Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (14)

14

Буливиф успя да си каже две приказки със Суец едва по-късно на обяд, когато навалицата от безделници и скитници напусна „Обсесо“ в търсене на щастие, на по-добри карти или на по-евтини напитки.

Наричаха го Суец, но причината за това обръщение беше забравена.

Казваха, че е издръжлив и беше вярно. Никой не го беше побеждавал. За това в „Обсесо“ никой не си и мечтаеше да повиши глас или да се скара. Щеше да стане лошо. „Обсесо“ беше шумно място, което привличаше клиентела, състояща се от най-лошата паплач на квартала, но самото присъствие на собственика стигаше, за да уплаши и най-големите престъпници.

Зад бара Суец беше закачил дървен щит без украшение. Там, където се очакваше да стои главата на глиган, рогата на елен или украсена сабя, се бяха появили поне дузина дълбоки разреза. Във всяка имаше счупена глава, пръснати черепи, досадни типове с глава, сцепена на две. Пукнатините бяха отвори за Суец, в действителност. Използваха се като напомняне за най-свадливите.

Това ли наистина беше причината за този прякор, се бе питал Буливиф, като четеше и гледаше там, където малко можеха да четат и да гледат? Не можеше да има нещо общо с тези две зелени очи с прекрасна женственост, татуирани на пръстите на бармана? Не можеше да има нещо общо с горчивата извивка на устата му? Суец: разбити черепи и сцепени глави, разбира се. Но не можеше ли да има и друго значение? Значение, което, ако бъде разкрито, ще го направи по-малко заплашителен?

Счупените глави и юмруците, които смазват костите като ковашки чукове, имаха пълното право да претендират за името си, но като си помислиш добре, като си помислиш наистина добре, това ли беше раната, която повече от всяка друга би могла да превърне който и да е човек, дори един голям и дебел мъж като собственика на „Обсесо“, в измъчена агонизираща душа, разделена на две болезнени половини?

Това разбра Буливиф, като го гледаше в очите: Суец беше като него.

След това Суец започна да разказва.

Гас беше видял правилно: бяха слепи и глупави и тяхната слепота беше най-добрият съюзник, на който хер Шпигелман можеше да се надява.

Тъмни неща се случваха през нощта в Дент дьо Нюи от много, много време. Странни кражби. Все през нощта. Почти винаги без свидетели.

Кражби, които никой нямаше да забрави, от една страна, заради вековната враждебна слава на жителите на квартала, от друга — защото стойността на откраднатите неща беше толкова незначителна, че предизвикваше усмивка или изненада.

Незначителни вещи, дреболии. Забравена дребни неща. Затова малцина бяха забелязали и се бяха престорили, че нищо не се е случило.

Какво значение можеше да имат различните чорапи, тъп нож или будилник, на който стрелките са престанали да показват минутите и часовете?

Точно никакво.

Но както Суец сподели на ликантропа, онова, което озадачаваше жителите на квартала, бяха ръцете, които извършваха кражбите — имаха нокти, ръцете на кагулар.

Кагуларите в ролята на престъпници бяха нещо учудващо дори и за малцинството от Сарафи, които, макар и странни, сами си изкарваха хляба.

Сарафите обичаха слуховете и още повече загадъчните слухове. Преди всичко обичаха да си съставят хипотези. Суец беше чул всички и ги представи на Буливиф. Хипотези, които вървяха от гротескното към забавното, от отблъскващото към смешното. Но ставаше въпрос за клюки, беше заключил барманът, нищо друго, освен брътвежи. Ликантропът се съгласи. Суец му поднесе втора бира.

След това изложи възможността кагуларите да са управлявани от някого.

Една малка войска от Черни качулки, ръководена от някой могъщ Сараф (о, да, толкова могъщ, че да предотврати избиването на кагуларите едни други), която има едничката цел да измъква дреболии, а понякога и истински боклуци. Името на този, който притежаваше такава мощ, не беше произнесено заради страха от слухтящи уши. Но мисълта за него се стрелна като електричество от ликантропа до грамадния човек с лъскав череп.

Буливиф, разбира се, знаеше името на този някой. Суец можеше само да предполага, но тъй като беше най-добрият барман в квартала, а може би и в целия град, продължи, без да разпитва. Истинският въпрос бе: каква беше причината?

И на Суец бяха измъкнали нещо. Без слуховете и без наглите кагулари на прозореца му, беше казал на ликантропа, никога нямаше да се досети.

Беше му открадната една стара халба с логото на Гинес, сувенир от пътуване до Ирландия. Една обикновена бирена халба. Стъкло с най-ниско качество. Предмет за изхвърляне без съжаление: само една тъпа халба.

Сега тази липса го притесняваше.

След срещата на Буливиф му хрумна една идея, посвоему тъжна: всеки момент си имаше своето чудо.

Някои измежду особените чудеса на нощта бяха жестоки, с остри зъби и отрова на върха на опашката, повечето бяха странни, други просто тъжни.

Когато ликантропът, след като благодари на Суец за информацията, излезе от „Обсесо“, парижкият въздух беше леден, влажен заради ужасния сипещ се дъжд.

Отправи се към улицата на Озел, мислейки за кражбите. Мислеше и за зелените очи, татуирани на пръстите на Суец. Мислеше, че всеки момент си има своето чудо и че всеки изгрев — своето пробуждане. Мислеше за Гас и за гнева му. Мислеше за Пилгринд, който беше забравил каква е разликата между истината и измамата.

Мислеше за Кай.

Мислеше за Рошел и сърцето му се изпълни с тъга.