Джой Филдинг
Липсващи парчета (13)

Тринайсета глава

— Е, кажи ми каква е тайната на щастливия брак?

Загледах се през масата в Робърт Кроу, като търсех следи от ирония в блесналите му лешникови очи. Нямаше такива. Опитах се да се разсмея, но настойчивостта в погледа му накара смеха ми да заседне в гърлото. Ръката ми се вдигна към лицето, отпусна се отново в скута, после се пресегна за още едно ролце — третото.

Той се протегна, дланта му покри ръката ми.

— Изглеждаш ми малко нервна.

Играеше ли си с мен?

— Предполагам, че не съм сигурна колко на сериозно да те приемам — отвърнах искрено аз.

— Затова ли си нервна?

— Обичам да знам къде съм.

— Приемай ме напълно сериозно — заяви той, като вдигна ръката си.

Бях по-объркана от всякога. Не се бях увличала в подобен род двусмислени задявки от повече от двайсет и пет години. Едно от нещата, които винаги бях харесвала у съпруга си, бе, че с него знаех къде съм още от самото начало на връзката ни. Нямаше мъчителни нощи до телефона в очакване на обаждането му. Нито емоционални спускания с влакчето на ужасите. Тогава защо не флиртувах със съпруга си през масата в уютно малко ресторантче в Делрей Бийч?

— Тайната на щастливия брак — повторих, като се опитвах да не забелязвам колко привлекателен изглеждаше Робърт в тъмнозеления си костюм. — Няма тайна и ти го знаеш.

— Женена си повече от четвърт век — напомни ми той.

— И ти си бил женен повече от двайсет години — напомних му в отговор.

— Кой казва, че съм бил щастлив?

Устата ми изведнъж пресъхна. Огледах се в приглушено осветения ресторант, решен в нюанси на бургундскочервено и розово и се почудих защо храната ни се бави толкова много. Седяхме тук, в едно сепаре най-отзад, повече от половин час. Бяхме нахвърляли цял куп идеи за така нареченото ми шоу. Дали едночасово ежедневно излъчване беше за предпочитане пред седмично двучасово шоу? Дали да интервюирам различни специалисти, или да го водя сама? Дали да се съсредоточим върху една тема на предаване, или да оставим линиите отворени и темите сами да идват? Ами защо да не провеждаме терапии на живо в ефир? Ами драматизации? Имаше ли начин да се комбинират двете?

Не стигнахме до никакви решения. Явно имаше още доста да се говори. Очевидно щяха да са необходими още подобни обеди.

— Не си ли щастлив? — попитах, въпросът излезе от устата ми, преди да мога да го спра.

— Не съм нещастен — доуточни той. — Съпругата ми е много свястна жена; дарила ме е с четири прекрасни деца и много успешна кариера. Дължа й много. Знам го.

— Обичаш ли я? — Знам, че въпросът ми звучеше наивно, може би дори изтъркано. Но в края на краищата, това беше единственият въпрос, който всъщност имаше значение.

— Дай определение на любовта.

Поклатих глава.

— Любовта означава различни неща за различните хора. Не бих могла да кажа какво означава тя за теб.

— Опитай — отвърна той. — Давай.

Усмихнах се, като ми се искаше да не се поддавах толкова лесно на чара му. Стани, казвах си. Стани и му кажи, че не си гладна, че идеята за радиошоуто не ти допада, че не може да те заблуди с новооткрития си интерес към терапевтичните ти умения и че нямаш кой знае колко по-голямо намерение да спиш с него, отколкото си имала преди трийсет години. Хайде, кажи му го. Вместо това продължих да си седя и да се въртя неловко на мястото си. Накрая заговорих:

— Мога да ти кажа единствено какво означава любовта за мен.

— Моля те, направи го.

Преглътнах и се загледах разсеяно в празното пространство помежду ни.

— Смятам, че любовта е комбинация от редица фактори — уважение, толерантност, приемане на другия такъв, какъвто е. — Очите ми неумолимо се насочиха към неговите. — И разбира се, физическо привличане.

— Тогава какво става, когато имаш уважение, толерантност и приемаш другия човек такъв, какъвто е, но вече няма физическо привличане?

— Правиш всичко възможно да го върнеш обратно — отсякох някак тесногръдо и останах неизразимо благодарна, когато сервитьорът донесе храната.

— Внимавайте — предупреди ни той пророчески. — Много е горещо.

Нахвърлих се върху лазанята си с морски деликатеси, сякаш не бях виждала храна от седмици. Изгори ми езика и ми отлепи небцето. Обаче, докато устата ми бе пълна, не можех да си навлека неприятности, разсъждавах, като едва смогвах да си поемам въздух между отделните хапки. Езикът ми изтръпна. Храната изобщо изгуби вкуса си. Но въпреки това продължих да се тъпча. Виждах как Робърт ми се усмихва от другата страна на масата, наслаждавайки се на неудобството ми.

— Предлагаш да се преструвам, така ли? — попита ме след дълга пауза.

— Защо не? Жените непрекъснато го правят.

— От личен опит ли говориш?

— Не съм казала такова нещо.

— Но не си го и отрекла.

— Не съм предлагала да се преструваш за каквото и да било — отвърнах, устата ми гореше.

— Това е добре, защото невинаги е възможно. От чисто физическа гледна точка — добави той, без да е необходимо, докато аз безуспешно се мъчех да не си го представям гол. — Мъжкото тяло невинаги откликва, независимо от най-добрите намерения.

— Не смятам, че е необходимо да навлизаме в тази тема — казах аз, като най-после преглътнах, лазанята заседна като горещ въглен по средата на стомаха ми.

— В какво да навлизаме? — попита той.

— Не съм сигурна. — Оставих вилицата си и го погледнах право в очите. — Защо ми казваш всичките тези неща?

— Предполагам, защото се надявах, че може да ми предложиш някакви лесни решения — отвърна той и тъжно се разсмя. — Психиатрично училище „Макдоналдс“. Бързо и без всякакво усилие. Над осем милиона излекувани.

— „Мактерапия“ — разсмях се аз. — Звучи добре за име на радиошоу.

Потънахме в мълчание. Довърших останалото от лазанята си. Усетих как оставя гореща диря по хранопровода ми и прорязва всевъзможни вътрешни органи по пътя си към стомаха ми, където се навърза на поредица от стегнати малки възли.

— Е, ти как го правиш? — попита той спокойно, като отпи от виното си.

— Кое как го правя?

— Поддържаш взаимоотношенията си… Каква точно беше думата, която използваха?… Жизнени?

Въздъхнах, по-дълбоко, отколкото бях възнамерявала. Разбрах, че „жизнени“ беше евфемизъм на „сексуално активни“.

— Обичаш ли съпруга си? — настоя той.

— Да — отвърнах бързо.

— Улучили сте правилната комбинация от уважение, толерантност и взаимно приемане?

— Да. — Едносричните отговори бяха всичко, на което бях способна в момента.

— И все още се намирате за физически привлекателни?

— Мъжът ми е много хубав.

— И жена ми е много симпатична. Не това те попитах.

— Да, все още намирам съпруга си за физически привлекателен.

— А той теб?

— Казва, че да. — Наистина ли, запитах се. Кога за последен път го бе казвал?

— Още ли се любите?

Пресегнах се към чашата си с вода и отпих една голяма глътка, като почти се надявах да се задавя и да бъда изнесена на носилка от ресторанта. Огледах се наоколо, за да открия някакъв начин да сменя темата — един сервитьор изпусна подноса си, двойката на съседната маса избухна в разгорещен спор.

— Действително не смятам, че това ти влиза в работата.

— Със сигурност не ми влиза — съгласи се той. — Просто питам.

Опитах се да не се усмихвам, но усетих как устните ми се разтеглят чак до ушите.

— Все още се любим — отвърнах.

— Колко често?

— Моля?

— Чу ме.

— Да, чух те и нямам никакво намерение да ти отговарям.

— Обзалагам се, че не толкова често, колкото преди.

— Не е трудно да се обзаложиш, след двайсет и пет години брак.

— И щастлива ли си от това?

— Не съм нещастна — отвърнах, повтаряйки казаното от него по-рано. Истина ли беше?

Той се усмихна.

Трябваше ли да изглежда все така привлекателен, както някога? Не можеше ли да е надебелял, оплешивял или оглупял? Трябваше ли все така да се движи с грациозността на атлет? Трябваше ли бедрата му да бъдат така невъзможно стегнати, гръдният кош така впечатлително обемен? Трябваше ли да изглежда толкова дяволски… Жизнен?

— С жена ми не сме се любили от три години — заяви ми той.

— Моля?

— Чу ме.

— Да, чух те. — Вече не бяхме ли си разменяли тези реплики? — Не знам какво искаш да ти отговоря.

— Какво щеше да ми отговориш, ако ти бях пациент?

— Доколкото си спомням, веднъж ми каза, че ако си се нуждаел от професионалния ми съвет, си щял да си запишеш час — отвърнах, като се опитах да пренасоча разговора на ниво, на което бих могла да се справя спокойно в професионалните рамки на кабинета си.

— Това ли мислиш, че трябва да направя? — попита ме той.

— От това ли имаш нужда? — парирах го.

— Ти си терапевтът. Ти ми кажи.

— Мисля, че ако си нещастен в положението, в което се намираш, трябва да го промениш.

— Опитвам се — отвърна ми той предизвикателно.

Размърдах се неловко на стола си и кръстосах крака.

— Трябва да поговориш с жена си за това. Кажи й как се чувстваш.

— Мислиш, че не съм го направил ли?

— Нямам никаква представа.

— Жена ми настоява, че тази част от живота й е приключила, че е дала своя принос за потомството. Свършила си е работата и се е размножила. Сега всичко, от което се нуждае, е компания и здрав сън през нощта.

— Може причината да е физическа — предположих. — Някои жени през менопаузата усещат спад в нивото си на сексуално желание.

— И с теб ли е така?

— Не говорим за мен.

— Предпочитам да говорим за теб.

— Опитвал ли си се да ухажваш жена си? Да я водиш на вечеря? — продължих да настоявам. Или на обяд, помислих си, но не го казах. — Понякога са достатъчни само няколко мили думи. Опитай да й казваш поне по едно хубаво нещо всеки ден. Ще видиш, че това ще промени живота ти.

— Ти и преди ме побъркваше — отвърна той, пренебрегвайки съвета ми, сякаш изобщо нищо не бях казала. — Връщах се от среща с теб и отивах веднага да си взема един студен душ.

— Отиваше веднага при Сандра Лайънс — отвърнах и си спомних колко обидена се бях почувствала, когато приятелката ми ме бе осведомила за пръв път за извънкласната му дейност, а дори и сега нещо ме прободе.

Той изглеждаше изненадан.

— Не си мислел, че знам за нея, нали?

— Всички знаеха за Сандра — отвърна той спокойно, като бързо си възвърна самообладанието, докато отпиваше голяма глътка вино. — Тя беше всеизвестна.

— Самоуби се, малко след като ти напусна града.

Чашата едва не падна от пръстите му.

— Какво?

Разсмях се, първоначално само се разкикотих, но после избухнах в неудържим смях.

— Съжалявам — казах, като чак се разхълцах.

— Смееш се?

— Измислих си го. Извинявай. Не можах да се сдържа.

— Какво си си измислила?

— За Сандра Лайънс — не се е самоубивала. — Опитах се да спра да се смея, но не можах. — Добре си е. Поне си беше добре, когато я видях за последен път. Знам ли — вече може и да е умряла. — Смехът ми преминаваше в истерия.

Той изглеждаше ужасен.

— Защо каза, че се е самоубила?

— Не знам — отвърнах му, като продължавах да се смея, но беше само наполовина вярно. Опитвах се да го разтърся. Не беше честно само единият от нас да се чувства объркан и разтреперан.

Той поклати глава.

— Странна жена си ти Кейт Лейтимър.

— Синклер — поправих го и смехът изведнъж замръзна в гърлото ми. Нещата пак тръгнаха постарому, помислих си.

— Синклер, точно така. Кажи ми, съпругът ти често ли те вижда такава?

— Каква по-точно?

— Такава, извратена, направо садистична. И неизвестно поради каква причина — изключително привлекателна.

Опитах да се разсмея, но не успях.

— Сигурна съм, че му се случва по-често, отколкото би му се искало.

Робърт си допи виното и си наля още, като през цялото време не сваляше очи от мен.

— Съпругът ти е единственият мъж, с когото си спала, нали? — попита той.

Почувствах се внезапно разголена, сякаш се бе пресегнал и беше разкопчал роклята ми, излагайки на показ всичко лично и съкровено. Вероятно трябваше да го зашлевя. Със сигурност трябваше да стана и да си изляза. Или поне да му кажа да си затвори проклетата уста, стига толкова. Вместо това отвърнах:

— Какво те кара да мислиш така?

— Умея да разгадавам хората.

— Майка ми казва, че лицето ми било като отворена книга.

— Майка ти е права.

— Къде е написано, че той ми е бил единственият любовник?

Робърт се пресегна през масата и прокара показалеца си по устните ми.

— Точно тук — каза той, докато по мен премина тръпка, все едно ме удари ток. — Никога ли не си се питала — продължи той — как би изглеждало с някой друг?

О, господи, помислих си, загубена съм. Ако не спра това и то още сега, никога няма да намеря пътя обратно.

— Не — излъгах и бутнах стола си назад, така че да не може да ме достигне. Ръката му остана където си беше, разсеяно галейки пространството помежду ни. Докосването му остана върху устните ми. Чувствах се така, както, предполагам, се чувства човек с наскоро ампутиран крайник, който въпреки всичко продължава да усеща. — Не съм се питала.

— Никога не си била изкушавана?

— Аз съм омъжена жена.

— Има ли значение?

— За мен има.

— Мъжът ти някога изневерявал ли ти е?

— Не.

— Звучиш много уверено.

— Аз съм уверена — отвърнах и наистина бях. Напоследък нямаше много неща, в които да съм сигурна, но в това бях сто процента: Лари никога нямаше да ми изневери. Това беше нещо, в което изобщо не се бях съмнявала през целия ни съвместен живот. — Разговорът навлиза в доста опасни води — признах накрая.

— Кое е опасното?

— Това, което правим.

— Не правим нищо.

— Напротив, правим.

— Какво правим?

— Поставяме основите — отвърнах и си помислих за Лари.

— Основите на какво?

— Знаеш на какво. Моля те, не се прави на скромен.

— Кажи ми.

— Не се интересувам от подобни връзки — отвърнах му, като насила изтиках думите от устата си. Надявах се да прозвуча по-убедително, отколкото по принцип се чувствах.

— Връзка ли? Това ли си мислиш, че искам?

— А не искаш ли? — Дали не бях изтълкувала всичко погрешно?

— Така и не можах да те преживея, Кейт — казваше той, гласът му беше топъл и подканващ. — Щом те погледна и все още усещам същата тръпка, както когато бях пъпчив пубертет.

— Никога през живота си не си имал пъпки — отвърнах.

— Изместваш разговора.

— Опитвам се.

— Желая те, Кейт — заяви просто той. — Винаги съм те желал. Мисля, че и ти ме желаеш.

— Желая много неща. Но това не означава, че ще ги получа. Не означава, че тези неща са добри за мен.

— Как можеш да разбереш, без да си опитала?

— А какъв смисъл има да опитвам?

— Не знам. — Той се пресегна към ръцете ми, аз бързо ги свалих в скута си. — Знам само, че нещо липсва в живота ми и то от много дълго време. Мислех, че вече съм свикнал. Казвах си, че животът ми е пълен, че любовта е за пуберите, всички нещастни хора си го казват, за да изкарат нощта. Но всичко това изчезна през прозореца в деня, когато те видях в съда. Ти беше там, също толкова хубава, колкото си те спомнях. И не само хубава, но забавна, умна и дяволски сексапилна. Сякаш отново се върнах в младостта си, само че беше още по-добре, погледнах те и разбрах, че всичко е възможно. Усещане, което бях забравил. Не искам да го изгубя. Не искам да те загубя. Желая те. Толкова ли е лошо това?

— О, господи — възкликнах, като се опитвах да не се поддам на напиращите в мен чувства. — Хубава реч.

— Сериозно ти говоря.

— Не знам какво да кажа.

— Точно сега не е необходимо да казваш нищо. Просто си помисли.

— Трудно ще ми е да не го направя — отвърнах му.

Той ми се усмихна, после се намръщи, после отново се усмихна, прибра ръце. Изведнъж се изправи и протегна ръка и аз си дадох сметка, че вече не сме сами, че още някой се е присъединил към нас.

— Какво правиш тук? — питаше Робърт, звучеше доволен от неочакваното прекъсване. Удивена бях колко бързо можеше да сменя скоростите, аз все още бях на първа и се поднасях надолу по стръмния планински път. — Как разбра къде да ме откриеш?

Гласът беше нежен и без съмнение, женски.

— Обадих се в радиото: секретарката ти ми каза, че най-вероятно си тук. Надявам се, че не прекъсвам нещо важно.

Знаех, че е жена му, още преди да се бях обърнала.

— Всъщност, дойдохте съвсем навреме. Точно приключвахме — отвърнах й, чувствах се замаяна и олекнала, докато Робърт излишно ни представяше.

Бренди Кроу беше привлекателна жена горе-долу на моята възраст. Беше дребничка, може би метър и шейсет, и силно гримирана, особено около очите — малки и сиви, необезпокоявани от никакви бръчки. Имаше същото някак изненадано изражение, което бях видяла на снимката. Открих, че оглеждам линията покрай косата й за следи от наскорошна пластична хирургия, но прическата й — с един нюанс по-черна и малко по-дълга — осигуряваше подходящ камуфлаж. Костюмът й беше в същия нюанс на розовото като покривката на масата.

— Идваш точно навреме за десерта — отвърна спокойно Робърт, помогна й да седне и махна на келнера.

— Ами, ще изпия едно кафе с вас, ако нямате нищо против — усмихна ми се жена му. — Не съм си поръчвала десерт от години. Не е честно, нали? Искам да кажа, вижте Робърт. Яде каквото си пожелае и не качва нито грам. А аз само да погледна към нещо сладко и… — Гласът й заглъхна. — Това нов костюм ли е? — попита тя съпруга си.

Той поклати глава, но леката червенина, която изби по бузите му, ме увери в обратното. Значи си беше купил нов костюм специално за обяда, помислих си, докато извивах копчетата на току-що закупената си рокля на червени и бели цветя. Наистина нямах срам. Как можех да си мисля такива неща?

— В радиото ли работите? — попита ме Бренди Кроу, когато сервитьорът раздигна чиниите от основното ядене и ни раздаде менютата с десертите.

— Кейт е терапевт — поясни Робърт. — Опитвам се да я придумам да направи нещо за нас.

Бренди изглеждаше объркана.

— Наистина ли? Какво по-точно?

Поръчахме си кафе и няколко лимонови пая и Робърт й обясни основната си идея. „Мактерапия“, заяви той накрая и аз не можах да се въздържа да не се усмихна.

— Звучи страхотно — ентусиазира се тя. — Със сигурност ще ви слушам.

— Е, идеята все още е в зародиш — каза Робърт.

— Със сигурност не е нещо окончателно — отвърнах аз.

Робърт се усмихна и извърна поглед.

Тих кикот се изплъзна от внимателно очертаните устни на Бренди Кроу. Горната й устна беше много сочна, забелязах аз и се почудих дали не си беше слагала колагенови инжекции, без да разбера какво толкова смешно имаше.

— Когато съпругът ми реши, че иска нещо, нищо не може да го спре. — Тя отново се изкикоти, звук, който все повече и повече ме дразнеше. — Значи всичко е решено. — Тя се пресегна и потупа Робърт по ръката. Усетих как изтръпвам.

Погледът ми се заби в розовата ленена покривка и остана там, докато ароматът на прясно смляно кафе не ме накара да вдигна глава. Сервитьорът пъхна парче лимонов пай под носа ми. Паят беше бухнал и жълт, отгоре с огромен пласт бита сметана.

— Толкова сте слаба — казваше Бренди Кроу. — Можете да си го позволите. Ако аз го изям, веднага ще ми се лепне за бедрата. Трябва да блъскам в залата като луда, за да сваля някой килограм.

— Изглеждате страхотно — отвърнах й и наистина си го мислех. Въпреки онова, което средствата за масова информация се опитваха да ни внушат, не всеки трябваше да бъде висок метър и осемдесет и да тежи петдесет килограма. Мигновено си представих Сара и се зачудих дали беше на училище и какво правеше. Можеше ли да бъде по-лошо от онова, което вършеше собствената й майка?

— Изглежда страшно вкусно — каза Бренди, впила поглед в парчето на съпруга си. — Дай да си открадна една виличка.

— Ами диетата ти?

— Прав си. Утре сутринта ще се мразя. — Тя се облегна назад на стола си и загледа как тъпча лимоновия пай в устата си със същото настървение, с което по-рано бях нападнала лазанята си. Само след секунди цялото парче го нямаше. Бренди Кроу изглеждаше малко шокирана. — Е, как се роди цялата тази идея? — попита тя. Изражението на лицето й ми подсказваше, че започва да се съмнява в способностите ми на терапевт.

— Всъщност с Кейт сме съученици от гимназията — отвърна Робърт. Не можех да не се възхитя на самообладанието му. Той отпиваше от кафето си и ядеше пая си като всеки нормален човек.

— Наистина ли? Искаш да кажеш от Питсбърг?

Слушах как Робърт й разказва за случайната ни среща в съда, като наблюдавах реакциите на жена му и търсех някакви признаци за близост между двамата, някакви намеци за това дали спят, или не спят заедно, многозначителни погледи, издайнически докосвания. Но освен онова първо потупване по ръката, от което продължаваха да ме побиват тръпки, те с нищо не се издаваха. Можеше и да спят заедно, можеше и да не спят.

Каква разлика имаше, запитах се ядосано, като изгълтах кафето си набързо и скочих на крака.

— Съжалявам, но наистина трябва да тръгвам. Имам среща със съпруга си — излъгах и си погледнах часовника, за да подсиля достоверността на думите си.

— Може четиримата да отидем на вечеря някой път — предложи съпругата на Робърт.

Вероятно съм измърморила нещо окуражително, защото тя каза, че ще ми се обади да се уговорим. След като излязох оттам, купих на съпруга си най-скъпия комплект за голф, който успях да намеря.