Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (39)

39

Името му беше Джена Мецгерай^[1] и светът му бе постоянен ад, в който червеното беше единственият цвят, бликнал в хиляди тоналности, и в който никакъв живот не беше допустим.

Освен неговия.

Нито едно цвете нямаше да намери прехрана в пустинята, в която той живееше. Нямаше нито животни, нито разумни създания, дори демоните се страхуваха от кръговрата на вечността, защото се бяха сприятелили с човешкия род и нищо човешко не можеше да се изпречи на това, което обитаваше този окислен ад, без да бъде разкъсано.

Джена Мецгерай се луташе в този вечен пожар и дъвчеше пясък. Беше едно ужасяващо същество и ужасяваща беше свободата му, защото бе пълна с мъдрост, която е присъща на касапина. На някои места бе наричан така, Големият сляп касапин. Наставаше същински ад, когато преминаваше границите на своето мрачно огнено и прашно измерение, за да влезе в това, в което Айфеловата кула се издигаше над Париж и гарваните на Биг Бен гарантираха дълъг живот и просперитет на притежателите на Короната. Джена беше кръв. Джена беше Големият сляп касапин.

Самият той бе обречен, господар на насилие, чиито белези бяха обезобразили така фигурата му, че да я превърнат в маска. Нямаше уста и нямаше очи, така че на лицето му имаше само ехидна саркастична усмивка, приличаща на сърпа на смъртта. Носеше широка шапка като тези от епохата на Границата и всъщност неговото владение беше една от най-външните граници на Космоса. Коженият му шлифер не беше от телешка или биволска кожа, това беше кожата на жертвите, които той самият бе одрал. Трагични избраници, които бяха получили съмнителната чест да привлекат вниманието му.

Бяха необходими векове, за да престанат да се молят.

Държеше огромни сатъри, той, Големият сляп касапин.

Джена Мецгерай обърна глава към небето. Когато веригите се закопчаха около врата му, изсъска от болка и негодувание. Те се опънаха и той се опита да ги махне, но без успех. Разбра, че всяко усилие щеше да е напразно, и изпълнен с презрение, се остави да бъде завлечен към Прохода.

Виждаше една фигура да се навежда над него. Онзи, който го държеше. Една немощна и отвратителна фигура. Една фигура от плът и грим. Цветуща и поради това ужасна за него, който бе същество от разрушителен и смъртоносен пламък. Джена Мецгерай извика, когато веригите го оковаха.

Не беше роден, за да бъде призоваван.

Не беше роден, за да бъде роб.

Преминаваше границите само когато собствената му воля му го налагаше, само когато капризите му го караха да желае нови пространства. Пространства, толкова крехки, че да го разочароват всеки път.

Познаваше законите на мрака и на светлината, беше цар на своя свят. Нямаше мисли, не както би могъл да ги разбере Буливиф, който не можеше да откъсне очи от стегнатите вериги, които пушеха и се топяха, без да се счупят. В ума на демоничното създание гневът бе извикал думата „Разруха“.

И с известна ирония се запита кой можеше да е толкова луд, че да използва него като начин да върне равновесието във Вселената. Толкова нагъл, умуваше той, че да иска да се възползва от неговите услуги. Забавлението надви гнева.

И когато с последно силно издърпване Джена Мецгерай стигна до фонтана на жабата, измъкнат от своето червено и прашно адско измерение, той се смееше.

Шпигелман се потеше. Дори и той бе уплашен от изключително слабата фигура, изникнала от Прохода.

Буливиф трепереше като пале и не се срамуваше. Това същество бе зло.

— Джена Мецгерай, робе! — извика го Шпигелман със слабо гласче. След това, за да си придаде важност, изправи гръб и повтори на по-висок глас: — Робе.

Джена Мецгерай не даде знак, че е разбрал заповедта му. Висок повече от пет метра, въпреки че бе слаб като тръстика, можеше да го гледа право в лицето, без да се налага да вдига глава. Нямаше очи, но Шпигелман усещаше, че призованото създание трепери от яд.

Щеше да е достатъчна една дребна грешка, за да бъде завлечен с викове от Мецгерай в личния му ад.

Беше опияняващ риск.

— Робе! — извика, бичувайки го с веригата.

Мецгерай падна на колене.

— Аз те призовах.

— Защо?

Гласът на Мецгерай дразнеше ушите. Това беше глухото бучене на доменна пещ, шумът на гора в пламъци, съскането на пареща сяра. Не беше лишен от емоции, беше пълен с такива. И следователно не бе трудно за Шпигелман да си даде сметка за грешката. Това, което създанието демонстрираше, не бе гняв. Беше негодувание.

И забавление.

Хер Шпигелман бе поразен. И объркан. Така гласът му стана по-груб.

— Аз ти заповядвам.

— Защо?

Шпигелман потрепери за кратко, преди да отговори жаловито:

— Защото е извършена Разруха. Изключително тежка Разруха и Нощните пеперуди… — преглътна. — Законът…

— Знам какво казва Законът — отговори създанието с подигравателен тон. — Искам да знам само какво да правя, куха главо такава.

Шпигелман си прехапа устните. Не разбираше напълно думите на Джена Мецгерай и дори не успяваше да разбере какво го караше да бъде толкова саркастичен, но нямаше значение.

Отсега нататък всичко щеше да се промени, помисли си. Скоро всичко щеше да се промени радикално.

Скоро щеше да е компенсиран. И тогава, о, тогава щеше да може да се разплати за всичко. Да продава сол на сълзите, целувки на устните. Би могъл да промени света в блестящо място, по свой образ и подобие. Вселената в един победен район, в който всичко, абсолютно всичко, щеше да се превърне в монети и пари. Водата, дъждовете и моретата, които приемаха неговите образ и подобие, както и рибите и това, което те изхвърляха. Щеше да може да продава топлина на слънцето и свобода на албатросите, така както щеше да си донесе наслада да затвори очите на кредиторите. Но за да го направи, имаше нужда да извърви още две крачки.

— Надушвай! Ловувай! Нападай! — излая Продавача. — Поразявай и бъди непреклонен! И когато приключиш, Мецгерай, искам него.

Джена разбра всичко и една мисъл му мина през главата. Разгледа предметите, струпани под фонтана.

— Сарафи — подсмихна се адското същество. — Алчни създания. — Подсмихването се превърна в смях. — Низши създания, които се шляят слепи.

Вятърът се усили. Ликантропът трябваше да затвори очи, за да ги предпази от нараняване.

Джена вдиша въздуха с внезапно свистене.

— Ти искаш… мощ.

— Да.

— Винаги е така — усмихна се ехидно Мецгерай, подигравайки му се.

— Искам мощ — извика Шпигелман. — И ти ще ми я осигуриш. Знам, че можеш да го направиш.

— Разбира се, че мога да го направя. И ще ти служа както трябва.

Имаше някакво плашещо двусмислие в тези думи. Шпигелман разклати веригите.

— Не се прави на хитър пред мен. Скоро аз… ние…

— Ние? — недоумението внезапно изчезна от черните орбити на Мецгерай. — Ние, разбира се. Сега разбирам.

— Тогава върви! Върви, проклетнико!

— Ти искаш мощ.

— Искам я! Искам мощ! — изкудкудяка хер Шпигелман. — Искам мощ! Искам твоите ръце! Искам твоите ръце! Трябват ми! Аз знам! В тях има мощ! Трябва ми! Трябва ми!

Мецгерай се издигна в цял ръст. Въпреки ударите с веригите, Шпигелман не можа да му попречи.

— Тези… — каза Мецгерай, счупвайки веригите една по една — не са необходими. Това е Законът, а аз съм цар. Ще се подчиня на Закона. Колкото до твоето желание… — Сложи шапката си на сърцето, подигравайки му се, — ще имаш ръце в изобилие. Ще имаш него. Имаш думата ми.

— И мощ.

— Повече, отколкото се надяваш.

Джена се наведе над предметите, откраднати от кагуларите, и ги подуши. Всеки един излъчваше различен нюанс. Джена ги погълна. Стомахът на Буливиф се сви.

— Вонят на кагулар. Трябваше да се досетя: подло създание — каза Мецгерай, като гледаше Продавача. — Използва други подли създания.

— Как се осмеляваш!

— Подчинявам се на Закона, не на твоята воля — бе отговорът.

След това Големият сляп касапин извади сатърите.

— Сега! — извика Шпигелман. — Сега!

И Мецгерай тръгна на лов, като се смееше.