Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (17)

17

Трудно бе да се каже как и защо, но всички жители на Дент дьо Нюи бяха чули да се говори за „Изгубените дни“. Това не беше известно място за срещи като фонтана на жабата. С тази нищожна табелка — едно обикновено слънце, направено от дърво, изглеждаше, че не иска да бъде забелязано. Ако се посещаваше, беше, защото мъртви и миражи рано или късно се събираха под почернелите му от пушека греди. Разкази са смъртта, истории за чудо. Клюки, клевети.

Понякога и изповеди. „Изгубените дни“ беше място на тайните.

Който влизаше в него, го правеше, за да опита изтънчения вкус на самотата, удоволствие, почти изчезнало в епохата на изкуствените светлини. Това обяснява защо рано или късно, без причина, когато мислите нападаха съзнанието, когато чувствата ставаха жестоки и жаждата за спокойствие — настоятелна, жителите на улицата на Озел и на Дент дьо Нюи се озоваваха тук, ако не лично, то поне в нечий разказ. Това беше място на призраци.

Въпреки че беше следобед, първият призрак за деня беше слънцето, скрито зад облаците и капките дъжд, които продължаваха да обстрелват Париж.

Следобед беше моментът, в който стъклените прозорци на „Изгубените дни“ се съживяваха от цветове и илюзии. Разказваха една стара история, използвайки светлини и сенки като глаголи и съществителни, разстояние и време — като пунктуация.

Всички посетители — момчето с почервеняло лице, типът със запретнати ръкави, жената с изтощен вид, която отпиваше от джина, с изписана гримаса върху белязаното от времето й лице — всички се опитваха да отгатнат каква притча се крие върху витрините, където застиналите фигури се смесваха със собствените спомени, блясъкът на стъклото — с неразгадания личен живот.

Някой влезе, като носеше след себе си миризмата на дъжд. Седна и се сля с обстановката като хамелеон. Малкият Сид беше истински майстор в това да става невидим. Без да бъде забелязан, приближи стола си до съседната маса, където момчето ядеше омлет с гъби, поглъщайки убийствени количества червено вино. Рошел мълчаливо се доближи до него и Сид не можеше да не забележи колко беше хубава. Измърморвайки, си поръча една бира и я зачака с развълнувано сърце.

Рошел, Сирокото. За първи път виждаше една от тях. Запита се дали всички са такива.

— Познаваме ли се?

Сид протегна ръка, като се усмихваше.

— Все още не. Казвам се Сид. Малкият Сид, ако ти харесва.

Смутено, момчето отговори бързо:

— Амброз.

— Лошо време, нали? Задникът ми замръзна.

— Да.

— От тия двамата ми се гади, а на теб? — каза Сид, като посочи централните фигури от витрините.

— Не. Изобщо.

Сид въздъхна, като завъртя очи.

— Още един непоправим романтик. Аз ги намирам за отвратителни. Хората идват тук само за да ги гледат. Това място щеше да е затворено без всичките тези превземки — обясни. — И виното е отвратително, да си го кажем. Мога ли да ти предложа нещо по-силно?

— Имам си достатъчно — отговори момчето, намръщено. След това, почти размисляйки, го предупреди: — А сега ме остави на мира. Изчезвай.

— Аз ли?

— Точно! — възкликна момчето войнствено. — Изчезвай от тази маса! Не искам компания. Махай се! На колко езика трябва да ти го кажа?

— Какъв лош характер, приятелю.

— Не съм ти приятел — апострофира го.

— Разбира се, че не, с този лош характер. Жалко, мислех, че витрините те интересуват. — Сид изцъка с език. — Наистина жалко, знам една, която…

Амброз го прекъсна сухо.

— Има ги всичките цветове. Остави.

— Да, знам го добре. Обзалагам се, че никой никога не е говорил с Дженсън. Никой, с изключение на мен. Никой не знае истинската история за прозорците. Освен подписалият се долу, разбира се.

— Кой по дяволите ще е този Дженсън?

Сид посочи малкия оранжев квадрат в единия край на една от витрините.

— Виждаш ли там?

— Не.

— Тогава трябва да ми се довериш. Там е неговият подпис. Дженсън беше холандецът, който направи това чудо. Защото е чудо, нали?

Момчето се съгласи, усмихвайки се неочаквано. Може би беше сбъркал в съденето на този тип с лице на плъх, каза си великодушно.

Идеята да узнае някой нов анекдот за витрините го човъркаше до такава степен, че се опита да не обръща внимание на нахалното държание на непознатия. В края на краищата, щеше да се наложи да понесе компанията му само за времето, нужно, за да чуе историята.

— Да, чудо… — отговори и любопитството му бе такова, че чак очите му блестяха. След това, без да се бои да покаже интереса си, Амброз добави: — Наистина ли си познавал този, който е направил прозорците?

— Когато бях малък, единайсет-дванайсетгодишен, работех като сервитьор на едно ужасно място като това. А Дженсън вече беше пияница. Приличаше на старец, въпреки че нямаше още четирийсет. Имаш представа за такива типове, нали? Симпатичен, освен когато надигаше чашката, ако ме разбираш.

Момчето се усмихна.

— Разбира се.

— Въобще не искам да ти губя времето, но… — и тук Малкият Сид направи една заучена пауза, намокряйки устните си с бирата. — Бях му симпатичен. Аз чистех нужниците и подовете, семейството ми беше истинска катастрофа и нямах нищо против да работя извънредно, за да изкарам малко пари. Вкъщи атмосферата не беше приятна и винаги гледах да се измъкна. Струваше ми се, че с един куршум съм ударил два заека, както се казва.

— Не си ли бил прекалено малък?

Сид се усмихна с вида на човек, който знаеше всичко.

— Беше добро извинение, за да ми плаща по-малко.

— Разкажи ми за Дженсън… — притисна го момчето.

Малкият Сид беше там за това.

Така започна.

— Някога влюбвал ли си се, Амброз? — възкликна. — Искам да кажа, истинска любов, не краткотрайна страст, която в днешно време бива взета за любов. Казвам любов, както бих могъл да кажа пожар, разрушение на всички умствени способности, както би могъл да го каже някой поет или пилот на бомбардировач, който се готви да пусне ядрено оръжие. Казвам любов по начина на препатилите мъдреци с железни гърбове, не по начина на певците с пластмасови сърца. Любов. Дълбока и болезнена, рана в сърцето, както имаше навика да казва един мой приятел самоубиец. Любов като изгубване, любов като лабиринт, в който повече не можеш да се намериш, любов, в която всеки поглед, всяка милувка, всяка дума придобива значение, което обяснява вселената. Любов, която не прощава.

Момчето, онемяло, го гледаше, забравило за всичко, освен за разказа му.

— Тези витрини говорят точно за това. Говорят за любов. Любов, която старият Дженсън казваше, че е виждал само веднъж и бегло. Срещнал я в една кръчма като тази в Дент дьо Нюи, но никога не ми каза коя, нито името на тази, която му я е разкрила. Спомена само, че ставало въпрос за една жена, която не се оставяла дори да бъде докосната. Една жена толкова красива, колкото и тъжна. Една Сироко. Знаеш ли тази дума?

— Не.

— Няма значение. И аз не я знам. Това е история, нали? Не е истината, която сега да търсим.

Момчето се съгласи убедено.

Сид отпи от бирата. След това продължи:

— „От какво се ражда любовта?“, питаше ме Дженсън, без да мисли, че се обръща към едно момче на единайсет години, което едва може да напише собственото си име. Моят отговор нямаше значение: когато старият започнеше да разказва, единственото нещо, което можеше да се направи, беше да си мълчиш и да слушаш. Дженсън бе роден в Харлем и произлизаше от семейство на стъклари, семейство, старо като света, ако искаш, вярвай. Аз вярвах и още вярвам, видя неговия шедьовър, нали? Прилича ли ти на творба на някой самохвалко?

— Да, този холандец е бил гений.

— Но беше обеднял заради пиенето. Всички пари, които беше спечелил, ги бе пропил и бе намерил подслон в квартала като всички нас, предполагам. Прекарваше дните в размишления за това, което бе изгубил, и ако не внимаваш, съществуваше рискът да те набие даже само заради един не какъвто трябва поглед. Но когато разказваше за витрините, за тези витрини, се променяше. Човек го виждаше по времето на най-добрите му дни. Хубав, високомерен, един уважаван и почитан творец. Казах ли ти, че това е била последната му работа? След това нищо не му се е струвало по-значимо.

Вдигна рамене.

— Странностите на създателите.

Върна се на историята.

— Говорехме за любовта. Никой, мисля, не знае кога, наистина кога започва любовта. Забелязал ли си, че книгите са пълни с поразявания от гръм и възпламенени погледи? Това е трик, според мен, хубав образ, за да се обяснят неща, които са необясними. Като слънчевата светлина, как си я обясняваш? Използваш математиката и астрофизиката, но това са само думи и числа, които нищо не обясняват, казвам ти аз. Любовта, казваше старият Дженсън, е фикс идея и като всички фикс идеи няма начало, само последствия. Добре знаем какви. Тези витрини разказват за една Сироко. Жива от векове.

Момчето измърмори.

— Не прави такава физиономия, Амброз, това е история, нали? Искаш ли да я чуеш, или искаш да си тръгна?

— Остани, остани…

И други посетители се бяха приближили, привлечени от историята на Малкия Сид.

Доволен, заговори по-силно, за да не изгуби аудиторията му и една сричка.

— Сирокото са зловредни създания. Родени на бял свят от любовта, те я отбягват. Ако любовта е пламък, тогава Сироко са сенки, движени от този пламък. Когато някоя любов бива прокълната, жарта й се разпръсва и от тази жар се раждат сенки, които често преминават в трагедия; по-рядко се раждат Сироко. Сироко, казваше Дженсън, са сенки на никога ненаписана поезия за една несподелена или направо забранена любов. Сенки, твърдеше Дженсън, а кой е докосвал някога сянка? Аз не, нито ти и нито дори всезнайковците от университета. Но Дженсън беше. Беше я срещнал в това ужасно място без име.

Въздъхна.

— Една разплакана Сироко.

Сид потърка рядката си брада.

— Трябва да разбереш, приятелю мой, че да видиш разплакана Сироко, е по-рядко от затъмнение или от чудо. Защото Сироко като сенки на нещо неосезаемо не могат да изпитват чувства, различни от безразличието и може би слаба злоба. Но тази Сироко, казваше Дженсън, плачела. Знаеш ли как ме накара да разбера колко са ценни тези сълзи? Казваше, че с дребни пари всеки може да отиде в Лувара и да се наслаждава на Джокондата, но малцина, наистина малцина са можели да се наслаждават на това, как тази картина оживява. Ето защо беше разплакана Сироко. Случайността, мисля аз, беше накарала най-опитният майстор на Европа и това създание да се срещнат, но Дженсън твърдеше обратното. Вярваш ли в съдбата, Амброз?

— Никога не съм се замислял за това.

— Аз не вярвам, но Дженсън беше фаталист. Казваше, че съдбата е причина да срещне тази Сироко. Съдбата, която искала да изпита умението му. И той бе приел предизвикателството. И как иначе? Беше творец, най-добрият, може би гений. Не, аз мисля, че нямаше да може да се откаже. От начина, по който говореше, разбирах колко е било болезнено да създаде тези витрини. И каква гордост е изпитвал от тях. Но това беше последното му творение и той го знаеше. Така казваше. Чувстваше се мъртъв. Мъртъв, преди да навърши трийсет години. Ужасно, нали?

— Витрините за какво разказват?

— Сироко не могат да бъдат докосвани. Не обичат да ги докосват. Защото докосването на Сироко означава споделяне. Значението на споделянето е много по-страшно, отколкото може да се намери в някой речник. Дженсън е бил един от нещастниците, който е споделил душата си с тази разплакана Сироко, за няколко секунди, но го е направил. Защо разплакана, Амброз? Вярвам, че за това можеш и сам да се досетиш, не мислиш ли?

Изненадано, момчето не знаеше какво да каже. Изтощената жена отговори вместо него.

— Горкичката. Била е влюбена.

— Да.

Настъпи мълчание.

— В кого?

Малкият Сид не отговори, само показа. Момчето, типът със запретнатите ръкави и жената с изтощеното лице проследиха пръста му до центъра на шедьовъра на холандеца, там, където една ефирна жена прегръщаше един вълк.

— Във вълк?

Сид кимна. Готвеше се да добави нещо, но появата на Рошел развали магията.

— Вън оттук — нареди. — Махай се!

Момчето, изплашено, се дръпна назад, като бутна стола. Женицата с разрошената коса и с дъх, който миришеше на джин, се изправи объркана и се скри в тоалетната.

Типът със запретнатите ръкави остави няколко монети и една банкнота на масата и се изниза през вратата.

Сид и Рошел се изправиха един срещу друг.

— Не си добре дошъл тук. Вън!

— Сега не се обиждай — отговори той, като се усмихваше. — Исках само да се позабавлявам малко. Исках да разкажа една история на приятел. Не си мислиш, че…

— Казах вън!

Рошел вдъхваше страх. Синьото на очите й се бе превърнало в буря.

Сид не се подчини.

Страхът беше лукс, който щеше да си позволи само след като прегърнеше отново брат си. Тогава щеше да трепери и да вика и щеше да има какви ли не кошмари, всяка нощ. Но до този момент, докато не видеше отново Паулус жив и здрав, нямаше да изпита нищо.

Никакъв страх и никакви угризения.

Като се усмихваше арогантно, прокара пръст през редките си мустаци, които стърчаха под носа му, след това напълно спокойно извади от единия си джоб влажна угарка и я запали.

Издиша всичкия въздух от белите си дробове и направи две перфектни кръгчета. Засмя се, щастлив, на този детински номер.

— Слушай, Жулиета, мога ли да говоря направо?

— Махай се. И не се връщай никога повече, освен ако не искаш неприятности. И знаеш за какво говоря.

Жената в прегръдките на вълка.

Вълкът с отворена уста. Уста, пълна със зъби.

— Окей, стигат ми две минути. Работата е следната. Аз съм точният мъж на точното място. Ако имаш нужда от нещо, ела при мен и аз ще го намеря. Имам един дар, нещо като… нюх. — Засмя се, но погледът му беше отчаян. — Ти добре знаеш, че в този квартал се случват странни неща, живеят специални хора. Една странна… смесица, бих казал. С твоята работа кой знае колко от тези неща си видяла и аз на нищо не трябва да те уча, разбира се. Моята професия е да разрешавам проблеми от… да кажем, търговско естество. В киното има така наречените реквизитори, нали? Ето, аз съм реквизиторът на Дент дьо Нюи.

— Не ме интересува.

Малкият Сид помисли за момент.

— Имам нужда от Буливиф.

Рошел се изуми.

— Откъде знаеш това име?

— Не е в това проблемът. Знам го и толкова. Чух да се говори, че задава куп въпроси за кражбите. Малко особени кражби. Казват, че разпитвал, и виж сега, на мен ми бе отнето нещо ценно. И си казах, защо да не обединим силите си?

Любопитство и подозрение водеха безмилостна битка върху хубавото лице на Сирокото.

„Хвърли стръвта и чакай — каза си Сид, като се опитваше да разбере коя от двете сили щеше да излезе победител от този сблъсък. — Не бъди прибързан.“

— Какво имаш предвид под „ценно“?

Сид умело скри ликуването си.

— Ами, поради липсата на истински закон, ясен закон, занимавам се с Обмена на Там и Тогава. Не че аз го използвам, знаеш ли? — уточни. — Обаче трябва да се преживява. Продажба, да кажем. Не съм Сараф, разбираш ли? Търся Ръчно направени предмети и ги продавам на тези, които имат интерес. Обаче търсейки и търсейки още, аз невинаги намирам това, което съм възнамерявал да намеря, разбираш ли? Натъквам се на нещо любопитно. Така се озовавам в къща, пълна със странни Ръчни предмети, които никой не е искал. Живея на номер петнайсет на улица „Гуиньон“, знаеш ли, там, където старият Чарли си е навлякъл сифилиса. Моят дом е истинска съкровищница, ако се интересуваш от тези работи… И така, да се върнем на нас…

— Многото думи винаги крият една лъжа. Времето ти изтече — отсече Рошел със скръстени ръце.

— Но не съм свършил! — възрази Сид.

— Аз се боя, че да.

Една малка чертичка се появи между веждите на Рошел и Сид започна да се чувства странно. Потърка си тила, объркан. Сирокото не преставаше да го гледа и Малкият Сид започна да усеща неприятен натиск върху сърцето си. Чувстваше се изпълнен с меланхолия, почти тъжен.

— Кажи ми още един…

Изведнъж му стана трудно да говори. Някаква студенина идваше от Сирокото и се промъкваше в него, като го караше да се чувства неловко. Опита да се контролира. Хер Шпигелман го бе предупредил: „Не съди по външния вид. Сирокото са опасни. Имат огромна сила“. Сид щеше да разбере на свой гръб колко.

Много скоро неловкостта се превърна в нещо повече от досада. Стана непоносима.

— Една минута, искам само една минута. Дори не толкова. Слушай… Тези дрънканици бяха само за да ти кажа, че в известен смисъл съм много богат човек. В известен смисъл, да. Някой… Изобщо… Подхвърлено ми е нещо с голяма стойност. Нещо безценно. И… — Сид отвори широко очи. — Не е…

Изведнъж му се стори, че вижда Паулус, скрит в сянката. Гледаше го настоятелно, смъртно блед. Малкият Сид познаваше това изражение. Брат му го обвиняваше. Не бяха нужни думи, беше достатъчно да види гримасата на разочарование и горчивина върху лицето му.

Очите на Сид се напълниха със сълзи. Значи, това беше силата на Сирокото, помисли си, да използват лошите спомени като оръжие. Опита се да отмести поглед, да мисли за хер Шпигелман, за неговите заплахи.

Но Паулус го гледаше обвинително и на Сид толкова му се искаше да се хвърли в краката му и да моли за прошка. Това, което стоеше пред него, беше не друго, а призрак с презрително изражение, илюзия, но в същото време не успяваше да спре да хълца.

Със свръхчовешка сила, която изуми дори Рошел, Сид заговори отново.

— Плацентата на Левантинеца — каза на един дъх.

Леденият натиск върху сърцето му намаля.

— Плацентата?

Изумление се изписа върху лицето на Рошел.

— Откраднаха ми я, кажи го на твоя възлюбен.

Рошел помръкна. Тонът на Сид беше станал зъл, по-агресивен, сега, когато фигурата на Паулус беше избледняла и не беше толкова болезнена.

— Може би можем да се разберем, той сигурно знае къде е. Това нещо си е мое и си го искам обратно.

Малкият Сид стана и се отправи към вратата, олюлявайки се. Накъдето и да се обърнеше, виждаше Паулус ту да го моли, ту да го заплашва. Дори и да го обижда, проклинайки нещастието, че се е родил до глупак като него.

— Кажи на вълка, кажи му за Плацентата. Кажи му, че са били проклетите… — не довърши Сид, докато Паулус крещеше, пълзейки до него — кагулари.

Паулус молеше, обвит от червеите, молеше го да го освободи. Болката беше непоносима.

— За кагуларите. Кажи му на вълка, аз…

Сид се отказа. Нещо в него се пречупи и със сълзи изхвърча от заведението. Остави Рошел в компанията на изтощената жена и на вълка. Остави я сама заедно с хиляди мрачни предзнаменования.