Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (33)

33

Параклисът беше гробница, защото миризмата на гнило, която идваше от пропастта, появила се на бял свят благодарение на Гас, беше недвусмислена. Уникалната следа на смъртта ги обгърна като було, огъвайки ги и нападайки ги с такава сила, че чак ги заслепяваше.

Както Гас, така и Кай трябваше да прикрият лицето си с ръце, за да се предпазят, сякаш това гнило изпарение, което ги бе връхлетяло, имаше нокти и зъби.

Вонята насълзяваше очите и предизвикваше гадене, спазми на стомаха. Бяха необходими повече от няколко минути, за да могат двамата отново да си поемат дъх. Това не беше проста миризма, беше докосването на невидима медуза.

— Каква отврат — беше лаконичният коментар на Гас.

Под тънката обвивка на изтръгнатия под се беше появило дълго широко стълбище, издълбано в скалата. Камък с отблясъци на глинест цвят, но сив и оловен. Може би желязна жила.

Гас намести тъмните си очила на носа и започна да слиза. Без да се обръща назад. Кай го последва.

Спускането се оказа изключително трудно. От една страна, заради размерите на стъпалата, от друга — заради миризмата, предизвикваща гадене, с която беше трудно да се свикне, но най-вече заради тъмнината, в която дори и фенерът на Гас не успяваше да проникне. Следваха този светещ конус, без да могат да доловят нищо извън него. Гас с насочен пистолет, Кай, подпирайки се на грапавите стени до себе си.

Въздухът постепенно ставаше по-тежък.

— Кай?

— Зад теб съм.

— Стой близо до мен, това място се разширява.

Сега можеха да вървят заедно, без да се страхуват, че ще се загубят. Истинска благословия за Кай. Забърза крачка, за да върви до Гас.

След това дойде студът. Едно мразовито въздушно течение, от което кожата на лицето изтръпваше и от устата излизаше пара. Кай измънка. Гас стисна по-силно дръжката на пистолета и махна предпазителя. След това дойде хрущенето под подметките.

Гас насочи светлината на фенера надолу. Стъпалата блестяха като диаманти, покрити с глина и лед. Бяха принудени да забавят крачката.

— Не ми харесва — промърмори Гас.

Всяка сянка блестеше зловещо, всяко несъвършенство на стените — ту вдлъбнати, ту изпъкнали, ту гладки и без драскотини — беше лицето на една прокълната душа. Всяка отминала минута беше ценната топлина, която си отиваше. Студът се превърна в лед в дробовете. Изглеждаше невъзможно дишането да снабди с кислород все по-тежките мускули.

Студът нарастваше с всяка минута.

— Справяш ли се?

— Справям се.

Когато студеният въздух беше на ръба на поносимото, до такава степен, че превръщаше потта на челата им в лед, стълбището — изведнъж, както бе започнало — свърши. Залитнаха изненадани и за малко не паднаха. Гас изгаси фенера.

Бяха стигнали до стая, издълбана в естествена пещера, но с под, изсечен и полиран очевидно от човешки ръце. От тавана висяха скалисти гирлянди, покрити с прекрасни ледени декорации.

Отнякъде капеше вода. Звукът, който идваше, бе кристален, с обезоръжаваща чистота.

Изведнъж, глас:

— Сид, ти ли си? Ти ли си? Не виждам добре… Ти ли си?

Човекът се наведе над момчето. Лицето му бе покрито със слана, а очите му — почти затворени от синини. Бузите — хлътнали, устата — без устна.

— Не си ли ти Сид? — попита.

— Не.

Гас стискаше в юмрука си автоматичния пистолет. Все още не бе насочен към човека.

— Отдръпни се, Паулус. Не искам да те нараня — каза.

И беше вярно.

Човекът, като чу, че го викат по име, опули очи.

— Ти ме познаваш?

Гас не отговори.

Кай го направи.

— Познаваме Сид.

Паулус се усмихна. Една глуповата усмивка. При това движение малкото, останало от устните му, се отвори в дребни рани. Не прокърви.

— Сид. Липсва ми Сид.

— Ще те заведем при него после. Сега трябва да продължим. Паулус поклати глава.

— Не. О, не. Там долу е лошо. Много лошо.

— Но ние трябва да отидем. Можеш да дойдеш с нас, ако искаш.

— Не, не. Искам да изляза.

— Но…

— Остави го да върви, Кай — каза Гас, като прибра пистолета. — Върви, Паулус — обърна се към човека. — Ние трябва да продължим, но ти можеш да си вървиш. Свободен си да го направиш. Трябва само да изкачиш стълбите. Оттук.

Паулус изпръхтя. Залитна. Отправи се към мрака, почти изчезна, погълнат от него.

След това се спря и се обърна.

— Идваш ли с нас, Паулус. Ще те водя аз. След това ще излезем и ще те заведем при Сид.

Паулус се усмихна. Още рани. Никаква кръв.

— Обещаваш?

— Обещавам.

— Паулус… ти знаеш ли докъде стига тази пещера? — попита Гас, като се приближи.

— До стаята с графитите.

— Графити ли? — повтори той объркан.

— Стаята с графитите. Където е корабът. Отдолу.

— Отдолу, разбира се… Но къде по-точно? — настоя Гас.

— Под улицата с рисунките. Рисунките разказват една история. Накрая я разбрах, знаеш ли? Но сега съм я забравил. Главата ми е малко объркана. — Гигантът се усмихна. — Отдолу. По-надолу от канала обаче. Вони на риба. И има мъгла.

— Улица „Феликс“ ли, Паулус? Тази улица води до улица „Феликс“?

Гас беше уплашен.

— Да. Така се казва. Сид казваше, че ще намерим съкровище, вместо това… — Свъси се. — Не мога да си спомня. Просто не мога. — Разочарована физиономия. — Улица „Феликс“ е улицата близо до фонтана на жабата? Не ми харесва тоя фонтан…

— Улица „Феликс“ и… фонтанът на жабата? — пресметна Гас объркан. — Сигурен ли си, че се…

Кай го сръчка с лакът, след това се обърна към Паулус с нежност:

— Нищо — каза. — Не се напъвай. Да вървим, става ли?

— Не съм изморен. Можем да вървим.

Предшествани от гиганта, Гас и Кай се отправиха към мрака.

— Според теб, знае ли? — попита Кай тихо.

— Какво?

— Знае ли, че е мъртъв?