Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (31)

31

В тъмнината изпъкваха звезди. Една блестяща бяла ивица. Ивицата следваше определен курс, светкавица, леко извита в ледената звездна празнина.

Траеше милиони години. Видя слънцето. Видя небето да се разтваря като узрял плод, повръщайки кръв. Приличаше на смърт, но беше раждане.

Чу се тътен. Разтърсваше кокалите и изтръгваше зъбите. Гръм, който бе краят на един свят и началото на друг, който идваше от хиляди и хиляди ядрени слънца, избухнали всичките едновременно, Апокалипсисът според виденията, провокирани от дрогата на пейота^[1]. Звучна чудовищност, която изпълни тъпанчетата като разтопена лава.

След това — мълчание.

Едно слабо съскане. Едно продължително потропване. По-смело съскане. Листа, които се носеха, след това клони. В далечината имаше огън. Една плътна стена. Огънят обхвана гората. Стената се превърна в ръце; ръце и пепел. Гората разцъфна, отминаха пролетите, други дървета, други храсти. Пещерата се напълни с вода. Реките няколко пъти смениха руслото си.

Земетресения. Срутвания.

Пещерата се превърна в процеп, разшири се в пропаст, сви се в кладенец. Планини, които ставаха равнини, равнини, които се променяха в ями.

И животни, които изчезваха.

Никаква кръв. Никакви следи.

Изчезнали.

Стадата се отдалечаваха с километри, за да са далеч от кладенеца, който поглъщаше създанията. Соколите никога не обикаляха около тази гора, гризачите никога не подкопаваха земята в търсене на апетитни корени.

Имаше глад, ужасни години, през които мухите и червеите пируваха; имаше животни, които се връщаха, подтиквани от глада, полудели от слабост и придобили смелост заради спазмите на стомаха, ослепели и полудели животни, животни, които изчезваха. Никакъв рев, никакъв зов.

Изчезваха.

Накрая хората. Дойдоха от далечни планини. Построиха колиби, мостове, къщурки, използваха ручеите, хвърлиха мрежите в езерата и реките. Ловуваха и палеха огньове. Пренасяха жертвоприношения на определени божества, които усещаха върху и в плътта си. Те бяха дъждът, слънцето и преди всичко най-страшното, зимата. Научиха се да обработват мед, после бронз.

Желязото ги направи по-силни и жестоки от дивите зверове. Имаха повече храна, повече време, за да рисуват вази и да мечтаят. Селото се разрасна. След това бе сринато със земята. Пожари, смърт. Други хора пристигнаха от върховете.

Същите и различни.

Оряха земята, сееха и я обичаха. Грижеха се за нея повече, отколкото за собствените си деца, защото децата идват с пролетта, житото — с потта. Построиха плевни и ги напълниха, пеейки. Ядяха хляб и се научиха да пресоват маслини и грозде. Учеха се, наблюдаваха и се учеха, все се учеха, изглеждаха създадени за това.

Да учат.

Научиха се да хвърлят деца в кладенеца, около който не растеше трева.

Два пъти годишно.

Изглеждаше достатъчно.

Селото се разрасна, дойдоха нови богове, дойдоха нови завоеватели. Имаше войни, битки, чуми и мирни периоди. Понякога завоевателите биваха прогонени, понякога се смесваха с хората, слезли от върховете.

Нови семейства се раждаха, нови гении се появяваха в селището, мъртвите биваха забравени. Научиха се да използват монети, които идваха отдалеч, познаха хората, за които са изсечени тези монети и на които гордо показаха красотата на земята си.

След това бяха принудени да воюват с мъже, облечени с желязо, и не издържаха под силата на вълчицата, от която същите тези мъже произлизаха.

Приеха новите им капризи, намирайки ги за не толкова мъчителни, започнаха дръзко да направляват реките чак до океана, чак до най-отдалечените острови. Усвоиха нови езици и се облякоха с по-скъпи дрехи.

Научиха се да четат и да пишат.

Някои оставиха старите суеверия, за да търсят късмета си в столицата Дивина Урбс, градът, който никой никога не бе завоювал. Искаха модерността, топлите минерални бани, игрите в цирковете, нагласените жени, хубави като нимфи.

Но всяка година, два пъти годишно, две деца биваха хвърлени в пещерата. Винаги имаше някой, който да се сети да го направи.

Дойдоха мъже, които размахваха кръстове като мечове. Разказваха за хляб, който бил плът, и вино, което било кръв, и говореха за Ада.

Твърде трудни думи за тези хора, които ги пренебрегнаха и продължиха да жертват по две деца всяка година. Неуморими, мъжете се връщаха.

Връщаха се облечени с дрипи, мръсни, с бълхи, заразени с краста и покрити с рани, извити като диадеми. Говореха, говореха.

Говореха за милосърдие и това също беше трудно за разбиране, така хората продължиха да хвърлят деца в кладенеца, около който не растеше трева.

Неуморими, тези с кръстовете се върнаха пак. По-добре облечени, по-добре обучени.

Върнаха се уморени от това да бъдат подигравани и убивани. Взеха клещи, щипци и подпалки и издигнаха клади. Взеха саби и стрели и заповядаха убийства. Опетниха Възкресението с очи, пълни с естетическа наслада. Древните хора от върховете все още не разбираха.

Неуморимите с кръстовете не се признаха за победени, упоритостта им беше здрава като стомана. Издигнаха странни храмове без светлина, в които човек се задушаваше, и говореха за спасение, за ангели. За жертва. О, да, древните хора можеха да разберат важността на тази дума: жертва.

Това беше нещо, което знаеха от хилядолетия. И продължиха да хвърлят деца в кладенеца.

С крилете на хладния вятър нощта носеше безпокойство и миризма на огън. Имаше празненство, Кай го беше видял през отворените широко прозорци на колибката със сламен покрив.

Мъжете и жените бяха танцували и бяха пили. Бяха убили бик, бяха го изпекли и го бяха нарязали на парчета и всеки бе получил своята вряла порция мазнина. Всички бяха там.

Кай бе видял куция ковач, сладката Евелина с луничките, която преобръщаше стомаха му, бе видял селяните да се смеят грубо, месарят с почервенялото лице, изпънал корем и размахващ ръце.

Всички бяха там, включително и енорийският свещеник, не по-малко пийнал от останалите от малката група, смешен без одеждите си и с тонзура, блестяща от пот. След това пламъците бяха угасени и останаха нощта и безпокойството.

Всички вкъщи. Всички, освен него.

Бе получил своята порция от бика, най-добрата част, и след изминалите три дни на тъпчене със сладкиши я бе погълнал цялата. Бяха му донесли вино, примесено с мед, и сега главата му се струваше лека. Беше весел въпреки безпокойството.

Преди празненството майка му го бе прегърнала силно, беше прошепнала една молитва, като криеше сълзите си, и бе затворила вратата след себе си.

Баща му не се бе появил. Кай го бе видял пиян и едва държащ се на крака, подпиран от братята си. Смееха се, но не изглеждаха щастливи.

Настъпи полунощ и баща му се появи със сивкаво лице. Дъхът му вонеше на вино, но вече не беше пиян. Дойде с други двама мъже, Валдо и Шретиен, двама бракониери, които прекарваха живота си в одиране на кожите на животни и се надяваха, че пазачите на ловния район на графа няма да ги хванат. Кай се усмихна на баща си, но той се държеше така, сякаш не го бе познал.

„Аз съм Кай, синът ти“, каза той, докато мъжете го държаха за ръцете и го влачеха навън.

Носеше се миризма на изгоряла плът и на запалени огнища. Нямаше светлина. „Аз съм Кай, татко. Ще ме заведеш ли вкъщи?“ Запушиха му устата с парче плат.

Заведоха го в гората. Дойде страхът. Опита се да рита, но как можеше да се бунтува срещу тези трима дебели и силни мъже? „Кладенецът. Кладенецът“, мислеше си.

Щеше да изкрещи на баща си, да извика да го оставят. Колко пъти бе чувал да се говори за кладенеца? Колко пъти майка му беше нареждала да не се доближава никога, ама никога до този отвор в скалата? И къде беше майка му, сега през нощта, защо не беше там, с него, да го успокои? Да му държи ръката, както когато треската беше на крачка да го отведе? Къде беше сега, когато се страхуваше толкова много?

Страхуваше се.

Толкова.

Много.

Падна и удари нещо с глава. Беше тъмно. Беше сам. Нямаше шумове. Само тъмнина и тишина. И топъл въздух, който идваше от недрата на планетата. Една воня. Кай усети как пикочният му мехур не се сдържа и урината намокря новите му панталони, тези, които майка му му бе подарила за Коледа. Плака дълго. Успя да изплюе парчето плат и да извика за помощ. Плака отново.

Самотата го ужасяваше. А тъмнината повече от самотата.

Струваше му се, че е ослепял като старата Игрейн, която разказваше смешни истории край огъня, със съсухрена кожа и вече нямаше нито зъби, нито съпруг. Тази, от която всички се страхуваха и която от всички получаваше нещо в замяна. Имаше бели очи и той бе питал каква бе причината за слепотата й. Баща му бе наредил да мълчи, не били тия работи за деца. Майка му, по-разбрана, бе казала, че Бог дава и Бог взема: на старата Игрейн Бог бе взел зрението и й бе дарил силата да говори с огъня. Кай бе останал поразен. Бе мислил за старата Игрейн със седмици и накрая бе стигнал до заключението, че ако му се явеше ангел насън като на Девата, никога не би приел размяната.

Шум. Нещо бързо.

Тъмнина.