Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (13)

13

Една муха със зелени отблясъци, отвратително дебела, беше кацнала на разчекнатото във формата на буквата „Т“ тяло на Чарли. На Кай му се стори, че тя мига.

Споделяха тайна, това говореше този лукав поглед. Тайната на живота и смъртта. Зле за теб, казваше мухата, добре за мен.

Със сърце в петите, Кай продължаваше да си повтаря, че е силен. Силен! Ако наистина искаше да отмъсти за смъртта на родителите си, трябваше да се научи да бъде силен.

Премина покрай трупа на майка си, без да има смелостта да го погледне. Не се забави и при мъртвото тяло на Чарли. Размаха ръка и изгони насекомото. Мухата се завъртя в кръг и се върна на мястото си.

Въздухът беше потискащ. Не само заради миризмата на кръв и искриците от тъмната пепел от Гнилочана. А сякаш стените все още отразяваха насилието. Стаята крещеше.

Това също беше тайна, която обединяваше мухата и момчето. Злото отекваше. Завинаги. Осмиваше живите по жесток и изтънчен начин. И където беше злото, където смъртта беше отнесла своя дял, там щяха да са и мухите. Да мигат и да разкриват тайните на умрелите.

Научила тайната, най-накрая доволна, мухата отлетя, жужейки успокоена. Имаше още какво да научи.

Кай хвърли въпросителен поглед към Пилгринд. Той кимна. Сграбчи бастуна с двете си ръце и подпря челото си на него, концентрира се.

В началото момчето не видя нищо. Въздухът беше студен. Навън отново беше започнала силна буря, но това сега означаваше далече, много далече.

Умопобъркващото жужене на мухата беше по-силно от тътените на гръмотевиците.

Първият признак беше запотяването на прозорците. Въздухът се кондензира толкова грациозно по тях, че ги затъмни напълно. Дребни капчици рисуваха арабески и драскулки. От завъртулки и чертички рисунките се превърнаха в образи.

Триъгълни лица, чиито черти представляваха по-скоро разрези, набързо уподобени, сякаш необходимостта да се появят беше по-силна от нуждата за правдоподобност. Други имаха всички детайли: носове, сърдити устни, развяваща се коса. Или пък бяха все още с неправилна форма, но със сълзи. Почти всички плачеха.

След това Кай почувства полъх зад себе си. Полъхът довя и един глас.

Кай.

Обърна се рязко. Пилгринд бе потънал в себе си, в Обмена. Прахът танцуваше. Прашец и стърготини се търсеха, докосваха се, сливаха се, след това се разделяха, започвайки цикъла отново, и така до безкрайност.

Устните му се покриха с пепел. Сякаш бе докосване с крила на нощна пеперуда. Махна я, стенейки от отвращение и търкайки устните си до зачервяване. Зад него нямаше никой.

Отново чу гласа. Жаловит. Безкрайно студен.

Кай.

Светлината намаляваше. Зрението не го лъжеше. Не беше следствие от кондензирането на влагата по прозорците. На Кай му настръхна косата. Във въздуха имаше електричество. Дъхът излизаше като пара.

Нещо го докосна по тила.

Кай.

Обърна се, но отново не видя нищо. Гардеробът. Стените. Пилгринд в ъгъла, съсредоточен. Трупът на майка му. Лежеше с чудовищна жестокост на пода. Не успя да откъсне поглед.

Следите от целувките. Кръвта, вече кафява. Все по-тъмна с плавното намаляване на светлината. Ставаше все по-мрачно. Майка му беше кървила цяла нощ, помисли си.

— Кай.

Този път не беше илюзия. Този път гласът беше истински.

Скърцащ. Металически. Слаб, сякаш идваше от безкрайно далеч.

— Мамо? — прошепна.

Видя я с периферното си зрение, беше едно бегло отражение. Изчезна веднага щом се обърна.

— Мамо? — попита.

Нищо.

— Мамо, не ми се сърди. Аз… аз не знаех.

Въздухът започна да пращи. Малки сини искри проблясваха в тъмното.

— Мамо, моля те… Мамо!

Ледено докосване.

Зад врата му.

— Мамо?

— Кай.

Кай не сдържа сълзите си.

— Мамо…

— Не се обръщай.

— Искам да те видя. За последен път.

— Мъртва ли съм?

Този въпрос го остави без думи.

— Мъртва ли съм, Кай?

Въпросът беше крайно настоятелен.

— Мъртва ли съм?

— Да.

Стенание. Или може би само подигравателното жужене на мухата.

— Защо съм мъртва?

— Не знам. Беше…

— Знам кой беше.

Отчаянието от тези думи накара Кай да помръдне, но веднага беше спрян от ледения допир.

— Не го прави.

Искаше да я прегърне за последен път.

Искаше да плаче, потъвайки в мириса й. Не в мириса на смъртта, а в мириса на майка си. Истинският й мирис.

— Обичам те, Кай.

— И аз, мамо.

— Аз не съм наистина тук, разбираш ли това?

— Да. — След това поклати глава. — Не.

Студено докосване по врата.

— Мамо…

— Да?

— Не си ми ядосана?

Пръстите й го галеха по врата.

Студени, за разлика от топлината на неговото тяло.

— Не съм ядосана.

— Страх ме е.

— Не трябва. Аз те обичам, малък мой.

Пръстите й започнаха да галят по-бавно топлата му кожа.

Отново усети студенината им.

— Ще отмъстя за теб. Ще отмъстя за татко…

— Не го казвай, Кай. Изобщо не го казвай. Баща ти беше силен мъж. Силен.

— Да…

Мразът се смеси с кръвта, отиваше в мозъка, караше лицето да изтръпне и слизаше в сърцето.

— Той беше човек, който знаеше какво трябва да се направи, разбираш ли това?

Кай се изкашля.

— Причиняваш ми… болка…

Въздухът натежа. Температурата падна. Кай чу как Пилгринд мърмори нещо, огорчен, може би дори уплашен. Самият Кай със сигурност беше.

— Причинявам ти болка ли? — попита гласът. — За кого се мислиш, че да й даваш уроци за болката?

— Мамо… — изстена Кай.

Внезапно връхлетя безумна ярост.

Леден вятър му се нахвърли, пронизвайки го от край до край. В краката му трупът започна да се гърчи като при епилептичен шок. Нещо вледеняващо изпълваше с гняв тази нещастна обвивка от плът.

Ръцете и краката на Ема се мятаха като тези на паяк, изкривени и разчленени. Мускулите се свиваха в ужасни спазми, изкривявайки това разчекнато тяло във все по-неестествени форми.

Лицето на Ема, нежното лице на майка му, беше станало неразпознаваемо от гримасата на омраза и страдание. Сякаш да погълне целия свят.

— Причинявам ти болка ли? — извика трупът зад него. — Мъртва съм и още боли, мъртва и боли. И боли! Боли! И не спира — викаше трупът на майка му, забелила очи и сграбчвайки го за врата. — Никога няма да спре! Не спира и няма да спре!

Извика, след това нещо падна на пода.

ТУП!

Трупът млъкна.

— Сега стига, Ема — заповяда Пилгринд. — Болката свърши. Не ти е била причинена от Кай. Той няма вина.

Трупът реагира на думите на Пилгринд, съскайки като пепелянка. От устата й бликна кръв, дребни капчици кармин, които опръскаха лицето на Кай.

— Какво правиш, старче? — извика трупът на жената, махайки във въздуха по посока на Брадатия. — Какво искаш да направиш? Какво правиш?

— Прости ми, прости ми… — стенеше Кай.

Трупът се усмихна ехидно.

— Махай се, старче! — изрева мъртвата с достатъчно сила, че устата й да се разцепи. — Знам какво правиш, знам! Престани да ровиш в главата ми. Проклет измамник! Не искаш ли твоят наивник да…

Пилгринд удари още веднъж с бастуна по пода.

ТУП.

Ръцете на трупа трепнаха и се отпуснаха безпомощно.

Кай беше объркан.

— Сега стига. Има и по-лошо от смъртта, Ема.

— Какво знаеш ти? — шептеше тя с очевидно затруднение.

Трупът на жената се изви към застаналия като жрец Пилгринд, който изглеждаше състарил се със стотина години. Лилаво-червени и сини пламъци обвиваха тялото му.

— Познавам болката и смъртта повече от теб — каза Пилгринд. — Познавам милостта. И това, което хората вършат — добави и така смекчи тона си. — Кай е тук. С теб. За последен път. Искаш да си спомня само синините и страха ли? Искаш да му оставиш един толкова болезнен спомен? Това ли искаш за сина си, Ема?

Трупът беше разтърсен от безкрайна серия от тласъци.

— Престани — умоляваше с измъчен глас. — Престани!

— Ема, моля те. Кай е тук. Искаш ли да говориш с него за последен път?

Чертите на Ема преминаха в истински нещастна гримаса. От кожата й се отдели кехлибарена течност, приличаща повече на вино, отколкото на кръв. След това се отпусна. Ако не бяха восъчните очи, угаснали в този момент, на Кай щеше да му се стори жива. Във въздуха се носеше аромат, който момчето познаваше и обичаше: миризмата на кожата на майка му.

И най-накрая.

— Кай.

Това беше нейният глас. Гласът на майка му. Не този на трупа.

— Мамо? — промърмори.

— Извинявай! Извинявай! Не исках да те нараня.

— Не трябва да се извиняваш.

— Всичко е много объркано тук. Обичаме те. Аз и Чарли. Обичаме те. Не го забравяй!

— Няма.

Горещи сълзи по лицето му. Сграбчи импулсивно ръката на Ема и я постави на сърцето си.

Беше студена.

— Пилгринд ще ти помогне. И Гас също. Те са приятели.

— Да.

— Ще ме пуснеш ли да си вървя?

— Не — плачеше момчето. — Остани с мен.

— Трябва да вървя.

Тя докосна нежно лицето му, бършейки сълзите. Прошепна думи, които Кай знаеше наизуст. Тайни думи, които винаги са имали силата да успокояват мъките и да гонят кошмарите му.

— Мамо.

След това, докато Кай се опияняваше от тази нежност, която изпълваше сърцето му (защото това беше последната ласка, получена от майка му), се появи отново, тържествуваща, жестокостта.

Лицето на Ема се изкриви в ехидната усмивка на трупа, който беше крещял. Ласката се превърна в ухапване. Трупът го сграбчи за косата, жесток като демон. Демонът повърна черна кръв, като се кикотеше.

Кай извика.

— Мамо, не!

Пилгринд изрева някаква клетва и върху лицето на демона се изписа злобна радост.

— Питай Брадатия за Вентролога — извика с орлов писък. — Той…

ТУП.

И нищо друго.

Бастунът се успокои. Трупът отново стана такъв, какъвто беше, и всичко свърши. Въздухът се изпълни с нормални шумове. Бурята. Преминаващите коли. Учестеното дишане на Кай, хрипливото на Пилгринд.

— Мамо?

— Свърши се, Кай.

Момчето вдигна очи към ръката, която Пилгринд му протягаше.

— Какво се е случило?

— Предупредих те. Не говори с майка си. Говори с последните й спомени. Говори с нейната мъка, но и с нейната любов. Почувства ли го?

— Да. — С неохота осъзна, че Брадатият му подава ръка. — Какво означава това, което каза? Кой е Вентрологът?

Пилгринд стана сериозен.

— Каза, че ще бъдеш силен, Кай. Покажи ми го.

— Как?

— Опитай се да разбереш кого искаш да послушаш. Болката или любовта?

Кай се примири със ситуацията.

— Да се връщаме в Дент дьо Нюи, искаш ли?