Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (36)

36

Суец беше слаб Сараф. Сам си признаваше, че максималното, което талантът му позволяваше, беше да накара водата в чайника да заври или да добави лед на някоя стоплила се напитка. Познаваше бегло механизмите на Обмена и интересът му към бъркотиите на тази дисциплина беше по-малко от нищожен.

Но като всички Сарафи и Суец беше чувал да се говори за Таро — като за инструмент да се наблюдават настоящето и миналото.

Да знаеш как да ги разтълкуваш по правилен начин, значеше да могат да се интерпретират събития, случили се едновременно в четирите краища на планетата. Не бъдещето, защото бъдещето все още не бе създадено и само някой луд би могъл да вярва, че е в състояние да му придаде облик. За да се познае бъдещето, се изискваха по-скоро логика и интуиция, отколкото инструментите на Обмена.

Измежду всички инструменти на Обмена картите бяха най-сигурни. Разбира се, в ръцете на някой компетентен Сараф, не като Суец, а като Пилгринд.

По-добър от Пилгринд бе Крал тел.

Пилгринд идеално осъзнаваше тишината, настъпила в „Обсесо“. Идеално разбираше, че измежду всички клюки, издрънкани сред Сарафите, седнали на масите или настанили се на тезгяхите, нито една не беше безгрижна.

Всички дискутираха върху странни открития или внезапни смъртни случаи. За кагулари, изненадани в мазетата да треперят като кученца, изплашени от бурята, за залостени с дъски прозорци и заключени с три превъртания врати.

Изваждаха наяве стари погребани истории и ги анализираха като предзнаменования в опита си да разберат каква е причината за безпокойството на нощта.

Това, което Гас и Кай правеха в Параклиса, беше изпълнило въздуха с тайнствени и мощни енергии.

До халбата с бира, все още недокосната, Крал тел потъркваше крайниците на острите метални шипове, които имаше вместо ръце, предизвиквайки ярки искри. Очите на Крал тел бяха във формата на V като перата на петел.

Слепи очи. Заради това беше най-добрият в четенето на настоящето с Таро. Слепотата му го принуждаваше да бъде бдителен. Вдишваше атмосферата на Дент дьо Нюи със сетивата си и с предчувствията си, толкова изострени, че дори Пилгринд можеше само да си мечтае да се доближи до проницателността им. Крал тел очакваше слаби промени като полъха на вятъра. Улавяше ги, анализираше ги и накрая ги тълкуваше със знаци. Отваряше картата от тестето, защипвайки я със заострените си крайници вместо ръце, така че Пилгринд да осъзнава намеренията му.

Ставаше въпрос за пасианс. Изтощаващ пасианс, напрегнат, в който на Пилгринд беше определена необичайната роля на нетърпелив наблюдател. Пасиансът продължаваше вече три часа, тоест откогато групата се беше разделила. Буливиф — в търсене на Ловци, Кай и Гас — в Кладенеца, Пилгринд — в „Обсесо“.

През първите два часа Крал тел беше открил само две карти. Нощта и Луната, началното условие. Принципите на пътуването. Благосклонни карти.

В нито един магазин, дори и в най-скритите, не можеше да се открие тесте с изработка като на това, с което Пилгринд и Крал тел работеха.

При едно внимателно проучване никой не би могъл да разбере значенията, защото те се отнасяха към вече изоставени кодекси и забравени окултни практики. Забравени, но не напълно изпаднали в забвение. Винаги имаше някой, който пазеше тайната. Който си спомняше. И който я предаваше.

Това особено тесте беше струвало на Пилгринд повече от година търсене и хиляди пътувания из Стария континент. За да се сдобие с него, беше убивал и ранявал, понякога заплашвал, понякога молел, винаги вкопчен като откривател на съкровища в убеждението, че ще намери онова, което му струваше много пот. Неведнъж лекомислени хора се бяха опитвали да го измамят, неведнъж по време на търсенето се бе натъквал на задънени пътища и фалшиви следи. Накрая в един разпадащ се манастир в Унгария вярата му бе триумфирала. Скрито в един съд за светена вода, за който се казваше, че носи нещастие, тестето го очакваше.

Знаците, отпечатани върху твърдата и загрубяла от използването хартия, не принадлежаха към нито една позната игра. Никакви пики, купи или обесени луди^[1].

Всъщност не беше игра. Беше една много деликатна дейност. Коварна, защото беше измамна. И точно защото между тези заблуди се криеха обезоръжаващи истини. Ръбът на картите беше изцапан. С кръв.

Котката.

Действието се разплиташе. Нови пътища се отваряха под луната. Нощем, но и в подсъзнанието. В скритата част на човешката психика. Котката беше двусмислена карта, малко като думата „Откритие“, с която се асоциираше. Откритие на пътя и откритие на скритите неща. Началото на едно пътуване, духовно или светско, каквото и да беше.

Кладенецът.

За Пилгринд означаваше, разбира се, че Гас и Кай бяха успели да влязат в неприемащото който и да е заведение на площада при фонтана на жабата. Но можеше да означава спускане. И тази карта също беше двусмислена.

Да се спускаш, означаваше да откриеш скрити неща, често нередни. Но можеше и да означава сладка вода (не солена като тази в океана или по-лошо, като тази в морето), следователно надежда и победа. Пилгринд бе чакал неподвижен. Беше си позволил една глътка бира. Един поглед към масите, които се пълнеха с бърборещи хора с издължени лица. Една размяна на разбиращи погледи със Суец.

Чакане. Крал тел беше извадил третата и четвъртата карта почти едновременно.

Змията на кладата.

После…

Лемурът.

Пилгринд се бе развълнувал.

Змията на кладата. Нарисувана змия, малко повече от графитна линия, обвита в пламъци, можеше да означава само едно нещо: пред Кай и Гас се бе изпречила опасност. Но Змията на кладата беше свързана с Лемура и това можеше да значи, че неговата намеса бе необходима.

Лемурът. Една слаба маймуна с големи като глобуси очи беше бликането на нощта. Един обитател на мрака, който бе изгубил разсъдъка си заради наблюдаването на луната. Беше една карта, като цяло, позитивна и Пилгринд я изтълкува като някакъв вид неочаквана помощ. Друга карта. Чинията.

Въздъхна. Опасността си бе отишла.

Крал тел вдишваше въздуха. От време на време подскачаше. Седеше с главата надолу. Изливаше слабостта си, като дупчеше мокрото дърво на масата, на която Пилгринд се бе настанил. Въздухът бе довял чувството за катастрофа. Крал тел го бе наранил по палеца, забивайки тънката си ръка в плътта му. Една капка кръв бе капнала, без Пилгринд да забележи. Наблюдаваше реденето на картите като замаян.

Черепът.

Далечна опасност, която достига до…

Гробницата.

Мъртви, които се бунтуват срещу положението си. Означаваше, че Нощта и Луната се бяха съюзили в хода на войната и че нямаше да са благосклонни към Котката на път. Изведнъж картата на Нощта и тази на Луната бяха станали предвестници на лоши знамения. Че може би…

Слънцето.

Никога повече нямаше да освети мрака и да донесе облекчение на смелия (или на непредпазливия). Лъчите му, дори и зле насочени, можеха да изгарят и да доведат до лудост. Можеше да означава, че нощта щеше да възтържествува и че създанията й ще са неоспорвани господари на…

Естество.

Мъртвите живеят и живите умират.

Пилгринд удари с юмрук по масата, като ругаеше.

— Калибанът!

Дамата.

Дамата можеше да означава щастие, но и ужас. Дамата беше представена като Пролетта на Ботичели, но вместо коса имаше змии като Медуза. Дамата беше Медуза, Прозерпина, Хеката^[2]. Дамата беше измама, предателство. Клопка.

Жестоката Сирена.

Смърт и разруха на реда. Измама. Стените на Йерихон, които рухват. Грешки, които се появяват в други грешки. Троя изгорен. Никаква сигурност.

Капката.

Някой беше умрял. Пилгринд почувства нещо да го стяга в стомаха. Крал тел поклати глава. Нито Кай, нито Гас. Кой тогава?

Лемурът може би.

Пилгринд понечи да стане, но Крал тел го убоде за втори път по ръката. Това беше неговият начин да каже не. Подскочи във въздуха. Лек. Носен от теченията, които сега го поклащаха като листо във виелица.

Ако имаше истинско тяло, щеше да изпита болка. Но беше само една метална фигурка. Той се приземи и сграбчи картата. Последната, преди Брадатият да разбере.

Отворената карта беше Победа. Победа беше един коронован заек, който се смееше щастлив. Под лапите му имаше кървави реки и разчленени тела. Заекът беше господарят на съня и на касапницата. Коварството беше довело до поражението на враговете. Който станеше враг, не намираше мир. Победата можеше и да не означава мир. Не бяха синоними.

Но и тук се появи знамение, заради което Пилгринд опули очи и обърна масата. Картата внезапно се промени.

Победата.

След това…

Нощната пеперуда.

Едно ужасяващо същество. Крила от плът. Очи, които бяха кошери. Черно като нощта. Крака като човешки ръце. Нощната пеперуда.

Карта, която никога не беше излизала. Ненужна карта се казваше. Означаваше Разруха. Заради това не съществуваше тесте Таро, което да съдържа тази карта. Кога би могло да се осъществи Разрухата? Кой имаше силата да разруши света от основите? Карта, която никога не се е показвала, но сега бе там, пред очите му.

— Нощната пеперуда! — извика Пилгринд.

Изведнъж планът на хер Шпигелман се бе разнищил с точност в съзнанието на Брадатия. Всяко парче от пъзела си беше намерило мястото, всеки въпрос — отговора си. Един колкото перфектен, толкова и диаболичен план.

Обърна масите и Сарафите изведнъж си дадоха сметка за присъствието му. Стреснати, бяха ударени и изблъскани от преминаващата му грамада.

Никой не го прокле. Не поради страха от няколко анатеми, а заради това, което викаше.

— Разруха! Разруха!

Халбата на Суец падна от ръката му.

— Скрийте се!

— Разруха? — питаха се Сарафите един друг.

Някои се надяваха, че е шега, някои се молеха. Някои никога не бяха чували тази забранена дума и търсеха разяснение. Нямаше отговори, защото погледите на тези, които знаеха, бяха повече от красноречиви.

— Разруха!

Разруха означаваше да се отвори проход. Проход означаваше… никой не знаеше точно какво.

Съществуваше светлината и не можеше да не съществува нейната противоположност — мракът. Светлина и мрак не бяха подчинени на едни и същи правила, но и двете са съществували винаги. Всеки притежаваше собствени оттенъци.

Нечестният оттенък на буриите например. Или дълбокият оттенък на кошмарите. И двата истински и нереални в същото време. И двата натоварени със значения.

И двата обаче подчинени на правила и на заповеди. Правила и заповеди, които са съществували винаги. Сега правилата и заповедите бяха преобърнати.

Това означаваше „Разруха“.