Джой Филдинг
Липсващи парчета (8)

Осма глава

— Защо не ми кажете какво ви накара да дойдете тук?

Тъмнокосата жена на средна възраст погледна притеснено към съпруга си, чийто поглед буквално беше залепнал за кафявите му мокасини марка „Гучи“, после се обърна обратно към мен.

— Не съм сигурна откъде да започна — отново погледна притеснено към съпруга си.

— Не ме гледай мен — каза той, без да вдига поглед. — Не аз исках да дойда тук.

— Вие не сте искали да дойдете? — повторих аз.

— Идеята беше нейна. — Пренебрежителен палец щръкна по посока на жена му.

Луис и Артър Маккей седяха срещу мен, креслата им бяха под ъгъл, опрени на две срещуположни стени. Бяха приятна двойка — високи, безукорно облечени, с почти царствено държание. Вероятно са били зашеметяващи на младини, футболната знаменитост на колежа и кралицата на красотата на годината. Били женени от почти трийсет години и имали три големи деца. Това беше първото им посещение.

— Защо мислите, че е искала да дойде жена ви?

Той повдигна рамене.

— Трябва да питате нея.

Кимнах.

— Луис?

Тя се поколеба, огледа се наоколо, очите й се заковаха в пода.

— Предполагам, че ми омръзна да ме пренебрегват.

— Оплакваш се, защото играя голф и бридж няколко пъти седмично ли?

— Играеш голф всеки ден, а бридж — три пъти седмично.

— Пенсионирах се. Нали затова се преместихме във Флорида?

— Мислех си, че се преместихме, за да можем да прекарваме повече време заедно.

Луис Маккей си пое дълбоко въздух, пресегна се за кърпичка и не каза нищо в продължение на няколко секунди.

— Не е само бриджът — заговори тя накрая. — Нито само голфът.

— А какво е? — попитах.

— Преди около година — започна Луис Маккей, без да чака повече да я подканям, — отидох на ежегодния си профилактичен преглед. Докторът откри бучка в дясната ми гърда. Прати ме на мамограма. С две думи, мамограмата показа рак. Трябваше да се подложа на мастектомия. Попитайте съпруга ми какво правеше, докато ме оперираха.

— Не е честно — възрази съпругът. — Каза, че не ти трябвам там, че няма какво да правя в болницата.

— Искахте ли да е при вас в болницата? — попитах аз.

Луис Маккей притвори очи.

— Разбира се, че исках.

— Каза ли или не да ида да играя голф?

— Да, така ти казах.

— Но не сте си го мислили — намесих се внимателно.

— Не.

— Какво ви попречи да кажете на съпруга си, че искате да е с вас?

Тя поклати глава. Няколко сълзи се отрониха в скута й и оставиха петна по полата на светлозеления й костюм.

— Не би трябвало да му го казвам.

— Трябва да ти чета мислите, така ли?

— Исках той сам да пожелае да бъде там — прошепна Луис Маккей.

— И ви стана мъчно, че не беше.

Тя кимна.

— Трябвало е да мога да чета мисли — повтори отново съпругът.

— Трябваше да бъдеш там до мен. Трябваше да те е грижа дали ще живея или ще умра. Трябваше от приличие поне да ме посетиш в болницата!

— Не сте ли ходили при съпругата ви, докато е била в болницата? — попитах аз.

— Знае какво изпитвам към болниците. Мразя ги. Побиват ме тръпки от тях.

— Попитайте го кога за последен път ме е докоснал. Попитайте го кога за последен път сме се любили — продължи, без да спира. — Не сме се любили отпреди операцията ми. Нито веднъж не се е доближил до мен.

— Беше болна, за бога. Първо операцията, после облъчването. Беше изтощена. Последното нещо в ума ти беше сексът.

— Вече не съм болна. Вече не съм изтощена. Просто ми дойде до гуша да ме пренебрегваш. — Тя избухна в ридания. — Сякаш изобщо не съществувам, сякаш, когато ми отрязаха гърдата, и останалото от мен също изчезна.

В продължение на няколко секунди единственото движение в стаята беше тихото потрепване на раменете й. Обърнах се към Артър Маккей. Той седеше абсолютно невъзмутим, мускулите на лицето му бяха изпънати по скалпа като на посмъртна маска.

— Уплашихте ли се, когато открихте, че жена ви има рак? — попитах аз.

Той ме погледна.

— Защо да се плаша?

— Защото ракът е нещо страшно.

— Знам всичко за рака. Майка ми умря от рак, когато бях малък.

— Страхувахте ли се, че жена ви може да умре? — попитах.

Очите му проблясваха гневно, ръцете му се свиха в юмруци отстрани. Не отвърна нищо.

— Споделихте ли с жена си какво изпитвате?

— Тя не се интересуваше от това какво изпитвам аз.

— Не е вярно. Толкова пъти се опитвах да говоря с теб.

— Вижте, какъв смисъл има всичко това? — каза той. — Вече е изтекла много вода. Не можем да направим нищо, за да го променим.

— Ами сега?

— Сега ли?

— Сега страхувате ли се?

Артър Маккей отвори уста да каже нещо, после я затвори, без да проговори.

— Мастектомията е много по-сложна от повечето операции. Загубата на гърдата има много последствия. И за двамата партньори. Какво мислите за операцията на жена си? Какво чувствате? — поправих се незабавно.

— Не знам — отвърна нетърпеливо Артър Маккей.

— Аз знам — намеси се Луис Маккей, като изтри сълзите си с нова кърпичка. — Отвращава го. Отвращавам го.

— Вярно ли е? — попитах аз. — Отвратен ли сте?

В продължение на един ужасен миг Артър Маккей не каза нищо, после:

— А как би трябвало да се чувствам?

— Ами, например, благодарен, че съм жива — отсече Луис.

— Благодарен съм, че си жива.

— Благодарен, но отвратен.

Нова безкрайна тишина. Артър Маккей се изправи и започна да се разхожда напред-назад пред прозореца като тигър в клетка.

— Страхотно. Сега излиза, че съм още по-голямо лайно, отколкото бях преди. Едва ли е възможно, нали? Не мислите, че може да има нещо по-долно от човек, който играе голф, докато жена му е на операционната маса, а после не й отива на свиждане в болницата. Но, я гледай ти, това не е нищо. Изглежда този тип всъщност е отвратен от операцията на жена си. И му е дошло до гуша да се чувства виновен.

— Загубата на гърдата не ме прави по-малко жена — каза Луис Маккей, сълзите се стичаха безпрепятствено по бузите й. — Просто теб те прави по-малко мъж.

В продължение на няколко секунди Артър Маккей остана напълно неподвижен. После се запъти към вратата, отвори я и излезе в коридора. Вратата се затвори зад него.

Скочих на крака.

— Оставете го — промълви тихо Луис, извивайки кърпичката в скута си.

— Можем да преодолеем това — отвърнах й, знаех, че са необходими само няколко думи, за да върнат съпруга й в стаята.

Тя поклати глава.

— Не. Твърде късно е. Всъщност, истинско облекчение е, че най-сетне всичко излезе наяве.

— Той е ужасен от мисълта да не ви загуби — казах й, като знаех колко странно вероятно звучат думите ми на светлината на онова, което съпругът й каза.

— Да, колкото и да е странно, мисля, че може и да сте права — съгласи се тя, което ме изненада. — Но не мисля, че това вече има значение.

— Може да го преодолее.

— Нямам толкова време — отвърна просто Луис Маккей. — Освен това е прав — не може да промени чувствата си.

— А вие как се чувствате?

Тя си пое дълбоко въздух, думите й се изсипаха от устата й като деца, хвърлени от шейна. Почти успях да видя как изхвърчат навън.

— Наранена. Ядосана. Уплашена.

— Уплашена от какво?

— От бъдещето — повдигна рамене тя. — Ако предположим, че имам такова.

— Имате.

— Петдесет и пет годишна жена с една гърда? — Тя се усмихна, но с усмивка, натежала от тъга като дъждовен облак. Преди да си тръгне си записа поредица сеанси. Само за нея, подчерта. Щяла да идва сама.

Няколко секунди след като си тръгна, вече бях съблякла сивия си костюм, бях си облякла екипа и решително вървях по тредмила. Чудех се как ли щях да се чувствам, ако се случеше да загубя гърдата си. Чудех се дали Лари щеше да реагира като Артър Маккей.

Знаех отговора, поне що се отнася до Лари. Не би дал пукната пара за гърдата ми, както не би дал пукната пара дали съм надебеляла с десет килограма, или ми е опадала цялата коса. Запознахме се на една нагласена среща в колежа. Някакви приятели ни я бяха нагласили. Отидох с неохота — никога не ме е бивало много по срещите. Почти на двайсет и една още бях девствена, макар вече не толкова по собствен избор, колкото поради обстоятелствата. Не бях излизала с никого от цяла вечност. Прекарвах дните си на лекции, а вечерите в библиотеката. Прибирах се вкъщи само в краен случай. Лягах си, чувайки крясъците на втория ми баща: събуждах се от хлипанията на майка ми. Мисля, че именно заради това най-накрая се съгласих да изляза с Лари: каквото и да е, само да не съм си вкъщи.

Излязохме на вечеря, малък италиански ресторант близо до университетското градче. По-късно ми каза, че се влюбил в мен още тази вечер.

— Защо? — попитах аз, предвкусвайки пороя от комплименти относно очите ми, устните ми, извисения ми интелект.

— Защото си изяде всичко от чинията — отговори ми той.

Как можех да не се влюбя в него?

Нямаше игрички, преструвки. Нежните му очи отразяваха изцяло благородния му дух. Чувствах се сигурна с него. Знаех, че ще бъде мил с мен, че никога няма нарочно да направи нещо, с което да ме нарани. След всичките грубости, на които бях станала свидетел вкъщи, това за мен беше най-важното. Лари бе почтен и благороден, по-порядъчен човек от него едва ли някога щях да срещна. Знаех, че ще ме обича, независимо от всичко.

Още бях върху тредмила, когато телефонът иззвъня. По принцип оставях телефонния секретар да му отговори, не съм сигурна защо този път предпочетох да сляза от тредмила и сама да вдигна слушалката. Вероятно си мислех, че е Джо Лин, която бе започнала да ми се обажда ежедневно с анализ на събитията от изминалия ден. Прокурорът беше прекарал по-голяма част от изтеклата седмица в опити да убеди съдебните заседатели в прецизността на ДНК доказателствата и бе призовавал свидетел след свидетел, за да анализира и обяснява сложните и често пъти продължителни процедури, свързани с изследването. Защитата беше прекарала също толкова време в опити да обори твърденията на обвинението. Джо Лин губеше търпение. Все още не се бе срещнала с Колин Френдли и започваше да се убеждава все повече и повече, че в ход има заговор, който ги държи разделени.

— Център по семейна терапия — казах.

— Може ли да се обади Кейт Синклер, ако обичате?

— На телефона.

— Кейт Синклер — продължи гласът, — обажда се Робърт Кроу.

Сърцето ми мигновено започна бясно да бие и дишането ми се ускори, сякаш отново се бях качила върху тредмила.

— Ало? Кейт, чуваш ли ме?

— Да — отвърнах бързо, засрамена и ядосана на автоматичната реакция на тялото ми при звука на гласа му. Нима досега не възхвалявах възторжено силната морална същност на моя съпруг? Моята къде беше? — Как си?

— Страхотно. Липсваше ми в съда тази сутрин.

— Там ли беше?

— Бях, а теб те нямаше.

— Мога да ходя само в сряда.

— Ще го запомня. Видях сестра ти.

— Тя не пропуска.

— Онзи ден беше спомената по интересен начин във вестниците. „Новата приятелка на Френдли“. Как стоят нещата в действителност?

— Никак. — Затова ли се обаждаше? Сензации ли търсеше?

— Е, нищо не си изпуснала днес. Съдията закри заседанието до следващата седмица.

— Така ли? Защо?

— Явно Колин е хванал грип. Горкичкият не се чувстваше много добре, така че адвокатите му поискаха отлагане на делото. Кой знае? Може просто да се нуждае от почивка.

— Всички се нуждаем от почивка. — Надявах се Колин Френдли да развие пневмония и да умре.

— Точно заради това ти се обаждам — каза Робърт и за миг се почудих дали не съм пропуснала част от разговора. — Реших, че мога да те заведа на обяд.

— На обяд ли?

— Какво ще кажеш за идната сряда? В случай че можеш да се откъснеш от съдебната зала.

— Искаш да обядваме заедно? — повторих аз, като си прехапах езика, за да не го потретя.

— Имам едно интересно предложение за теб.

— Какво предложение?

— Нещо, което смятам, че ще ти хареса.

— Ще ми кажеш ли какво е?

— В сряда. Къде да се срещнем?

Уговорихме се за „Чарлис Креб“ на Саут Оушън булевард. Дванайсет на обяд. Затворих телефона и се замислих какви ги върша, по дяволите.

— О, господи — промърморих, готова да се обадя отново на Робърт и да отменя срещата, само дето не беше среща, напомних си, като реших, че се държа глупаво. Беше само един обяд. И едно интересно предложение. Какво означаваше това? — В сряда ще разбера — казах си и оставих слушалката.

Телефонът мигновено иззвъня.

— Няма да можеш — заявих в слушалката, убедена, че Робърт е размислил.

— Какво няма да мога? — попита Лари.

— Лари?

— Кейт, ти ли си?

Разсмях се, странна смесица от вина и облекчение.

— Беше една пациентка, явно не може да реши дали иска да дойде или не — наблегнах на думичката „пациентка“.

— Ще дойде. Кой може да ти устои?

Опитах се да се разсмея, но вместо това се закашлях.

— Добре ли си? — Можех да доловя загрижеността в гласа му. — Да не си настинала?

— Добре съм — отвърнах, чувствах се ужасно. — Какво има?

— Просто се обаждам да видя дали си свободна в петък вечерта.

— Мисля, че да. Защо? Какво има?

— Един доволен клиент ни кани на вечеря.

— Добре звучи.

— Страхотно. Ще му кажа, че сме съгласни. Обичам те, муцунке — каза ми, вместо дочуване.

— И аз те обичам.

Затворих телефона.

— Добре, сега ще се обадиш на Робърт Кроу и ще откажеш обяда. Стига с тия глупости. Ако има нещо интересно да ти предложи, може да го направи и по телефона.

Вратата към чакалнята ми се отвори, после затвори. Погледнах си часовника, след това графика. Сали и Питър Питърсън бяха подранили, а аз закъснявах. Комбинацията не беше страхотна. Набързо издърпах фланелката си и тя се омота около главата ми.

— Само това ми липсваше — промърморих, когато чух вратата към вътрешния ми кабинет да се отваря и бясно издърпах фланелката през главата си. Кой, по дяволите, можеше да влиза в чужд кабинет, без да се обади или без да го поканят? — Майко! — зяпнах.

Тя се облегна на стената, лицето й беше толкова сиво, колкото и прошарената несресана коса, очите й бяха разширени от страх.

— Майко, какво се е случило? Какво има?

— Някой ме преследва.

— Какво?

— Някой ме преследва — повтори тя, като крадешком се огледа из стаята.

— Кой те преследва? За какво говориш?

— Един мъж. Преследва ме от няколко пресечки. Влезе след мен в сградата.

В следващия миг бях навън, главата ми бързо се озърна наляво, после надясно. Спуснах се по покрития с розов мокет коридор, минах покрай асансьора и предпазливо се приближих до стълбите в дъното, после рязко отворих вратата. И там нямаше никой. Чух вратата на асансьора да се отваря и видях от него да излиза привлекателна млада жена, която мина забързано покрай мен с разтревожен поглед. Тогава именно се сетих, че бях само по сутиен и къси панталонки.

— И това ми било терапевт — поклатих глава.

Влязох отново в кабинета си.

— Навън няма никой — казах на майка и нахлузих фланелката през главата си. Огледах се. Майка ми я нямаше никаква. — Майко? — Надникнах в тясното вътрешно коридорче. — Майко, къде си? — Отворих вратата на втория кабинет, като очаквах да я видя, застанала до прозореца, загледана във великолепните палми по Роял Палм Уей. Но нея я нямаше. — Майко, къде си? — Дали изобщо беше идвала? Или гузното ми съзнание я бе призовало, за да се опита да ме вразуми?

И тогава чух хлипане. На пресекулки, приглушено, сякаш отчаяно се опитваше да не бъде чуто. Беше звук от миналото, който си спомнях прекалено добре, независимо от изминалите години. Накара ме да замръзна на място.

— Майче?

Намерих я свита зад вратата на кабинета, коленете й опираха в брадичката, лицето й беше обляно в сълзи, очите й — тесни цепки, устата — голяма отворена рана. Втурнах се към нея, свлякох се на земята и я обвих с ръце. Цялата се тресеше, не знаех какво да правя.

— Няма нищо, майче. Няма нищо. Навън няма никой. Сега си в безопасност. В безопасност си.

— Той беше там. Преследваше ме.

— Кой, майче? Знаеш ли кой беше?

Тя разтърси отчаяно глава.

— Някой от твоята сграда ли?

— Не. Никога преди не съм го виждала.

— Сигурна ли си, че те преследваше? Може просто да е вървял в същата посока.

— Не — настоя тя. — Преследваше ме. Всеки път, когато се извърнех, той спираше и се преструваше, че разглежда някоя витрина. Когато забавех крачка, и той забавяше. Когато забързвах, и той забързваше.

Чудех се дали да не се обадя в полицията. Защо ли някой щеше да преследва майка ми?

— Да не си ходила в банката? — попитах, като реших, че една възрастна жена вероятно е лесна жертва за крадците. Само дето банката се намираше близо до апартамента й, от другата страна на моста, на километри оттук. Щеше да й отнеме цял ден, за да дойде при мен пеша. — Как стигна дотук? — попитах.

Тя ме погледна неразбиращо.

— Майче — повторих аз, започвах все повече и повече да се плаша, макар да не бях сигурна защо, — как дойде дотук?

Погледът й се замъгли и се стрелна разтревожено из стаята.

— Майче, не си ли спомняш как си дошла дотук?

— Разбира се, че си спомням — отвърна тя, с изненадващо спокоен глас. Изправи се на крака и заглади гънките на полата си на цветя. — Взех такси до Уорт авеню, позяпах витрините, после реших да мина насам да ти се обадя. По пътя някакъв човек започна да ме следи. — Пое си дълбоко въздух и оправи косата си. — Вероятно просто е искал да ми свие чантата. Колко съм глупава — предполагам, че реагирах малко прекалено. Трябва да простиш на старата жена.

Вратата на външния ми кабинет се отвори, после затвори. Погледнах разтревожено натам, после обратно към майка си.

— Сигурно е поредният ти пациент — успокои ме тя, като прокара нежно ръка по бузата ми. — Ще вървя, да те оставя да работиш.

Извиних се на Сали и Бил Питърсън, изпратих майка ми до долу и я качих на едно такси.

— Майче — осмелих се да кажа, преди вратата на колата да се затвори, — може би трябва да идеш на лекар.

— Глупости, скъпа. Чувствам се отлично — усмихна ми се тя. — Макар че ти ми се виждаш малко уморена. Мисля, че работиш прекалено много. — Целуна ме по бузата. — Ще се чуем по-късно — каза и след миг вече я нямаше.