Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (11)

11

Слабичкото момче, облечено с дрехи, с няколко размера по-големи, не привличаше погледите на минувачите. И ако се случеше, беше само бегъл поглед, защото валеше и трябваше да се внимава за дупките и локвите.

Във въздуха се носеше неприятно усещане. Нещо, което подтикваше към бързина и предпазливост. Вървеше бързо и право напред в този първи зимен ден.

Кай стигна до сградата, в която беше роден и израснал, номер едно на улица „Де Дам“, и се спря озадачен. Беше гледал достатъчно полицейски филми, за да разбере, че нещо не беше както трябва.

В главата си бе предвидил всичко.

След като бе избягал от улицата на Озел и стигнал до улица „Де Дам“, трябваше да намери патрул. Истински полицаи. Не очакваше Джак Бюер^[1] или комисар Флорент^[2]. Стигаше му някой със значка и униформа.

В този момент единственото, което трябваше да направи, беше да се представи, и всичко щеше да свърши. Работата щеше да мине в по-способни ръце от неговите и той щеше да си върне живота. Полицията щеше да изясни нещата.

Тази мисъл, заедно със страха, че Гас се беше събудил и вече беше по петите му, го накара да се разбърза. Колкото повече се отдалечаваше от Дент дьо Нюи, толкова повече се убеждаваше, че всичко, което Гас и неговите приятели биха му казали, ще бъде лъжа. Родителите му не бяха мъртви. И дори не съществуваше квартал с такова странно име.

Гнилочани и кагулари ли? Все измислици.

Но пред сградата нямаше никого. Нито полицаи, нито коли със светещи буркани. Само един гълъб, който гукаше в далечината.

Кай не изгуби надежда. Помаха на старицата в портиерната, изчака тя да го познае, да остави списанието, което разлистваше, и да отключи ключалката, за да влезе през външната врата. Отмести косата от челото си, задъхан.

— Кай Страус — разпозна го старицата.

Казваше се Максим. По-широка, отколкото висока, и винаги имаше под ръка бонбон. Обличаше се с дрехи на цветя и хобито й бе да се оплаква от времето.

Масивният й вид го успокои.

— Кай Страус — изграчи старицата, съгласявайки се.

Изглеждаше изтощена, може би болна.

— Добре ли сте, госпожо Максим? — попита той смутен.

— Кай. Страус. Кай — повтаряше старицата.

— Искате ли да… повикам някого?

Тя го погледна с безжизнени и празни очи.

— Кай. Страус. Кай.

Нямаше искрица живот в тези очи.

— Моите… родители. Госпожо Максим, полицията…?

Старицата вонеше. На пот най-вече. Но и на изпражнения.

— Кай. Страус. Кай. Страус. — Тя се клатушкаше на табуретката, произнасяйки дрезгаво името му. — Кай Страус. Кай Страус.

Смрадта беше непоносима. Портиерката, изглежда, не можеше да прави друго, освен да повтаря името му. Беше безполезно да продължава да я разпитва, по-добре беше да отиде да види лично. Кай заизкачва стълбите и се задъха.

На стълбищните площадки не срещна никого. Сградата изглеждаше необитаема. Никакъв звук. Дори и стъпките му бяха безшумни. Чувството за нереалност стана по-силно и от това в нощта на гробището.

— Престани — упрекна се, като забърза.

Вратата на дома му беше притворена. Стори му се, че отвътре чува гласове. Въздухът беше леден и вонеше на мърша. Като госпожа Максим, но хиляди пъти по-силно. Никой не го посрещна.

Кай остана неподвижен на прага. До носа му веднага достигна миризмата на изгорения Гнилочан. Чуваше как вятърът свисти. Прозорците не бяха поправени. Нямаше знаци, които да говорят за полицейско разследване. Никакви кални стъпки по килима, никакви жълти ленти, които да преграждат стаите, никакви отпечатъци или следи от прах за снемане на отпечатъци от пръстите. Нито дори фасове или нещо друго. Къщата беше точно така, както я бе оставил.

Точно така.

Имаше парчета дърво и мазилка и двете останали от взрива. Кай захлипа.

— Мамо? — извика. — Татко?

В дъното на коридора Гнилочанът излъчваше жарка светлина.

— Аз съм — каза на висок глас, за да намали страха си.

Никой не отговори, единствено сърцето му заби по-силно. Тялото му крещеше да се махне оттам. Но Кай се насили да продължи. Трябваше да види.

Мина покрай стаята си, покрай банята, покрай малкия кабинет, в който майка му обичаше да тропосва кукли от вълна и който баща му използваше, за да приключва счетоводните работи. На стената имаше снимка на семейство Страус в комплект. И тримата усмихнати. Беше стара снимка, на усмихнатия Кай му липсваха двата предни зъба.

Като стигна на няколко метра от спалнята на родителите си, се закова на място.

— Мамо?

Още една крачка. За малко не се подхлъзна, подът беше покрит с парчета стъкла и трески. Кай дори не забеляза.

Имаше крак на земята. Прасец с нежна извивка, обут в чорап. Момчето не можеше да откъсне очи.

Кай направи още половин крачка, гледайки втренчено. Коляното беше открито. Имаше две изпъкващи сини вени. Кай ги подмина с поглед. Парче син халат покриваше бедрото до средата.

— Мамо?

Лицето на Ема се беше превърнало в болезнена маска. Почти беше сдъвкано, там, където устата на съществото от криле на мухи я беше докоснало.

Запуши си ушите, но гласът на Гас, появил се изведнъж в главата му, започна да говори: „Гнилочанът те целува. Целувка, момче. Но не обикновена целувка“.

Краищата на тези рани бяха огънати, отпуснати като току-що извадени от морето водорасли. Покрай тях имаше пяна. Кай не можеше да откъсне очи.

Отново гласът на Гас. „Отровата му преминава през раната и влиза в циркулиращата кръв. Веднага. Без да остави изход.“ Кай беше престанал да диша.

Колкото повече гледаше, толкова по-малко успяваше да контролира въображението си. Намираше се в порочен кръг, от който не можеше да се измъкне. Пред очите му се появиха сцени от смъртта на майка му. Жената се бе опитала да реагира. Беше се борила. По ръцете й белезите от тези целувки бяха многобройни.

„Разяжда костите, мускулите. Но не и нервите. Знаеш ли какво означава това? Означава, че докато целувката разяжда плътта ти като киселина, нервите ти са още активни, функциониращи. И пищят, момче. Пищят… от болка.“

Кай изрева като ранено животно.

„Пищят от болка.“

— Не е истина…

Беше ли измама това тяло, което вонеше на изпечено месо, на канал и на ужас? Беше ли измама трупът на майка му? Бяха ли измама тези белези по нейната плът? Беше ли измама миризмата на смърт, която се усещаше в тази къща?

— Стига! — извика Кай. — Стига!

Но имаше и безброй други детайли, които привличаха вниманието му и го тласкаха към бездната на лудостта и болката. Презрамката на сутиена й се беше смъкнала, откривайки рамото й в една почти провокативна поза, която майка му никога не би си позволила в негово присъствие. Пръстите й бяха разпръснати върху паркета, а белезите от ноктите личаха по него, ясни следи, издълбани със силата на отчаянието. Коя болка можеше да подтикне човешкото същество да забие ноктите си в дървото? Кое страдание можеше да те направи толкова безчувствен, че да игнорираш болката от счупените до корена нокти?

Отричаше ли? Искаше да продължи да отрича? Всичко беше ясно. Реално. Искаше ли още? Не се ли беше наситил на подробности? Стигаше му да отмести поглед малко встрани. Да тръгне по дирята на кръвта, литри кръв, чак до…

Кай поклати глава яростно.

— Не. — Сложи ръка на устата си. — Не.

Погледът му стигна до леглото. Видя и другата кръв и я проследи като хрътка. Кръвта добави и нови детайли, които не можеха да убегнат на Кай. Един мъж беше проснат на дюшека и момчето за миг сякаш не го позна. Беше мъртъв, с раздрани ръце.

— Не.

Кай се свлече на земята.

— Не.

Всичката тази кръв, която го заобикаляше, говореше за непоправимото и Кай почувства, че умира. Докосна плътта на майка си. Беше студена, така необратимо студена, че го накара да съжали, че е го е направил. Баща му и майка му бяха мъртви.

— Не.

Бяха мъртви. Убити.

Погубени.

Преди светът да се преобърне и някое ново безумие да нахлуе в живота му, на Кай му мина през ум само една мисъл — конкретна, студена и остра като стоманено острие. „Останал съм сам.“

След това светът се преобърна.