше поел замислен по една странична пряка на улица „Де Дам“, средно голяма, която се беше появила с цялата си прелест на толкова непознато, колкото и изненадващо място.

Една колонада, изпълнена с обещания.

Това им беше хубавото на античните метрополиси: обратно на хората, които ги бяха създали, можеха да съхранят миналото, обратно на хората, изживели историята, не се срамуваха да я разказват, без да лъжат.

Имаше места, скрити местенца, на които този загадъчен талант изникваше пред очите дори и на невежия и на заплеса, и малката колонада, при която Кай се беше озовал, беше точно едно от тези места.

Трябва да е била построена, когато Карл Велики, оглеждайки се в огледалото, е забелязал първите бели косми в брадата си; при все това, странно, но това скрито местенце никога не беше притежавало име, което да нарече свое.

Имало е пожари и мъртви, а всеки пожар и всяка сълза бяха оставили отпечатъка на този, който е подпалил, и на този, който е страдал.

Стига да умееш да четеш, щеше да познаеш мъките на опечалените хора и маниите на пироманите, всичко беше написано на камъка. От почти хиляда години античният метрополис продължаваше да разказва тези драми и тези предателства не защото беше жаден за болка, а защото бе в природата му.

Ако в продължение на векове на никого не му беше хрумвало да даде име на това скрито място, то бе, защото никога не се бе пораждала нужда от това.

Както имаше улица на златарите, улица на продавачите на коприна, на търговците на вино, така всички знаеха, че, ако трябва да се намери някаква книга, трябва да се отправят натам.

Под колонадата, всъщност една до друга, препълнени с ароматизирана хартия, хектолитри мастило, подредени в изречения и параграфи, се помещаваха книжарници — за всеки вкус.

На модернизацията, разбира се, не й пукаше за този вид традиция. Дълги редици книжарници, пълни с неонова светлина, се бяха появили почти навсякъде. Предприемчиви търговци бяха решили да сложат магазините си на местата, най-близки до потока студенти, но ако се търсеше нещо, което не беше обичайният тест по тригонометрия или бестселър, това беше колонадата без име.

След „Мосю Галамбер“, първата от книжарниците, следваше „Светът на петолинието“, специализирана в странни музикални текстове, след това зад една тъмна дървена фасада неизбежният „Алеф“^[1] с едно момиче, което безжизнено дъвчеше дъвка, и „Сатирикон“ със зловещ вид като този на шутовете в безлунните нощи.

Кай, който обичаше книгите и книжарниците, пред едно такова изобилие си помисли, че се намира в Рая. Всички тези книги, които чакаха да бъдат открити, всички тези заглавия, в които да се потопиш, бяха спектакъл, който разцъфна в чувство, което трудно се разпознаваше в този мрачен ден — надежда. Усмихна се и това беше първата му усмивка за деня.

Нищо не му пречеше да се надява, че книгите ще намалят тревогите му, като го отдалечат от страха, който го тормозеше — страхът, че е полудял. Кай знаеше, че книгите бяха доверени приятели, на които винаги може да се разчита.

Беше потънал в приятни мисли като тази, когато на няколко метра зад гърба си долови шум, който заличи всякаква надежда.

Може би заради страха, може би заради няколко странни оптически измами изведнъж му се стори, че улицата се беше стеснила. Всичко беше станало по-тъмно.

Изглеждаше невъзможно, но дори температурата трябва да се беше понижила доста, като се имаше предвид, че от устата му излизаше пара.

Шумът се повтори отново, приближавайки се. И после отново, по-силно и по-близко. Кай въртеше глава, но да го отрича, значеше единствено да отрича очевидното.

Беше ужасяващ шум, който караше зъбите да тракат и стомаха да се свие, всяка фибра от съществото му да вибрира в унисон с него.

Беше шум от нокти, които драскаха по паважа. Нокти като тези, с които Бернард го беше поздравил подигравателно.

Кай почувства как сякаш пропаст се отваря под краката му.

— Не отново… — помоли се.

Молбата му остана нечута.

В дъното на улицата, точно пред него, хер Шпигелман му се усмихваше с луноподобното си лице, сякаш умираше от желание пак да го прегърне. Беше се появил от нищото.

Продавача беше дошъл, за да го вземе, и този път нямаше да се опитва да му се умилква. Наистина щеше да го направи, щеше да използва сила. Всичко това Кай почувства със същата внезапна убеденост, с която разбра, че ако хер Шпигелман го хване, за него това ще е краят.

Паниката в този момент беше неговото спасение.

Мършавото момче само поклати глава и остави адреналинът да го води, струвайки му се, че вижда зад гърба си едно създание с много зъби да се готви за скок, за да го сграбчи с дългите си и извити нокти.

Кай се втурна надясно, като тичаше по-бързо, отколкото някога си беше представял, че може. Мина под архитрав с изоставени остатъци от гнездо на лястовици, отвори широко желязната врата на една книжарница и се претърколи в нея като джудо боец с изпънат лакът, готов да понесе разкъсването на плътта или отвратителното докосване на Продавача.

Но нищо не се случи.

Нямаше ги нито болката, нито луничавия поглед на Продавача. Съществото, чието ръмжене му се беше сторило, че чува на няколко сантиметра от врата си, може би дори не беше съществувало. Нямаше нищо, освен веселия звън на едно звънче над главата му.

Кай свали ръката си, невярващ. Огледа се наоколо, като напрягаше зрението си, но без да има смелостта да напусне своето убежище.

Не видя друго, освен старата колонада, книжарниците, потънали в себе си, и няколко хартии, развявани от вятъра.

Месинговото звънче звънна отново, когато вратата реши със скърцане да се върне по стъпките му, карайки го да подскочи. Една табелка се удари в стъклото. На нея с елегантен почерк беше изписано: „Картаферина“.

Миризмата на книги беше успокояваща. Кай затвори очи и се потопи в прохладата на книжарницата, оставяйки вратата да се затвори с рязък тласък.

Никакви нокти и никакъв Продавач. Беше невредим: това беше добрата новина. Но може би наистина полудяваше. И това беше по-лошото.

Задъхвайки се, избърса потта от челото си, масажира слепоочието си и се опита да измисли някакво извинение за това така невъзпитано нахлуване.

Обърна се и остана с отворена уста. Никога не беше виждал нещо подобно.

Струваше му се, че се намира в художническо ателие, пълно с причудливи метални предмети и скулптори със замечтан вид. От всички книжарници на старата улица „Картаферина“ трябваше да е най-странната.

Книги не липсваха, напротив. Куп заглавия изпълваха рафтовете, носещи товара си от десетилетия и препълнени до немай-къде.

Бяха внушителни, захванати с болтове директно за тавана, и за да се достигнат томовете, стоящи най-отгоре, беше необходимо да се използва стълба.

— Разбира се, че можете да поръчате… Не се притеснявайте, куриерът ни ще пристигне до три дни. Не, разбира се, пакет без мито и без… Разбира се, не искаме да уплашим съседите, нали? — Тънък смях през носа, почти цвърчене. После стана отново професионален и монотонен. — Три, разбира се. Три дни. Да, имаме сайт в интернет, напълно обновен, да, кредитната карта е достатъчна… Окей, доскоро. Довиждане.

Типът зад бюрото, между един месингов касов апарат и един портативен, последен модел, беше висок, с коса, дълга до раменете, обезцветена постепенно до русо, наподобяваща изкривен образ на Мерилин Монро.

Носеше рогови очила с дебели стъкла като дъно на буркани, които ограждаха очи, тъмни като смола, и изглеждаше много доволен.

Етажерка със саксии, имащи по-скоро меланхоличен вид, надвисваше зад гърба му, сякаш искаше да го погълне. На нея, точно на върха, изпъкваше пожълтял скелет. Скелет на котка, по-точно.

Някой беше вкарал в празните очни кухини на изострения череп две билярдни топки в синьо-червен цвят.

Блестяха зловещо като в кошмар.

— Ако искаш да си стоиш там прав, не се безпокой. Това е много удобно място.

— Извинете — каза Кай, като се приближи плахо.

„Картаферина“ като всички добре заредени книжарници по някакъв начин вдъхваше страхопочитание.

— За първи път ли?

— Моля? — попита Кай, приближавайки се до бюрото.

Продавачът с обезцветената коса го гледаше със съучастническа усмивчица.

— За първи път идваш тук, нали? — повтори, докато сноп сини лъчи се отразяваше в очите му. — Не ми се струва да съм те виждал някога.

Кай отново не отговори.

— В „Картаферина“ имам предвид — подтикна го книжарят.

— Да. За първи път. Да…

Продавачът, свил се на табуретката, леко изду гърди.

— Винаги прави все същото впечатление. Но трябваше да видиш какво беше, преди аз да пипна тук. — Изкашля се възпитано, осъзнал, че е привлякъл вниманието на момчето. — Не че се хваля, но… — усмивката му се разшири, показвайки идеално бели зъби. — Беше истинска бъркотия. Старият беше ритнал камбаната, но и преди това, докато бил жив, не че главата му си била наред. Не бих искал да ти го кажа, но… Имало дни, в които не си спомнял дори името.

Погледна втренчено етажерките.

Кай беше най-добрата публика, която този странен персонаж можеше да желае. Книжарят беше наясно с това и искаше да му направи едно запомнящо се представление. Всяко негово движение беше заучено и дълга практика беше усъвършенствала палячовщината му.

— Но заглавията — да. Едно по едно. Изпускал се в гащите и дори не забелязвал, но ако го попитали за някоя книга — изпука пръстите си, — скачал като щурец и ти я носел. Можел да ти каже автора, годината на издаване и издателя, ако има, или печатницата, от която е излязла. Невероятно, наистина. Докато го държали краката… Както и да е, когато вече било ясно на всички, че не може да продължава така, защото кризите ставали все по-дълги, децата му, две копелета, каквито никога не съм срещал, го завели в старчески дом. На твоята възраст е трудно да повярваш, но е така. Рано или късно човек се озовава в едно от тези места. На колко години си?

— Четиринайсет.

— Хубава възраст. Можеш ли да разбереш това, което имам предвид. Там направил единственото нещо, което можело да го държи жив. Станал библиотекар — подсмихна се. — Но това не била неговата среда. Бил отдалечен от родното място. Това бил неговият хабитат. Така преди две години ритнал камбаната. Последните му думи са били, според лекаря, който се е грижил за него, името му, това на родителите му, датата на раждането му и датата на умиране — сякаш накрая е намерил точната етажерка, на която да си почине.

Кай се съгласи, поразен.

Книжарят продължи да разказва:

— Голям човек е бил старият, жалко, че никога не съм го познавал лично. Двете копелета, двете деца, той и тя, дано силите на Ада вечно да им серат на главите, искаха да разрушат всичко. Всичко за рециклиране, на сметището. Тия хора не умеят да ценят…

Продавачът сграбчи една дебела книга от купчината до портативния апарат и я приближи до ухото си, след това разлисти бавно и шумно страниците.

Затвори очи, възторжен.

— Това… Така са оставили всичко да се разори. Беше очевидно. Кой можеше да купи това място? Тук има книги, които струват цяло състояние, вярвай ми. Проблемът беше, че след като умрял старецът, умрял и централният архив, така да се каже. Имало книги, но къде? И честно, живеем в шибан свят.

Тази инфантилна дума, изказана при това тържествено от Продавача, накара Кай да се усмихне.

Типът с обезцветената коса го прие като стимул и му подаде ръка.

— Фернандо Паиксао.

— Кай Страус. Имаш странен…

Момчето се изчерви, без да завърши изречението. Ако майка му беше там, щеше да му хвърли един укорителен поглед.

— Акцент? Знам, всички го казват. Роден съм и съм израснал в Коимбра. Знаеш ли къде се намира?

Кай отвори уста, за да отговори, но книжарят беше по-бърз:

— Да, да, вече знам какво се готвиш да попиташ. Какво прави един португалец в Дент дьо Нюи? Просто. В Коимбра имах малка книжарница. Магазин за комикси, всъщност. Продавах също и компактдискове, дивидита и неща… неща за колекционери. Lemarchandbox’s^[2] в номерирана версия, action figures на Междузвездни войни, маската на Хищника в естествен размер. После чух, че тук… Какво ти е, момче?

Объркан, Кай повтори:

— Дент дьо Нюи?

Книжарят направи гримаса, почти като ехидна усмивка.

— Дент дьо Нюи, точно така. Знаеш ли, че имаш нужда от един хубав сън, Кай?

Момчето не възрази, изобщо незадоволен от отговора, като остави монолога да продължи. Никога не беше чувал този израз „Дент дьо Нюи“.

Може би беше на португалски, преведен по възможно най-добрия начин. Сети се за монетата. В живота му от няколко дни имаше много може би.

— Тия двамата ми изпиха кръвта. Проклети вампири. Похарчих си последния цент, но работата беше моя. След това започнаха мъките. Ден и нощ тук между каталозите. — Книжарят удари разпалено с ръка по портативния апарат. — Сега всичко е тук вътре. Всичко. Старецът щеше да бъде горд с мен. И след това — отбеляза — преструктурирах „Картаферина“ така, както той я е оставил. Истински щастлив случай. Като разчиствах отново ателието, изрових няколко снимки, неща от войната, и на едната бяха книжарницата и старецът. Бил е истински Аполон като млад, но с ужасен вкус, що се отнася до облеклото — добави със съзаклятнически вид. — Харесвали са му папийонките — обясни с усмивка. — Така я използвах като модел. Снимката на книжарницата, имам предвид. Падам си по всекидневното облекло, не ми харесват вратовръзките, представи си папийонките. Гардеробите, които виждаш, ги намерих при един вехтошар в Латинския квартал. Невероятно е колко малко хората ценят това, което притежават. Още едно наследство, от което да се освободят, предполагам. Лампите обаче са били на стареца, държеше ги на тавана. Двамата нещастници, дано силите на Ада да им серат винаги на главите, бяха много щастливи, че си вземам нещо за спомен от апартамента на баща им.

— Наистина е великолепно — каза Кай, възхитен. — Сериозно.

— Благодаря, благодаря, без аплодисменти, благодаря thank you we love youuuuuu! — изкикоти се книжарят. — И откакто си направих сайт, всеки месец печеля добре. — Потърка ръце. — Двамата нещастници ще се изядат от яд. Дано силите на Ада…

— … винаги да им серат на главите — завърши вместо него Кай.

Книжарят се усмихна.

— Извинявай, ако съм ти загубил времето. Търсиш нещо определено или искаш разрешение да се изгубиш в лабиринта?

Кай поклати глава, объркан.

— Наистина не знам, аз…

Фернандо повдигна рамене.

— Изглеждаш ми човек на място. Книгите ти харесват, вижда се от миля разстояние. И аз бяха така на твоята възраст. Искаш ли да направиш една обиколка?