Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (26)

26

— Ръцете ми… — каза Буливиф, когато останаха сами.

— Знам.

— Вълкът…

— Знам и това — отговори Рошел. — Той е част от теб.

— Трябваше да го направя.

— Направи това, което трябваше.

— Не само ги убих.

Рошел замълча.

Буливиф нямаше смелостта да я погледне в лицето. Знаеше вече какво ще прочете в него. Тъга. Болка. Любов. Не знаеше кое от трите го кара да страда повече.

Сутеренът беше осветен само от един слаб пламък.

Изгревът беше далеч.

— Аз… Той, той се забавлява.

— Вълкът?

— Вълкът.

Буливиф понечи да хване ръцете й, но Рошел се отдръпна натъжена.

— Извинявай. Не исках — промърмори ликантропът печално.

— Не трябва да се извиняваш, скъпи.

— Ще успея да се освободя, кълна ти се. Рано или късно…

— Не се кълни — възкликна тя, притеснена. — Не се кълни, моля те.

Пламъкът на свещта се изви.

— Но аз…

— Трябва да внимаваш какво си пожелаваш. Аз обичам теб и обичам също и вълка, който е в теб.

— И неговата… лудост ли?

— Знаеш го.

Очите на Буливиф бяха пълни със сълзи. Не успяваше да види ясно лицето на любимата си и може би така беше по-добре. Леката мъгла му спестяваше изтезанието да види болката й. И безкрайната й тъга.

— Аз искам само… да те обичам.

— Това е и моето желание, Буливиф — каза тя. — Но не можеш да ме обичаш, ако първо не приемеш…

Буливиф удари по масата с юмрук.

— Какво?

— Вълка. Твоята природа.

— Имаше едно шаниде и аз го убих — изрева ликантропът. — За кратко си поиграх с него. Аз… го ненавиждах. Ненавиждах подчинението му. Можеш ли да обичаш и това?

— Не е първото, което убиваш.

— То ми проговори.

Рошел онемя.

— Знаеш ли как се създава шаниде?

Не изчака отговор.

Буливиф изля един монолог.

Рошел вече го бе виждала в подобни състояния обикновено когато лудостта на вълка се проявяваше с цялата си сила. Но никога не го бе виждал така съсипан. Тази нощ имаше нещо, което го измъчваше повече от обикновено. Имаше отрова в очите му.

Една отрова, която Сирокото през целия си изключително дълъг живот беше срещала вече. Отражение в лицата на стотици, ако не на хиляди мъже и жени. Но този път беше различно. Този път отрова течеше във вените на нейния любим. Погледна го безпомощна и се приготви да слуша изповедта му.

— Шанидето някога е било вълк. Ликантроп. Ловците се опитват да ги хванат, когато са млади и неопитни, направо от палета. По-лесно е. Често палетата са само деца, които още не знаят, че са целунати от луната. Отвлечени деца и никога повече намерени. Имат си начини да го разберат и се наслаждават на протекция. Престъпленията им никога не се наказват от правосъдието на хората.

Рошел не разполагаше с никакво средство, за да го успокои. Ако просто го докоснеше леко (а имаше моменти, в които изгаряше от желание за някакъв контакт, дори и бегъл), щеше да събуди в него цялата тъга, цялата мъка от състоянието, в което се намираше.

Спомни си Дженсън и си спомни този миг на слабост, в който си бе позволила близост. И как при допира й артистът бе полудял. Можеше само да гледа.

И да слуша.

— Водят ги на отдалечени места, където стенанията им не може да бъдат чути. След това започват дресировката. Наричат я така, но всъщност става дума за измъчване. — Буливиф махна с ръка във въздуха. — Истинско мъчение. Като за начало им нанизват един обръч на врата, един ремък. От сребро. Болката…

— … е неописуема.

Той се съгласи.

— Среброто служи, за да пречупи силата и съпротивата. То разяжда плътта и те принуждава да приемеш животинска форма. Човекът, човешката част бяга надалеч. Но това е най-малкото. Обръчът на врата е символ, означава робство. И когато вълкът няма даже силата да скимти, когато умолява да се сложи край на страданията му, тогава… тогава започват да го милват. Една цигара може би. Чаша мляко. Двайсет минути на чист въздух. Малко граниво месо. Или възможността да вземе душ. Дребни неща. Банални.

Рошел искаше да му изкрещи да спре, но остана безмълвна.

Да слуша. Това беше нейното проклятие.

Да прави друго, на нейния вид не беше позволено.

— Раните от среброто често са така дълбоки, че вълкът не може повече да говори, гласните струни са съсипани, гърлото гори. И човекът се отдалечава още и още. Това е като да полудяваш, забравяйки думите, сезоните, света. Но Ловците не са задоволени все още: не искат да отдалечат човека, защото не от него се страхуват. — Върху устните му се появи пресилена усмивка. — Това е вълкът. Страхуват се от вълка.

— От лудостта му.

— От лудостта му, да. Трябва да я пречупят, ако искат шанидето да стане перфектен слуга. Роб за бой. Удрят го без причина. Горят го. Хвърлят му киселини по муцуната. Трябва да достигнат такова ниво на жестокост, че да принудят вълка да се покаже. И когато това стане, има сребро. Мъчение.

Удари с юмрук по дървото.

— И така отначало — подчерта. — И пак отначало.

Поклати глава.

— Искат се месеци. Години за най-силните субекти. Но накрая вълкът става кротък. Роб. Човекът е полудял. Без слово, без здрав разум. Няма го вече ликантропът, няма я вече идентичността. Вълкът и човекът биват изместени хитро от кучето. От роба. От шанидето, което познава само желанието да задоволи господаря си и нищо друго.

Затвори очи, замълча.

— Буливиф…

— Има и друго. Почакай. Едно шаниде не може повече да се върне назад. И вълкът го знае. Звярът, който се крие в мен, в нас, във всички ликантропи, надушва шанидето и го… проклина… страхува се от него. Защото знае, че би могло да се случи и на него. Затова става жесток. Но това шаниде, тази нощ…

— Той е проговорил.

— Да, проговори. Не вярвах, че е възможно. Направи така, че да бъде убит, разбираш ли? Показа ми гърлото си. Спря се. Искаше да го отърва от страданията му. Не вярвах…

— Сторил си добре, като си го убил — прекъсна го тя.

— Това не е важно. Той можеше да е…

Не завърши изречението. Разкаял се за изплъзналите се думи, прехапа устни.

Рошел най-накрая разбра.

— Откъде знаеш всички тези неща за шанидетата?

Буливиф поклати глава.

— Бил е някой, когото…

— Не.

— Бил е някой, когото си познавал?

— Говорих достатъчно.

Рошел остана непоклатима.

— Не изхвърли достатъчно отрова.

— То е… болезнено.

— Ще бъде по-болезнено, ако таиш всичко в себе си.

— Не мога.

Рошел се вцепени.

— Може би си мислиш, че не бих разбрала? Това ли си мислиш? — Очите й искряха. — Или може би не искаш да споделиш със същество, което не е от твоята кръв? Един вятър. — Нарочно използва презрителната дума, с която ликантропите назоваваха всички Сироко. — Едно създание, направено от въздух, което не познава нито страх, нито радост. Което гледа луната и вижда само пустиня.

— Престани. Знаеш, че не е така. И съм ти го доказал.

— Изоставил си хората си заради мен, вярно е.

— Ти си направила същото, така че…

— Не е достатъчно — предизвика го тя.

— Това е…

— Жалко, знам — прошепна Рошел, успокоявайки се. — Трябва да ми простиш, Буливиф. Да простиш на вълка. На лудостта. Аз те обичам.

— Знам.

— И знам, че ти отвръщаш на любовта ми. Но аз обичам и вълка, защото е част от теб. Обичам лудостта му, защото е част от вълка. Защо и ти не можеш да го обичаш?

— Не…

— Живяла съм много повече от теб, Буливиф. На триста седемдесет и седем години съм. Триста седемдесет и седем години, прекарани в сивота. Наблюдавайки, мразейки, да, понякога, мразейки човешкото. Мразейки държанието на Сирокото, с безразличие, спотайващо омраза към този, който е направен от нищото. Шпионирайки хората, които се влюбваха и след това се намразваха от ден на ден. Мразейки лекотата, с която са могли да чувстват и да променят чувствата си, същата лекота, с която са могли да се освободят от чифт използвани чорапи. Чувства, които никога не съм изпитвала. Аз знам, Буливиф. Знам какво се случва, когато човек се изпълва с отрова, както правиш ти.

— Не съм човек.

— Ти си много повече. И те обичам. Триста седемдесет и седем дълги години. А после ти. Любовта. Пламъкът. Страстта.

— И мъчението.

Тя се съгласи.

— Мъчението. Но пламъкът, който ни обединява, е сладък.

Сега беше негов ред.

Тя повече нямаше да отвори уста.

Познаваше ликантропа.

Познаваше го и весел, и отчаян. Познаваше го в слънчевите дни и дълбоко в полунощ. Познаваше приятелството, което го свързваше с Гас, и уважението, което изпитваше към Брадатия. Познаваше безпокойствието му, онова, което го караше да вика насън, познаваше отровата, която постоянно го ядеше. Знаеше за неговите хора, за това, как бе прекъснал всякакви отношения с тях, защото беше обвинен, че обича една Сироко. Бяха го нарекли предател на кръвта и той се бе възгордял от това обръщение. Знаеше за нощните му ловувания. И докато чакаше, четеше в дълбоките му очи.

Буливиф въздъхна накрая.

— Фелис. — Захласната усмивка се изписа на устните му. — Адолфо Фелис Канибал. Така се бе нарекъл. Достатъчно странен, за да му подхожда идеално. Беше ликантроп. Буйна глава. Ходеше — поклати глава, като се подсмихна — с най-абсурдната прическа рокабили, която можеш да си представиш.

Рошел се засмя с него.

— Бяхме неразделни. Винаги заедно. Където ходеше Фелис, ходех и аз. Онова, което казваше, аз повтарях. Винаги имаше хиляди идеи и не всичките… разумни. Но заедно ги осъществявахме. Защо не? Бяхме млади и бяхме силни. Луната ни бе научила, че бяхме различни, по-добри може би. Поне ние така вярвахме на времето. И нашите предци ни бяха оставили правила и традиции. Да ловуваме, беше удоволствие, но рядко го правехме. Защо да се убива, като има цял свят, който да бъде завоюван?

Буливиф навъси вежди.

— Фелис имаше сестра. Казваше се Беле. Беше влюбена в мен, мисля. Но аз я смятах само за дете, което кръжеше наоколо, пълно с живот. Така пълна с живот! Сияеше, разбираш ли? За нас понякога беше досада.

Въздишка.

— Този ден я оставихме вкъщи сама с едно извинение. Не помня вече какво си бяхме наумили да направим, но си спомням добре прибирането ни. Бяха й одрали кожата. Беле бе опитвала да се освободи, но беше дете, още не се бе научила да ловува и да се защитава. Вълкът беше за нея една загадка. Бяха й одрали кожата направо там. Намерихме тялото й. Спомням си, че й бяха извадили зъбите и отрязали ушите. Знаеш ли колко струват?

Имаше капка лудост в тези думи.

— Имам си своите източници като Гас. Кожата може да достигне до десет хиляди евро. Петнайсет, ако е на известен вълк. Ушите — по хиляда всяко. Казват, че от тях може да се правят лекарства. Но вървят много добре и като украшения.

А зъбите: триста — кучешките, двеста — другите. Но Беле беше малка, съмнявам се да са изкарали много.

— Той…

— Да. Фелис се промени. Аз го видях. Отначало беше същият Фелис с Елвис Кастело, надут до дупка на стереото, след това отвори тази проклета врата и стана друг. Полудя. Не изцяло, но една част от него изчезна веднага щом видя какво са сторили със сестра му. Искаше отмъщение, разбираш ли? Искаше да открие кой бе извършил тази касапница и да го накара да страда. Мислех да отида с него. Обичах Беле. Беше голяма досада, когато си наумеше да ни следва, и често аз и Фелис й се подигравахме, но я обичах. Като по-голям брат или нещо подобно.

— Отиде ли?

— Не. Фелис не ме искаше със себе си. Каза, че това била негова работа. Беле беше негова кръв, не моя. Естествено аз се опитах да го убедя, но нищо не можеше да се направи. Дори не се сбогува с мен. Една нощ замина, без да каже нищо на никого. Почувствах се зле, но разбрах защо го бе направил.

— Видя ли го отново?

— Да. След години.

Сълзи.

Рошел сложи ръка на устата си.

— Омраза…

— Видях го вързан на каишка. После разбрах, че успял да открие мъчителите на сестра му. Но не бил достатъчно силен, за да ги победи. Убил ги почти всички, освен един. Примо^[1] го наричали. Винаги съм се питал какво щеше да се случи, ако… но няма значение. Щяха да ни хванат и двамата, мисля. Този ловец, Примо, е легенда. Малко ловци са доживели дълго като него. Наистина не са много онези, които успяват да вдъхват такъв ужас. Видях го отново, видях Фелис със сребърния нашийник и празния поглед. Избягах.

Сълзи капеха обилно по лицето му. На Рошел й се искаше да ги избърше.

— Избягах, защото вълкът мразеше това шаниде. Дори и да беше Фелис. Избягах, защото знаех, че вълкът щеше да поиска да го убие. Най-вече защото ставаше въпрос за Фелис. Избягах, но не успях да си простя, че го направих. Исках да узная. Проучих, открих начина, по който беше хванат, и говорих с ликантропи, които са успели да избягат, преди да се превърнат в шанидета. Бях убедителен, защото, който е оцелял, не разказва никога нищо за пленничеството. С мен го направиха. Може би защото ги трогвах. Заради това знам какво им правят. Вярвах, че знам всичко за тях. Но грешах. Не знаех, че… мислят. Знаеш ли, единственото, което ме накара да оцелея, беше, че Фелис не страда. Че истинският Фелис, онзи с абсурдната прическа и хилядите вицове, а не жалката карикатура на ликантроп със сребърен нашийник, е мъртъв. Че не може повече да си спомни времената, в които тичахме свободни, лицето ми, лицето на Беле. Но тази нощ…

— Никога не си ми говорил за това.

— Беше прекалено…

— Твоята мъка сега е и моя.

Буливиф стисна юмрука си.

— Това ме кара да се чувствам зле…

— Плачи, любов моя, плачи…

Буливиф поклати глава.

— Когато видях Кай, беше като да видя отново Беле. Същата чистота, същият невинен живот.

— Ще го защитим.

— Знам, не това ме плаши.

— Какво тогава? — попита Рошел на сантиметри от лицето му.

— Кой ще защити нас?

— Това — каза тя и сложи ръка на сърцето си.