Джой Филдинг
Липсващи парчета (32)

Трийсет и втора глава

За медиите настъпи усилно време. През следващите няколко седмици буквално бяхме нападнати от орди журналисти от целия свят. Телевизионните камери пуснаха корени на моравата отпред и се обвиха като бръшлян около къщата, обрамчваха прозорците, завираха се във всяка ниша и чупка на кремавата фасада на къщата. Където и да идехме, към устите ни се тикаха микрофони, светкавици проблясваха в лицата ни, хората шепнеха зад гърбовете ни. Придържахме се към сбитото „Без коментар“ в отговор на стотиците поставени въпроси. Беше по-лесно, отколкото да се опитваме да обясняваме, че не знаем отговорите.

Дори и сега, четири месеца по-късно, аз все още не мога да ги намеря. Все още се мъча да разбера случилото се.

Единственото, което знам със сигурност, е, че сестра ми е мъртва.

Първо се опитвах да не го приемам. Казвах си, че Колин Френдли лъже, че отново си играе с мен, наслаждава се на страданието ми, че всъщност Джо Лин е жива и здрава, че се е измъкнала от леглото му посред нощ и още се крие в гората зад мотел „Уейфарър“ близо до Джаксънвил. Дори и Колин Френдли да казваше истината, разсъждавах по-късно, Джо Лин е силна и някак си е успяла да преживее бруталното му издевателство. Ще се наложи да прекара няколко седмици в болница, за да се възстанови от травмите, но ще се оправи. Дори и след като полицията съобщи, че е открила труп на жена в стая номер 16 на вече прословутия мотел, аз продължавах да си повтарям, че това не е Джо Лин. Полицията беше сбъркала за тялото на мъжа, което първоначално бяха открили, и го бе идентифицирала като Колин Френдли. И сега грешаха или поне така се опитвах да се убедя, докато подобно отхвърляне на реалността стана невъзможно.

Отидох до моргата, но не ми позволиха да видя трупа й, дори и снимка не ми показаха. Имала значителна травма на лицето, обясни ми полицаят, макар и вече да не го слушах, защото го бях чувала и преди. Дали ме помнеха, запитах се разсеяно, като си мислех за предишното си посещение с Дона Локаш, когато изобщо не ми бе дошло наум, докато неохотно се взирах в снимката на момичето, което лежеше мъртво на металната количка отзад, че един ден собствената ми сестра ще лежи на същата тази количка. Или отново се опитвах да се самозалъгвам? Не го ли знаех през цялото време?

Какво друго бях знаела през цялото време? — питам се сега. Знаех ли, някъде дълбоко в себе си, за онова, което бе ставало между втория ми баща и Джо Лин преди толкова много години? Естествено, всички признаци бяха налице, всички липсващи парчета от мозайката, която представляваше сестра ми. Сега, когато се връщам назад, ми изглежда немислимо, че съм могла да не ги забележа. Джо Лин непрекъснато ми подхвърляше разни неща. Единственото, което трябваше да направя, бе да се наведа и да ги събера. Възможно ли бе нарочно да не им бях обръщала внимание?

И това ми било терапевт, беше ми изкрещяла Сара и вероятно е била права. Като терапевт трябваше да се досетя. Ако Джо Лин ми бе пациентка, а не сестра, щях поне да заподозра истината, но подобно на децата на обущаря, които вечно ходят без обувки, и аз не бях обърнала внимание на сестра си.

Накрая идентифицираха сестра ми по отпечатъците й и тялото й бе кремирано. Пепелта при пепелта. Прахът при праха. Изведнъж ми се стори така, сякаш изобщо не бе съществувала, сякаш на света никога не бе имало странно създание на име Джо Лин. И вероятно бе единствената истина, до която изобщо щях да се добера. Защото от времето, когато вторият ми баща за пръв път й бе посегнал с перверзните си ръце, истинската Джо Лин, Джоун Линда, както бе родена, бе престанала да съществува. На нейно място бе израснала една объркана млада жена, предразположена към страданието, с ниско самочувствие, една жена, която бе научила от детството си, че да бъдеш насилвана означава да бъдеш обичана.

Факт бе, че Джо Лин никога не се бе почувствала в безопасност с мъж. Нито с баща си, нито със съпрузите си от номер едно до номер три, които само бяха засилили убеждението, което беше получила от детството си: че е прието да нараняваш онези, които обичаш, че опасните мъже са често най-привлекателни, че юмруците са по-убедителни от нежните думи. Колин Френдли бе просто продължение на мъжете преди него. Можеше да се спори дали бракът на сестра ми с Колин Френдли беше логично продължение на всичко сторено до момента от нея.

Но достатъчно ли бе това, за да обясни защо с готовност се хвърли на врата на човек, който щеше, съвсем буквално, да я убие, щом му се изпречи на пътя? Беше ли тя, както тръбяха таблоидите, жадна за внимание? За публичност? За любов?

Не мисля. Мисля, че подобно обяснение на поведението й е прекалено просто и някак си не достига до същността.

Мисля, че колкото и странно да изглежда, Колин Френдли беше човек, който сестра ми си мислеше, че може да контролира. Той беше в затвора, в края на краищата, осъден да умре на електрическия стол. Дори и да успееше да отърве кожата, щеше да прекара остатъка от живота си зад решетките. По някакъв незнаен, но много реален начин, този факт превръщаше страшния сериен убиец в един от най-безопасните мъже, които сестра ми някога бе имала.

Или вероятно си е мислела, че може да го спаси, че ако го обича достатъчно, вярва му достатъчно, подкрепя го безрезервно, тя ще бъде неговото спасение и спасявайки него, би могла някак си да спаси и себе си.

Можеше ли нещо да я спаси? Можех ли аз да я спася?

Не мисля, но пък това ми е и основният проблем, мисля прекалено много. Ами що се отнася до чувствата ми? Нима не питам все това пациентите си — как се чувстваш?

Е, как се чувствам?

Иска ми се да награбя всички чинии от шкафовете и да ги запратя на пода, да видя как се разбиват на хиляди парченца. Иска ми се да застана по средата на улицата и да крещя колкото сили имам, предизвиквайки колите да ме блъснат. Иска ми се да побягна с всички сили, колкото се може по-далече, докато краката ми откажат да се движат и тялото ми започне да моли за пощада и после да крещя. Чувствам се безпомощна. Чувствам се ядосана. Чувствам се отчаяна. Чувствам се нещастна. Толкова нещастна. Нещастието изпълва дробовете ми като вода. Чувствам се така, сякаш потъвам. Страх ме е. Джо Лин ме изостави. Тя беше дива и безразсъдна, и малко лудичка. И докато тя беше такава, на мен не ми се налагаше да бъда. Можех да бъда предпазлива, да бъда доброто момиче, здравият разум за нейното въображение. А сега нея я няма и аз се чувствам така, сякаш диво животно е откъснало голямо парче от плътта ми.

Част от мен липсва.

Никога не казах на сестра ми, че я обичах. И тя никога не ми го каза.

Как можеше две сестри да се познават толкова добре и да си приличат толкова малко?

Няма нужда да си отговарям. Жената, която притежаваше всички отговори, вече не разполагаше с нито един. Какво щяха да си помислят пациентите ми?

Всъщност, нямам пациенти. Реших да си дам малко почивка, година, а може и повече. Да преосмисля възможностите, мисля, че това е най-често употребяваната фраза. Работех, откакто бях завършила университета, имах нужда от почивка, въпреки че, ако трябва да бъда напълно искрена, почивката ми се дължеше по-скоро на външни обстоятелства, отколкото на вътрешно убеждение. Няколко дни, след като историята се появи във вестниците, повечето от пациентите ми се обадиха да отложат заплануваните си часове. Не ги обвинявам. Трудно е да повериш живота си на терапевт, който не може да контролира своя собствен.

Разбира се, проектът ми за радиошоу не стигна доникъде. Робърт ми се обади и ми каза, че висшестоящите в станцията били решили, че в светлината на наскорошната ми известност вероятно моментът не е особено подходящ да се спускам в подобна обществена кариера. Говори ми за нуждата от доверие в медиите, без да споменава, че моето сериозно е било накърнено. Не спомена нищо за случилото се — какво толкова се беше случило — в „Брейкърс“. Пожела ми всичко най-хубаво и аз на него.

Вчера, докато превключвах радиото си, попаднах на края на безкръвната версия на Фейт Хил „Вземи си още едно парченце от сърцето ми“, незабавно последван от дрезгав и странно познат глас.

— „Днес в програмата на WKEY-FM «Областен терапевт» ще говорим за любовните терзания. Линиите са открити. Ако имате нещо, което да споделите с мен за последния път, когато сте изгубили частица от сърцето си или се нуждаете от съвет как да си го върнете отново, или просто искате да чуете някоя песен, посветена на темата, обадете ми се веднага. Аз съм Мелани Роджърс и съм тук, за да ви помогна.“

Спомних си за сладкогласната червенокоска с изумрудени очи, с която се бях засякла в кабинета на Робърт. „Да те представя на една моя стара приятелка — беше казал Робърт, когато ни запознаваше. — Мелани Роджърс, това е Кейт Синклер. Познаваме се от много отдавна.“ Още от гимназията и Сандра Лайънс, помислих си, като си дадох сметка, че някои неща никога не се променят.

Сега ми се струва направо немислимо, че бих могла сериозно да си помисля да застраша брака си с Лари заради някой като Робърт. Истината е, че обичам съпруга си и че винаги съм го обичала. Не мога да си представя да живея без него. Напоследък двамата с Лари си говорим за това да се махнем от Флорида, да се върнем обратно в Питсбърг. Така и не успяхме да си създадем истински приятели тук и Лари казва, че му липсва смяната на сезоните. Голфът не му вървял изобщо, твърди той, и освен това не можел вече да погледне стик, без да се сети за майка ми и Колин Френдли.

Все още ми изглежда невероятно, че Колин Френдли оживя, въпреки че всъщност не би трябвало да се изненадвам. Хора като Колин Френдли винаги оцеляват. Невинните си отиват. Прочетох във вестника онзи ден, че Върховният съд на Флорида е отхвърлил последния му иск за отлагане на екзекуцията. Ако правилно си спомням нещата, които Джо Лин ми каза, оставаха Областния федерален съд, Единайсети апелативен съд в Атланта и Върховния съд на Съединените щати. Процедурата е дълга. Може да се проточи с години.

Майка ми вече е в старчески дом и е нещо като знаменитост, въпреки че явно не разбира за какво е целият този шум. Не е проговорила от сутринта, когато размаза главата на Колин Френдли със стика за голф и съм съвсем сигурна, че не си спомня нищо за случилото се. Вече дори не съм убедена, че знае коя съм, въпреки че винаги се радва, когато ме види.

Сара и Мишел често ме придружават на свижданията. Косата на Сара сега е черна с кафяви корени, гардеробът й представлява ексцентрична смесица между хипи и проститутка. Мишел откри черното. Прекарваме доста време заедно напоследък, което е нормално, като се има предвид какво преживяха. Признавам, че ми харесва новооткритата близост. Наслаждавам се на всяка минутка, отчасти, защото знам, че няма да продължи дълго. На няколко пъти Мишел ми лъхна на цигари и долових нотка на раздразнение в гласа на Сара. Знам, че се подготвят да продължат живота си. И аз се подготвям за тази възможност, като знам, че какъвто и път да изберат, няма да съм в състояние да ги контролирам. Не мога да ги предпазвам вечно. Мога само да им кажа колко много ги обичам.

Терапията помогна. Понякога ходим всички заедно; понякога всеки поотделно. След многото години слушане на чужди проблеми, преоткрих радостта да говоря за собствените си. Но има още много път до нормалното и знам, че трябва време. Благодарна съм само, че разполагаме с него. За хора като Дона Локаш това време е безвъзвратно изгубено.

Полицията откри останките от Ейми Локаш, заровени до детската къщичка в парка „Джон Принс“, точно където Колин ми беше казал, че се намират. Откриха също и така наречената му „кутия за съкровища“, пълна с вещи, принадлежали на всяка една от жертвите му, всичките надлежно описани с името й и датата на смъртта. Деветнайсет общо на брой, включително и кичур коса от майка му и сребърен кръст, висял някога около врата на Рита Кечъм.

Така сега полицията без съмнение може да свърже Колин Френдли с изчезването на още шест жени. Още шест приключени дела.

Случайно чух по новините, че Мили Потън била открита да накуцва по брега на „Ривиерата“ по бельо, изгоряла от слънцето и объркана, но иначе в явно добро състояние. Радвам се. Тревожех се за нея.

Мисля, че това е всичко. Вероятно ще редактирам някои от по-личните бележки, преди да ги предам в полицията. Не съм сигурна, че е онова, което очакват. Но се опитах да предам най-важното, контекста, обясненията. Опресних си паметта и оголих душата си. Сигурна съм, че все още има липсващи парчета. Но се постарах, доколкото мога. Надявам се да има полза.

Във всеки случай време е да се съберат парчетата. И да се продължи нататък.