Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (20)

20

Мрак в другата част на града.

Тъмнина, натоварена с очаквания. Трепереща от насилие, за което жадуваха ръцете, ноктите, сърцето, неотричаната му наследствена лудост.

Тъмнина, в която можеше да се усети луната, все още непълна, скрита от облаците и дъжда, да призовава жертвоприношения.

Луната, в същото време негова майка, негова любовница, негова богиня, негова проститутка: нямаше нищо по-загадъчно и блестящо в цялата вселена. Нямаше нищо извън нейния блясък. Луната, господарка и робиня. Жестока и придирчива, колкото сладка и нежна компания. Обект на поезия и самата поезия. Просто тя, среброто в небето.

Луната.

Буливиф търсеше отмъщение за рода си. Щеше да направи жертвоприношение, ако имаше възможност.

Добре изолираната вила беше заобиколена от още една стена. Бодливата тел и острите върхове, стърчащи на върха й, представляваха най-примитивната система за сигурност за онези, които живееха там. Телекамери със затворен периметър, сензори и фотоклетки, поставени така, че да не оставят непокрити дори и най-съмнителните процепи. Глупави висулки, за да забавляват с безумната идея, че могат да надзирават смъртта.

Той беше смъртта.

Не съществуваше наистина непристъпно място, така, както не съществуваше затвор, чиито прегради да не могат да бъдат прескочени с воля и техника. Имаше храсти, които, обраствайки, бяха спрели лазера при капаните, имаше градинари, прекалено мързеливи или прекалено глупави, за да разберат опасността от небрежността си, имаше го и редуването на деня и нощта, смяната на сезоните — топло, студено, влажно, горещо, — които бяха унищожили възможността за задействане на някои аларми.

И след това, разбира се, имаше ги и кучетата, безразлични, дебели. За Буливиф беше удоволствие да ги елиминира бързо и с равнодушна жестокост. Извиване с ръка, слаб шум. Никакво скимтене. Беше вътре. Буливиф се усмихна.

Смърт. Кръв.

Тази нощ бе видял и от двете в изобилие.

Пилгринд му бе говорил за Колекционерите. Беше му казал имена, които в миналото вече бяха достигали до ушите на ликантропа. Пилгринд ги беше изтръгнал от двама изнудвачи при завръщането си в Париж. Не беше обяснил точно за какво му бяха и Буливиф не бе поискал да узнае. Пилгринд беше намерил адрес и всички необходими детайли. Без да пита нищо. Защото нямаше нищо за питане. Колекционерите купуваха кожи на ликантропи. Буливиф беше ликантроп.

Колекционерите щяха да умрат.

Всичко, което имаше да се знае за тази крепост, Буливиф го беше запечатал добре в паметта си. Всеки ъгъл, всеки криволичещ път, всяка грапавина. Брадатият беше пълен с изненади. По някакъв начин ликантропът не можеше да усети невидимото присъствие около него. Не му беше омръзнало. Нека Пилгринд да се наслаждава на спектакъла: нямаше да остане разочарован.

Скри се зад внушителната статуя на Амур и Психея. Кръвта кипеше във вените му, като същевременно, както винаги се случваше, когато ловуваше, свръхестествено спокойствие го обземаше, като поглъщаше мисли и емоции. Идеално концентриран, живееше и убиваше според основните принципи, предавани от поколение на поколение.

Никога да не обръща гръб на прозореца. Никога да не се движи срещу светлината. Винаги да се придържа към дългата ос на слънцето. Да почита нощта. Да потъва в нея. Да се превръща в най-съществената част от мрака. Винаги да си подсигурява поне един изход за бягство. Никога да не спи два пъти на едно и също място. Никога да не ходи в посоката на вятъра. Никога да не се доверява на нищо и на никого. Да слуша винаги това, което диктува кръвта.

Кръвта не лъже. Това, което душата крие, кръвта разказва.

Замръзна, неподвижен като камък. Чу това, което въздушните духове имаха да кажат, подуши миризмата на хората, надменни, заблудени, хора, които със сигурност объркваха папиемашето със стоманата. По-далеч беше миризмата на надзирателя, на топло в стаичката си до входната врата, смесена с миризмата на смазката от пистолета и на дима от изстрела. Усмихна се, предвкусвайки сечта.

Беше време да върви.

Приведен колкото се може по-ниско, остави двамата любовници от мрамор на безкрайното им гукане и се хвърли към един дъб с дънер, покрит с мъх. Сянка сред сенките, сянка в нощта.

Тишина.

Вмъкна се между възлестите корени, безкрайно бдителен. Буливиф чакаше. Нещо помръдна вдясно от него. Още една сянка в нощта. Тъмен силует, истинският пазач на вилата. Пилгринд го пазеше.

Колекционерите живееха вечно нащрек. Постоянният страх беше тяхната единствена причина да съществуват. Играеха си с огъня. Провокираха го, подклаждаха пламъците му, давайки си сметка за рисковете, на които можеше да се изложат. Или пък бяха прекалено глупави и прекалено ненаситни, за да спрат алчността си. Плащаха щедро за всеки косъм, за всяка глава, дори и за чифт избодени очи. Винаги имаше ловци импровизатори, примамени от тяхното злато, а също и професионалисти, експерти, разпространители на легенди и древни техники за залавяне на себеподобни. Хора, които убиваха вълци. Бракониери, които живееха от тази отвратителна търговия. Благодарение на тях Колекционерите ставаха все по-смели с всеки изминал ден. Но така беше в тъмните времена.

Нямаше да има милост.

Шаниде атакува.

Шанидетата и преди всичко най-добрите можеха да бъдат опасни. Този екземпляр беше бърз и изпревари Буливиф само за миг. Беше използвал невидими за окото кътчета и въздушни течения, за да го накара да повярва, че играта е под негов контрол. За малко не го бе улучил. Но опасни не беше синоним на смъртни. Шанидетата бяха изгубили инстинкт за воюване, ловуваха, сякаш играеха. Само че не ставаше въпрос за игра и Буливиф беше готов да покаже на този роб кой беше всъщност ловецът от тях двамата.

Изръмжа, приведе се напред. Щракна със зъби във въздуха.

Ноктите на шанидето се забиха в тялото му, като оставиха белези, широки като бразди. Шанидето изръмжа, екзалтирано от тази първа победа. Буливиф бързо се изправи на крака. Огледа за миг противника си, за да прецени силата и устойчивостта му. Беше добър екземпляр: Колекционерите не бяха жалили средства. Беше голямо и мускулесто, но не напомпано със стероиди и анаболи. Беше силно.

Но все пак шаниде. Като всички свои себеподобни беше неспособен да задържи истинските си черти и така издълженото като на вълк лице, острите и извити като човешки пръсти зъби, стичащите се лиги, които се мажеха по твърдия мъх на муцуната му, показваха внимателно подхранена жестокост и жажда за кръв, дресирана с не по-малка прецизност. Очите му — жълти, истерични — потвърждаваха, че доброто в този звяр беше изчезнало. Буливиф беше виждал много такива.

Знаеше дълбоко в сърцето си, че трябва да храни някакво съчувствие към това нещастно поколение, че в мислите си трябва да намери място за искрица милост и че рано или късно тази тотална липса на чувствителност в душата му щеше да си поиска дължимото. Рано или късно щеше да срещне кротките очи на Рошел и щеше да се срамува от лудостта, която живееше в него. Но отвращението в този момент беше по-силно. Мразеше шанидетата, защото така му заповядваше кръвта.

Мразеше ги, защото бяха слуги. Роби.

— Покажи ми какво можеш — подигра му се.

Шанидето се приближи със скок.

Беше пъргав и челюстите му изщракаха на няколко сантиметра от гърлото на Буливиф, който с един замах отклони вниманието му и скочи напред. Десетметров скок без усилие. Приземи се на тревата, без да престава да се усмихва.

Шанидето се огледа наоколо, очите му бяха широко отворени.

Буливиф го извика.

— Тук съм, глупаво животно.

Шанидето се обърна, лигите му се стекоха по ликантропа, който го удари слабо по муцуната, като на шега, като предизвикателство. Мразеше ги. Ненавиждаше ги. Искаше да си поиграе на лунната светлина с това проклето същество, преди да го довърши. Шанидето изскимтя, объркано, след това избухна в толкова ужасяващ лай, че стените се разтресоха. Атакува отново и отново. Буливиф го прескочи с един скок.

— Давай!

Но шанидето не беше глупаво и очакваше подобно движение. Ръмжейки, светкавично извъртя тялото си, успя да протегне нокти във въздуха и накрая да го сграбчи за глезена. Събори го.

Буливиф се сгромоляса на твърдата земя и за миг видя само тъмни петна. След това усети болка. Шанидето беше забило нокти в плътта му. Ликантропът изруга. Ритна. Удари го в муцуната. То го пусна, но веднага изскимтя. При вида на кръвта беше станало още по-ожесточено. Първият удар отдясно засегна Буливиф по хълбока. Вторият го просна на земята, оставяйки го без дъх. Но сляпата жестокост беше направила шанидето непредпазливо. Беше оставило гърдите си открити и уязвими.

Буливиф го удари в гърдите с двата си крака, отмятайки го надалеч. Задъхан, ликантропът се изправи и пак се усмихваше.

— Стига ли ти, зайче?

Докато шанидето атакуваше отново с наведена глава, ликантропът си помисли за всички шанидета, които беше сразил през живота си при своите странствания. Някое от тях беше ли се спряло? Не, никога не им беше достатъчно.

Глупави. Безполезни.

Роби.

Беше потискал яростта си досега.

Яростта, която беше неговото проклятие и която беше в неговата кръв.

Яростта идваше от вълка.

Яростта се отприщи.

Буливиф й позволи да се развихри.

Неговата сестра яростта.

От гърлото на ликантропа излезе първичен животински рев. Един много стар кошмар, изпълзял от мъглата на вековете. Един вой, който беше викът на битката, молбата на рода му и в същото време възвишената любовна песен за луната, която, винаги скрита, призоваваше за друга кръв, за друго насилие. Воят парализира нападателя му. Широко отворената уста, замъгленият поглед. Изглеждаше, че си спомня. Може би беше намерил в това действие капчица смисъл? Може би беше забелязал остатъците от едно древно минало, което някога е било част от неговата кръв, от неговия род и от неговия живот?

Буливиф не мислеше.

Нападна.

Един, два, три бързи и последователни удара, които сломиха защитата на противника. След това още. Ноктите се забиха в плътта на шанидето малко под зърното му с лекотата на острие, като го разкъсаха, пронизаха, разтвориха и пръснаха кръв. Искаше да му изтръгне сърцето, за да го покаже на господарката си, биещо в последния си удар.

Беше сигурен, че луната ще оцени тази гледка. Кръвта бликаше и се разливаше, докато шанидето, отпуснато неподвижно, вече не се съпротивляваше. Буливиф можеше да усети с обонянието си острата миризма на кръв, можеше да се наслаждава на вкуса й (сладък, о, колко сладък!) в устата си и дори можеше да види игрите на сенки сред изпаренията, които се издигаха от отворените рани. Шанидето изскимтя. Буливиф го удари още веднъж, като се смееше. То се сгромоляса на земята. Погледна Буливиф в един безкраен миг на разбиране.

Изпръхтя и разкри гърлото си.

— Довърши ме — умоляваше.

За първи път Буливиф чуваше шаниде да говори. Винаги си бе мислил, че дар-словото им е било отнето със сребро и насилие по време на обучението. Никой не му беше разказвал за шанидета, които са запазили това умение. Словото. То означаваше разбиране, мисъл. Словото не беше за робите. Все пак неподвижното шаниде с открито гърло, с отпуснати ръце покрай хълбоците, вонящо на страх, беше проговорило. Беше умолявало.

Буливиф вече не се смееше. Яростта беше изчезнала.

Извади сребърна кама.

— Така да бъде — прекръсти го, преди да го заколи.

Изчака да умре, като държеше главата му в ръцете си.

След това се изправи. Колекционерите щяха да си платят и за това.

Чуваше развълнувани гласове. Виждаше светлината на факла в далечината.

Отърси се от човечността си.

Изгревът беше далеч.