Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (22)

22

Нощта все още не бе отминала и студът правеше ръцете и краката безчувствени. Алкохолът вършеше останалото. Какво можеше да е по-хубаво от разказването на истории в очакване на изгрева?

„Обсесо“ беше почти празно. Бяха останали само шестима. Там беше Суец, разбира се, зад масата с натежала глава. Никога не се бе случвало заведението му да затвори, когато чашите все още са пълни: принцип на честта, принцип на живота. Барабанеше бавно с мръсните си нокти по захабеното дърво, умът му бе съсредоточен върху разговора с ликантропа.

Там беше и Сакатият, който беше изгубил три пръста на лявата си ръка, облегнат на стената близо до входната врата, с мътен поглед и забравена топла бира пред себе си. Също и Артур с дълга брада, която стигаше до колана му, с жилетка на цветя, с разширени пори на лицето от продължителното използване на хероин, бивш актьор от водевил^[1], наричан така заради най-известното си изпълнение: в Рицарите на кръглата маса. Там бяха и Филип и Шампейн, първият здрав, вторият блед като призрачно привидение; първият стар, вторият много стар, неразделни приятели от зората на времето. Онова, което казваше единият, мислеше вторият и обратното. Изморени, играеха карти с уискито на колене, без да го разливат, и с безжизнен поглед. После там беше книжарят Фернандо, дошъл в търсене на отговори. Там беше и Брадатият.

Книжарят Фернандо искаше да говори с него, но не знаеше как да се приближи. Никой, освен него (защото, който търси, намира) не беше видял Пилгринд да влиза. Никой не го беше разпознал, дори Суец, на когото нищо не убягваше.

Масата беше винаги празна или може би ничий поглед не се бе спирал там. Невидим, Пилгринд кой знае от колко време седеше неподвижен под гредата с паяжини.

Странни неща се случваха, когато беше наоколо. Неясни неща, които някой би могъл да интерпретира като дребни чудеса. Но нищо особено видимо тази нощ. Нищо, което да привлече вниманието на шестимата клиенти.

Нямаше да се чуе някой да говори за увеличена цена на ракия или за надежди, върнали се от гробовете. Бяха само шестима и никога нямаше да забележат нещо: дванайсет очи по това време бяха малко. И все пак тази вечер, когато Брадатият влезе в „Обсесо“, нещо се бе променило.

Тази вечер шестима клиенти щяха да станат единствените свидетели на нещо, което трудно щяха да забравят. И не ставаше въпрос за обичайните пияници, идеалисти и мечтатели, които посещаваха „Обсесо“: те бяха част от това затворено малцинство, прекалено добре облечено и прекалено конкретно в излагането на фактите за всичко, на което вярваха.

Един от тях например беше Суец. Въпреки че никога не беше давал знак за това, което щеше да се случи там след малко. Изключение правеше Буливиф. Но Буливиф го нямаше тази вечер. Може би беше с Рошел. Може би луната беше забулена с кръв, скрита от бурята.

Там беше и Сакатият, мъж с изпитана почтеност: недъгът му беше знак за искреността му. Винаги бездеен, беше прекарал живота си в каране на автобус и в гледане на ръгби на стадиона, но си беше спечелил определено място в „Обсесо“ (никога не бе виждан изправен, никога чашата му не бе празна) благодарение на една смела постъпка, за която в квартал Дент дьо Нюи се говореше още.

Светлините лека-полека угаснаха.

Сякаш някой беше духнал свещите, само че никой не беше духал свещи, а и Суец никога не бе използвал такива, за да осветява заведението си: рискът да изпепели всичко беше твърде голям.

Но така стана: една след друга светлините намаляваха, затрептяха за няколко секунди и изгаснаха.

Сакатият измърмори нещо, Суец изруга, Фернандо подскочи. Суец вече бе готов да се измъкне по стълбите, които водеха в сутерена, проклинаше електрическата централа и обичайните прекъсвания в мрежата, когато Шампейн (или може би Филип, бяха неразличими един от друг) показа далечна маса в дъното. Там една-единствена силна светлина се отразяваше в масивната фигура на огромен мъж. Брадатият.

Сляпото око.

Арогантната ехидна усмивка.

— Пилгринд — прошепна Сакатият, като го разпозна.

— Господа! — възкликна Брадатият и се изправи със скок, еластичен като змия, на дървената маса. С веселия тон на търговец, привличащ със стоката си лудите. — Господа, слушайте ме, нощта едва започва и студът прави ръцете и краката безчувствени. Алкохолът върши останалото. Какво по-хубаво има от това да си разказваме истории, докато чакаме съня?

Никой очевидно нямаше смелостта да диша. Двамата купувачи на крадени вещи бяха изчезнали извън града съвсем скоро и много злобни гласове бяха плъзнали около случващото се, за да не се вземе под внимание появата на Брадатия. Нямаше и един от жителите на Дент дьо Нюи, който да не познава поне една от легендите, които се носеха за негова сметка. Всяка по-отвратителна от другата, всяка по-ужасна от следващата. Всички внимаваха.

Жадуваха за истории, защото онова, което Пилгринд бе казал, беше самата и чиста истина.

Беше нощ, изгревът — само мираж, който не би донесъл нищо друго, освен сивота, студ и дъжд. Имаха достатъчно алкохол в телата си, за да не се боят от неговата поява. Замисляйки се обаче, всички бяха изпитали страх. Имаше нещо прекалено реалистично в този китайски театър.

— Една стара история, но не прекалено. Кървава, както подобава на нощта, в която се е случила (и се случва, колкото и да не можете да повярвате), тъжна и весела като нежен менует на острие по вашата глава.

Смехът изпълни „Обсесо“.

— Искате история? Това не е сънят, за който жадувате.

Светлината се премести. Откъде идваше, никой изобщо не разбра. Но това бяха Сарафи и не обръщаха внимание на дреболиите.

— Историята на госпожа Отмъщение.

Ръцете на Пилгринд бяха големи, силни. Покрити с мазоли. Ръце, които можеха да счупят нечий врат като нищо, въпреки че се издължаваха и се деформираха. Ако имаха седем стави на пръстите или пък ако бяха змийчета без кости, нямаше да могат да се справят по-добре. Изведнъж, пъргави като балерини, сякаш не на място, закрепени за тази фигура, пръстите нарисуваха ефир от несъществуващи цветове, разказаха историята и я показаха на тези изплашени очи. История, която щеше да се предава като историята за вълка. И за отмъщението.

Тези пръсти използваха отразената светлина на стената като екран. Имаше дори и музика, която да подчертава пасажите, музика във възходящ синкоп: само ритмично удряне в началото и нито един от шестимата не забеляза, че това удряне идваше от ръцете и от краката му. А виолите, виолончелата и контрабасите? Това бяха гласните им струни, които виеха и пееха.

Вълкът беше главният актьор.

Поклони се и после…

Вълкът се изправи на лапите си. Имаше огромна уста, голяма като пещера, дълбока като пропаст. Издаде вой, потрепервайки. Кучето пред него обаче беше отпуснало ушите си и имаше нещастен вид. Можеше ли една сянка, дори и прожектирана изкусно, да притежава толкова огорчено изображение?

И все пак беше така.

Кучето нададе вой, а воят на вълка погълна този на кучето. То се отпусна и стана малко, много малко и накрая изчезна. Беше измъчено.

Сакатият избърса една сълза.

Дойде мъжът, опрял пушката на рамо. И мъжът беше разкъсан на хиляди парчета, безшумно, незабавно, буквално се възпламени. Пръсти и кокалчета се разделяха с впечатляващ шум. Експлозия на сажди върху бяла униформа, която накара косата да настръхне дори и на такъв човек като Шампейн, от новобранец служеше на позорното Веселие. И след това дойде моментът на лабиринта със завоите, ъглите и слепите следи.

Вълкът препускаше, душеше във въздуха, отгатваше вярната посока само като слушаше биенето на сърцето на двете плячки и на техните слуги. Биене, което приличаше на ударите по барабани. Не сбърка нито един завой. С изплезен език, с остри зъби, с блестящи като сребро очи. Лабиринтът го изведе пред двамата нещастници. Опитаха ли да се защитят?

Естествено.

Пръстите на Пилгринд променяха пространството и създаваха перфектни форми, не описваха и не обясняваха: призоваваха. Показваха страха на хората, придаваха му дъгообразна форма, спираловидна, къдрава, отвратителна. Показваха как двамата се опитват да си помогнат в сблъсъка с огромния вълк. Показваха прецизно как потта тече по телата им и как кръвта блика в ясно очертани рани. Повърхностни, нищо повече от порязвания, защото вълкът — беше очевидно — се забавляваше.

Играеше си с тях, наслаждаваше се на страха им.

Вълкът уби първия и нададе вой.

И двамата възрастни мъже отвърнаха на воя.

Зъбите на Суец бяха треперещите кости на втория оцелял.

Пилгринд нададе вой. Лабиринтът се срути.

Появи се луната, усмихна се и светлината изгасна.

Представлението беше свършило. Отмъщението на вълка — приключило.

— Пилгринд, бих искал…

— Не се страхувай, аз те познавам.

— Познаваш ме? — попита Фернандо с опулени очи.

— „Картаферина“, нали така?

— Бих искал да поговорим за една монета.

— Монета ли? — попита Пилгринд, като избърса появилата се пяна по брадата му.

— Сребърна монета. Имах двайсет и девет, след това…

— Ти притежаваш трийсетте? Онези трийсет?

Фернандо изду гърдите си.

— Онези. Имах двайсет и девет. Трийсетата ми я даде едно момче. Подарък. Но изчезна. Казват, че ти разбираш от…

— Кое момче?

Фернандо се дръпна назад.

— Не се страхувай! Няма да те нараня! Кажи ми за момчето! Фернандо го описа.

Пилгринд напусна масата, бърз като светкавица.