Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (2)

2

Училище.

Кай беше отговорил на няколко въпроса по математика и беше решил на дъската една особено заплетена задача, заслужавайки си похвалите на учителката по геометрия, дребна монахиня с лице, набръчкано като стафида.

През междучасието си беше разменил по някоя дума с Пиер, съученикът му по чин, и с Виктор, по-голям с две години, с когото се беше сприятелил. Смя се на един мръсен виц и чоплеше закуската си, докато чакаше звънецът да бие. След това се върна на мястото си.

Чувстваше се дистанциран, откъснат. Сутринта отминаваше в състояние, подобно на каталептичен сън.

Сбръчканата монахиня с очила, които променяха лицето й в един вечен въпросителен знак, Пиер и неговата шина за зъби, Виктор и манията му за двусмислени вицове, всички те представляваха за Кай малка част от сценографията.

Умът му беше другаде.

Първото нещо, което направи веднага щом влезе в клас с наведена глава, за да избегне упрекващия поглед на учителката, беше да опипа джоба на якето си в търсене на монетата.

Нямаше я. Беше в шахтата на канала пред училище. Беше я хвърлил. Спомняше си. Но как можеше да бъде напълно сигурен? Тази проклета монета винаги се връщаше.

Ръката му продължи да анализира съдържанието на джобовете, сигурен, че рано или късно пръстите му щяха да срещнат студенината на среброто. Загадката беше неразрешима.

Безпокойството му нарастваше.

— Какво ти е? — прошепна Пиер.

— Нищо.

Един глас, идващ зад катедрата, го извика:

— Страус, какво става?

— Нищо, госпожице Торанче, извинете ме.

— Пребледнял си — забеляза учителката. — Искаш ли да отидеш до тоалетната да се освежиш?

Беше добре идея.

Коридорът беше празен. И по някакъв начин зловещ.

Кай стисна зъби.

От другата страна с лице, скрито зад спортен ежедневник, седеше господин Кернал. Преподаватели и ученици трябваше да го наричат така, но Виктор беше намерил по-подходящо име за него, дори и да звучеше малко странно. Копелето.

Чу се шум от сгъната вестникарска хартия.

Образът на Лор Маноду^[1] изчезна. На негово място се появи лицето на Копелето със сурови черти. Кай ускори крачка. Задмина го и си помисли, че се е отървал. Когато обаче ръцете му достигнаха дръжката на вратата на тоалетната, Копелето го извика.

— Страус.

Интонацията на чистача беше по-злобна от обикновено. За миг му се прииска да се престори, че не е чул, но коридорът беше празен и колкото и да беше скърцащ, гласът на Копелето прозвуча ясно. Съществуваше риск да го ядоса.

— Да?

— Да? Така ли се обръщаш към един възрастен, Страус?

— Извинете ме, господин Кернал. Мога ли да направя нещо за вас?

На лицето на Копелето се изписа доволна ехидна усмивка.

Венците му бяха черно-червени.

— Искам да ти кажа две думи. — Повика го с пръст. — Насаме.

Кай се приближи до стола, на който беше седнал чистачът. Достатъчно близо да усети вонята на застоялия дим, но не и тази на алкохол.

— Страхът те изяжда отвътре?

Кай направи още една крачка напред.

Господин Кернал се наведе към него така, че гръбнакът му сякаш изскърца. Зелените му очички блестяха злобно на загарялото му от слънцето лице. — Искам да ти разкрия една тайна, Страус. Можеш ли да пазиш тайна?

— Госпожица Торанче ми каза да побързам, може би ще е по-добре аз да…

Изведнъж Копелето впи нокти в ръката му. Кай удари по катедрата.

— Причинявате ми болка — опита се да протестира с тънък глас.

Лицата им бяха на няколко сантиметра разстояние. Можеше да види сивите косми, подаващи се от ноздрите на чистача.

Копелето го разтърси отново, получавайки очевидно удоволствие от болезнените му гримаси.

Кай се надяваше някой да надникне от стаите — преподавател или даже гимназиалната учителка. Би се задоволил и с някой ученик.

Страхуваше се. Това ново, ужасно чувство беше забило куките си в плътта му за първи път само преди четири дни и изглежда, бе станало негов верен спътник. Никой не дойде.

Бяха сами.

— Ти си едно нахално лайнце, знаеш ли, Страус?

— Да — изхленчи той.

Мразеше се заради лекотата, с която Копелето го беше накарал да се разплаче, но беше безсилен.

Чувстваше как болката започва от бицепса му, оттам, откъдето мазолестите пръсти на чистача се бяха превърнали в захапка, и стигаше до рамото и до изтръпналата му ръка.

— Да, какво? Нахалник такъв.

— Да, господине, господин Кернал.

Сълзите му се стичаха на едри капки.

— Ти си като всички останали копеленца. Мислите се за много умни, нали? Мислите си, че знаете всичко за света и за живота, не е ли така, Страус?

Примирението беше потушило сълзите. Копелето го разклати грубо. Кай замалко да си прехапе езика. Изхълца. Копелето се усмихна ехидно.

Не искаше примирение, искаше страх.

— А ти си по-зле, Страус, знаеш това, нали? Ти си по-зле, защото мислиш, че знаеш всичко, а изобщо нищо не знаеш. — Удари ръката му в дървената катедра и Кай подскочи неудържимо. — Нищо за нищо.

Сякаш гърлото му бе задръстено с тиня.

— Нищо за нищо, господин Кернал.

— Така ми харесваш — каза Копелето и го принуди да се доближи още малко.

На Кай му се стори, че чува костта си да пука. От първоначално усещане болката стана непоносима.

А още по-непоносимо беше унижението.

— Така ми харесваш.

— Да, господине.

— И нямаш уважение. Дори към тези, които те обичат. Аз обичам ли те, Страус?

— Да, господине… господин Кернал.

Копелето го удари с опакото на ръката и това го остави без дъх.

— Аз те мразя, противно същество. Мразя ви всичките! — Изплю се, пълен с презрение. — Бих предпочел да се полея с кофа с боя, отколкото да обичам един от вас. Най-вече теб, Страус. Ти си най-лошият от всички. Но директорът не мисли като мен. Директорът, хер Шпигелман, много те обича.

Кай трепна.

Страхът. Отново страхът. Винаги страхът.

Очичките на господин Кернал проблясваха като нагорещени въглени. Имаше повече от жилка лудост в тези кръвясали очи.

Имаше пропаст.

Копелето високо обяви:

— Директорът, да. Той те обича. Много те обича. И знае, че си загубил нещо много ценно. Той винаги знае всичко. Всичко за всички. Но не се заяжда, знаеш ли? Ако зависеше от мен — навлажни устни с изпънатия си и сух език, — бих напляскал това твое кокалесто задниче чак докато му одера кожата. А после ще ти покажа какво се случва с онези, които губят ценни неща като… това.

Сребърната монета.

— Много, много ценна — прошепна Копелето, унесен, изпаднал във възторг. След това избухна: — А ти, неблагодарно, отвратително същество, имаш смелостта да я хвърлиш в канала!

Дерящият се глас на господин Кернал отекна отново от едната до другата страна на коридора като лай на разярено куче и накара стените да се разтресат.

При все това изглеждаше, че никой не беше чул нищо.

— Отвратително същество — повтори. — Отвратително същество.

И набута монетата в джобчето на ризата му.

Беше студена.

— Отвратително същество!

След това, сякаш нищо не се бе случило, господин Кернал сграбчи вестника, отвори го и се настани на мястото си.

— Отвратително същество — измърмори за последен път.

Треперейки, Кай оправи ризата си и чувствайки се като кукла без конци, се върна в клас, останал без сили. Стоеше вцепенен на стола и чакаше сърцето му да спре да галопира. Погледна часовника. Минаваше единайсет. Всичко се беше случило за по-малко от пет минути.

Монетата се беше върнала.

Кай не можеше да разсъждава, а това не беше обичайно за него.

След всичко случило се, чувстваше, че не може да остане в клас през дългите часове, които го деляха от биенето на звънеца. Струваха му се цяла вечност.

Чувстваше, че не му достига въздух, сякаш беше в плен на клаустрофобична криза, всичко се въртеше пред очите му, хиляди мисли се караха в главата му и го правеха още пообъркан и изтощен.

Когато усети, че не издържа повече, действа импулсивно, без да мисли. Набързо написа извинителна бележка, като фалшифицира изкусно подписа на майка си, и я даде на учителката.

Направи го, без да се изчерви или да се двоуми.

Странно, помисли си госпожа Торанче, докато подписваше бележката: името на Кай в дневника беше избледняло. Помисли си го и го забрави почти веднага.

Без коментар тя му направи знак да си отиде и скучният урок отново взе връх в замъгленото й съзнание.

Като се върна на мястото си, Кай натъпка безразборно учебниците и тетрадките си в раницата, без да го е грижа, че страниците ще се повредят или че кориците ще се прегънат.

Това също беше новост: обикновено Кай беше много прибрано момче, даже педантичен.

След това, докато един от съучениците му повтаряше с голямо усилие формите за бъдеще време на глагола „кървя“, Кай излезе от клас, като измърмори нещо за довиждане.

Въздухът беше свеж, чист.

Кай се спря на няколко крачки от външната врата на тротоара на улица „Пюто“. Класът му беше на последния етаж. Стигаха три етажа, за да ги достигне, само три.

Усети очите си да се пълнят със сълзи, обзет от странна, дълбока тъга. Със стегнато гърло си представи госпожица Торанче и съучениците си, наведени над учебниците, и им завидя с всичка сила.

Завидя на шината на Пиер и на малките циреи на Виктор, на неспособността на Фердинанд да следва логическата нишка за повече от няколко секунди и даже на дислексията на Корин.

Това бяха нормални проблеми на четиринайсетгодишните. В джоба му монетата студенееше. Господи, колко беше студена!

Кай вдигна с вълнение глава към прозореца на третия етаж — на класната му стая, тази — така си представяше, — в която Пиер чоплеше с нокът разстоянията между зъбите си, в която Фердинанд отчаяно търсеше съжаление от госпожица Торанче, а Корин си играеше с плитката си. Погледна го със същото напрежение, с което някои молеха небесата, като се надяваше да привлече към себе си малко топлина, за да противодейства на студенината на монетата.

Не съзря никаква утеха, която да смекчи тъгата му, нито дори и една искра, която да го стопли.

Това, което видя, беше така неочаквано, че се почувства изтласкан назад, принуден да се върне почти до средата на улицата. Опули очи и отвори широко уста, като изстена. Не чу дори и свиренето на клаксона, когато една преминаваща кола едва не го блъсна. Забеляза това съвсем бегло, отнесено, сякаш ставаше въпрос за някой друг, за някой непознат, който не можеше да направи друго, освен да гледа втренчено нагоре и да хълца.

Строени, подредени в редица, съучениците и учителката му се смееха на неговата уплаха.

Бяха всички и го гледаха втренчено. Госпожица Торанче се поклащаше с конската си опашка с меден цвят. Беше лесно да се познаят ризата на квадрати на Пиер и кокетната розова кърпичка, завързана на шията на Корин.

Но лицата, които Кай допреди малко намираше за успокояващи и дори им завиждаше за нормалния им вид, не бяха същите тези, които му се подиграваха от третия етаж. Това бяха изкривени лица с неприятен зеленикав цвят, с уши с форма на триъгълник и носове като човки. Отвратителни животински муцуни, които в смеха си показваха цял куп дълги и остри зъби. Гледаха го втренчено и се смееха и изглежда, ужасената му реакция ги караше да се смеят още повече.

Един от тях, този, който носеше куртката на Бернард, същата синьо-бяла куртка, вдигна ръка и я размаха, поздравявайки го. Това беше последният подигравателен жест, който му даде сили да откъсне поглед: ръката на Бернард завършваше с дълги остри нокти.

Кай поклати глава.

Нищо от това не се случваше наистина. Определено е халюцинация, казваше си, без да има смелостта да вдигне очи, за да се увери. Страниците на книгите и на вестниците бяха пълни с хора, които изведнъж започваха да виждат несъществуващи неща. В истинската действителност можеше да се случи човек да има халюцинации.

Онова, което обаче никога не се случваше в истинската действителност, на истинските хора, беше човек да види съучениците си и учителката си да се превръщат в живи кошмари.

Кай познаваше добре думата, с която се назоваваха онези, които виждат невъзможни неща. Той самият я беше произнасял с лекота кой знае колко пъти. Сега обаче същата тази дума се обръщаше срещу него, като го изпълваше с безпокойство, предшествано единствено от ужаса, който беше изпитал, като гледаше свирепите създания да му се смеят от прозореца.

Думата беше луд.