Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (18)

18

Гас беше оставил момчето само в жилището на Буливиф по съвет на Пилгринд. Кай, беше казал Брадатият, има нужда да осмисли техните приказки и уединението е съществено условие, за да се помириш със собствените си демони. Гас щеше да покаже разбиране, ако не изпитваше съжаление.

Той презрително го беше пратил по дяволите, но бе послушал съвета му. Благодарение на помощта на Пилгринд раната му изглеждаше, че зараства, и това го караше да вярва повече в бъдещето и да жадува за малко чист въздух. Така че имаше възможност да изпълни набързо няколко поръчки от първостепенна важност.

След като бе изгубил цялото си снаряжение по време на нападението в гробището, си припомни имена и адреси и купи някои неща. Без оръжия се чувстваше неориентиран, още по-параноичен и предпазлив от обикновено.

С неприязън се бе досетил, че много от старите му познати (всъщност бяха такива от по-малко от шест месеца) се бяха скрили. Един бе избягал, за да търси убежище в някои далечни места, друг бе мъртъв или пък просто му бяха треснали вратата в лицето без много обяснения.

Във въздуха висеше вонята на Продавача.

В действителност много малко бяха наясно с неговото съществуване. По-голямата част от Сарафите не знаеха името му, дори не го бяха чували. Но присъствието му в квартала беше осезаемо, очевидно като някаква неприятна миризма или болест. Някой му бе разказал за непредвидими самоубийства, друг — за странни сънища, които не се забравяха, а напротив, загнездваха се в ума със зловещо присъствие, което уморяваше, успиваше и плашеше.

Всички бяха чули за смъртта му и дори и да не го бяха произнесли на глас, бяха благодарни. Гас беше използвал ефекта на изненадата, за да изцеди източниците както трябва, но беше останал разочарован.

Просто Сарафите, по-чувствителни към бедите, които сполитаха квартала, си бяха отишли без предупреждение, без да се сбогуват.

Така, малко огорчен, след камите, пистолетите и мунициите Гас реши да купи и друг вид оръжие, защото невинаги войните се водеха със стомана и олово. Понякога се използваха кръв, кожа и мастило.

Пилгринд казваше, че никога не е виждал татуировка да спира куршум или да покори демонично присъствие. Така правели непредпазливите. Гас го оставяше да говори и продължаваше отново и отново да поема мастило.

Вървеше бързо, като си подсвиркваше, с две големи чанти през рамо, натъпкани с оръжия.

Беше се надявал, че Грюнвалд не е между тези, които бяха избягали от квартала, и с облекчение разбра, че татуистката беше на същото място, в студиото, направено на тавана на един сутерен на булевард „Хроник“.

Влезе, без да поздрави, свали блузата си, излегна се на леглото и си запали цигара. Грюнвалд му татуира един малък двуглав гущер на височината на третия прешлен, като му обясни, че ще го предпазва от духовете, които се хранят от огъня, и че такива лоши духове се навъртали наоколо.

Грюнвалд не се смяташе за обикновен татуист, въпреки че дори и за да върже двата края, не й беше неприятно да рисува глупости според модата по ръцете на напомпани младежи и рокери, току-що излезли от затвора. Грюнвалд се смяташе за истински художник. Оплакваше се, че нейните произведения са за кратко време и от тях щяла да остане само прахта.

Гас не знаеше дали тази жена с махагонова коса и дълбоки очи беше поне малко от това, което казваше, но със сигурност, ако човек се оставеше да следва вдъхновението й, щеше да види, че плодовете на фантазията й притежаваха мощен чар.

Поразяваха.

Грюнвалд беше задоволително надарен Сараф, но попаднала в неподходяща компания. Беше търгувала с Обмена на Там и Тогава и беше излязла извън експериментите на това, което обичайно бе наричано Облогът на призоваването. Мислела се за достатъчно умела, за да измами определени сили и да се отърве благополучно. Сили, които някои дори не назоваваха на глас от страх да не привлекат нежелано внимание.

Надменна и наивна в същото време, беше се опитала да призове един Ерген и това се бе обърнало срещу нея. За да го спре и да остане жива и здрава, тя беше изтрила цялата си памет.

Затова бе взела името на умрял художник: беше забравила своето.

Белегът, който обезобразяваше хубавото й славянско лице, не й позволяваше обаче да забрави грешката, която бе допуснала. Затова в студиото, което служеше и за скромно жилище, нямаше огледала.

Разбира се, Грюнвалд знаеше съвсем малко или почти нищо за Гас. Наричаше го „лондонски екземпляр от седемдесет и седма“ заради неговия неясен външен вид на пънкар и го смяташе за повече от приятел. Споделяше му чувствата и страховете си, но нямаше идея с какво се занимава, за да преживява, освен че прекарваше дните си, ангажиран с крайно опасни и неясни дейности. Толкова неясни, че човек да не иска да си пъха носа в тях.

За нея времето, когато си играеше с огъня, бе отминало. Веднъж вече се бе опарила.

С това мълчаливо споразумение тяхното приятелство съществуваше от години. Аз не питам, ти не отговаряш. За това беше необичайно, когато дойде моментът на сбогуване, тя да хване ръката му и да прошепне:

— В какво си се забъркал, Гас?

— Лоши работи.

— Мога да го усетя — каза тя, пребледняла. След това сложи ръцете на Гас на сърцето си. — Тук. — Докосна челото си. — И тук.

Последва дълго мълчание.

— Разбираш ли?

Гас се съгласи, но не каза нищо.

— Татуировките ми не са достатъчно силни, Гас.

— Не може да знаеш.

— Никой не знае. Но внимавай.

— Винаги внимавам.

Жената направи гримаса, сякаш бе глътнала горчиво лекарство.

— Не е достатъчно. Бил си ранен. Видях превръзките.

— Това са само превръзки.

И раните.

— Това са само рани.

Грюнвалд се усмихна.

— Все същият, нали?

— Прекалено съм стар и прекалено студен човек съм, за да се променя.

Хванат натясно, Гас реагираше винаги с тази реплика.

Тя смени въпроса.

— Къде отиваш сега?

— Още е рано. Има едно място, което ми се иска да видя, преди да се прибера.

Така се сбогуваха.

Червеният залез бе удавен от силния дъжд.

Париж беше решил този ден да се остави на своята най-интимна версия: тази на добър актьор. Залезът преминаваше от лилавочервено в яркочервено и после в алено като на платното на особено романтичния Бейкън^[1], представляваше изненадващ обрат, достоен за най-добрите спектакли на Гран Гуиньон. Денят излизаше на сцената с тържество на цветовете.

Но Париж, свикнал да бъде сред звездите, не се остави за дълго на почитателите си. Облаците се върнаха, за да помрачат още повече мрачното небе и много скоро дъждът започна да мокри тротоарите и да трополи по улуците.

Седнал на покрива на една сграда на Рю дьо ла Лун, Гас се наслаждаваше на залеза, като го намираше за вълнуващ, след това, докато нови капки мокреха черните му очила, се отправи към сутерена на Буливиф.

Вървейки по улицата, се почувства странно неспокоен. Студеният въздух сякаш искаше да му подскаже нещо. Щипеше кожата му, подтиквайки го да се разбърза. Нещо се случваше и беше нещо нередно. По-лошо: ако не се разбързаше, рискуваше то да премине в нещо опасно.

Безпокойството, което лека-полека се промъкваше в Дент дьо Нюи, се превърна в тревога и така Гас ускори крачката. Чувстваше, че нещо едва забележимо се бе променило в улиците, които го заобикаляха, както и в сенките, които препречваха пътя му, правейки го по-тъмен и непознат.

Продължаваше да се оглежда наоколо с погледа на човек, който е свикнал с клопките и засадите, но нямаше нищо необичайно и нищо не изглеждаше да го заплашва.

Освен студа и дъжда, през целия път, който делеше Рю дьо ла Лун от улицата на Озел, нямаше нищо, което да го обезпокои.

Нямаше причина да взима под внимание това безпокойство. Беше само усещане, но Гас се беше научил да се вслушва в инстинкта си, и то на висока цена. Когато не го беше последвал, когато беше оглушал за повика му, имаше мъртъвци и кръв.

Слезе по стълбите и влезе. Въздухът миришеше на желязо. Въпреки тъмнината лампите бяха загасени.

— Кай?

Гас остави чантата, която носеше през рамо, и насочи пистолета, като го държеше с двете си ръце.

— Момче?

Леглото не беше оправено, една възглавница се въргаляше по пода. Гас я ритна, проклинайки себе си и Брадатия. Проклетият сутерен беше празен.

Кай беше изчезнал.