Джой Филдинг
Липсващи парчета (28)

Двайсет и осма глава

— Копеле! — крещях и удрях по кормилото на колата си, докато пътувах към къщи по шосе I-95. — Лъжливо копеле. С жена ми не сме правили секс от три години! Как не. И ти му повярва. — Цапардосах огледалото и видях как отражението ми потрепери, после изчезна. — Идиотка!

Как можех да съм толкова глупава? Още ли бях толкова безнадеждно наивна, както и преди трийсет години, поне що се отнася до Робърт? Само дето преди трийсет години знаех, че не съм единствената. Знаех всичко за посещенията му при Сандра Лайънс. И се преструвах, че не знам. Също както бе правила жена му през всичките тези години. Преструвайки се, че нещата не съществуват, ние постепенно губим сами себе си.

Поне не знае, че става въпрос за теб, помислих си, като нагласих огледалото за обратно виждане и видях как очите ми изскочиха пред мен, разширени от притеснение.

Така ли беше наистина? Може посещението й в кабинета ми да е било предварително добре обмислено и изпълнено с точната прецизност, която човек може да очаква от някой с толкова богат опит в тези работи.

— Не съм глупава — чух да казва Бренди, видях как сивите й очи проблясват пред мен в огледалото.

Предметите се отразяват в огледалото за обратно виждане по-близо, отколкото изглеждат, знаех го, като усещах как дъхът на Бренди се смесва с моя. Почувствах отново докосването на ръката й, докато се здрависвахме за довиждане.

— Не мисля, че се налага да идвам отново — каза ми тя на излизане.

„Пази се от жени, чиито имена означават нещо за пиене“, бе казал Робърт. Разбира се, беше ми наговорил сума ти неща. Имаше ли нещо вярно изобщо?

С жена ми не сме правили секс от три години.

Е, може и да не бяха. Може Бренди да лъжеше, а не Робърт. Може Робърт да е бил добър и верен съпруг през всичките тези години, въпреки студената си и нелюбяща съпруга.

— Наистина ли вярваш на това? — попитах на висок глас.

Погледнах към жената в съседната кола, която също си говореше сама. По-скоро говореше по телефона, реших, като си дадох сметка, че вероятно и тя си мисли същото за мен. Всичките тези побъркани жени, които караха по магистралите на Америка и си говореха сами. Разсмях се. И тя се разсмя.

И Бренди ли се смееше? Дали си бе тръгнала от кабинета ми, подсмихвайки се от мисълта, че е изпълнила мисията си, че е спечелила съревнованието, че е хванала бъдещата любовница на съпруга си на местопрестъплението? Можеше ли всичко казано от нея да беше лъжа, да е измислила цялата история от начало до край, изневерите на баща си, дори и самоубийството на майка си?

— Винаги можеш да попиташ Робърт — казах си.

И кога точно смяташ да го направиш? — питаха ме очите ми.

— Не ми казвай само, че още възнамеряваш да се срещнеш с него тази събота.

Не, разбира се, че не.

— Разбира се, че не.

О, наистина ли? Кой лъже сега, а, госпожо Терапевт?

Минах в другото платно, без да дам мигач, чух бибиткане и видях шофьорът зад мен да ми показва среден пръст. Нямаше нужда да взимам решение точно сега, казах си. Имах време до събота, за да реша какво да правя с Робърт.

— Жена ти идва да ме види — репетирах, като се страхувах да продължа нататък. Вероятно нямаше и да се наложи.

През останалата част от пътя се опитах да изтрия всички мисли от съзнанието си. Всеки път, когато нещо изникваше, аз го изтласквах навън. Всеки път, когато се появеше нечий образ, аз го изтривах. Като стигнах до вкъщи след петнайсетина минути бях изтощена от цялото изтласкване и изтриване и усещах как силно главоболие се спотайва зад клепачите ми. Исках само да си взема една гореща вана и да се сгуша в леглото.

Очуканата червена кола беше паркирана по средата на алеята и ми блокираше пътя и от двете страни.

— Чудесно. Само това ми липсваше — дадох на заден и намерих място на улицата. — Какво правиш тук, Джо Лин? — попитах спускащия се мрак.

Когато се приближих към къщата, външната врата се отвори. Мишел излезе, приличаше досущ на момичето от плаката на „Дъ Геп“ в светлите си каки на цвят панталони и тревистозеления пуловер. Затвори вратата зад себе си и ме пресрещна по алеята.

— Реших, че е по-добре да те предупредя — каза ми тя.

— Какво става?

— Джо Лин е тук.

— Виждам. Къде е баба?

— Спи.

— А Джо Лин какво прави?

— Приготвя вечерята.

— Приготвя вечерята ли?

Мишел присви рамене. Тя е твоя сестра, казваше жестът.

— Кога дойде?

— Преди около час.

Погледнах си часовника. Почти наближаваше седем.

— Сара вкъщи ли си е?

— Помага на Джо Лин.

— Помага й?

— Първо аз ще опитам от храната ти — каза Мишел.

Разсмях се, макар и смехът ми да беше горчив.

— Не мисля, че ще се наложи — наведох се и я целунах по бузата. — Но ти благодаря за предложението.

— Мисля, че каквото и да става — посъветва ме Мишел, докато приближавахме към вратата, — най-важното е да запазиш самообладание.

— Нищо няма да стане — казах. Дъщеря си ли успокоявах, или себе си?

— Е, знаеш каква е Джо Лин. Със сигурност ще каже нещо, с което да те ядоса. Просто не се хващай.

Погледнах по-малката си дъщеря с огромно удивление. Откъде се беше пръкнало това малко създание? В същото време се почувствах много натъжена. Четиринайсетгодишната ми дъщеря се опитваше да ме защити. Не тя трябваше да защитава мен. Аз трябваше да защитавам нея.

— Ще се оправя, кукличке — отвърнах.

Мишел ми се усмихна.

— Горе главата — каза ми тя, докато отварях вратата.

— Джо Лин? — влязох във фоайето. Скъпа, прибрах се, помислих си, без да го кажа.

— Пръжвам нещо набързо — провикна се тя от кухнята. В гласа й отекваше топлота и близост. Нали за това е семейството? — казваше.

— Хубаво мирише. — Насилих се да изправя рамене и да продължа напред. Мишел ме следваше по петите.

Джо Лин стоеше пред печката и разклащаше голям тиган, пълен със зеленчуци и малки парченца пилешко. Беше облечена в бели джинси и свободен пуловер с шпиц деколте. Сара стоеше до нея в сини джинси и протрита дънкова риза, като наглеждаше една димяща тенджера с бял ориз. Щом ме видя, пусна капака върху тенджерата, завъртя се на пети и напусна помещението.

— Не си сложила масата за ядене — провикна се Джо Лин след нея.

— После ще я сложа.

— Сега, ако обичаш — отвърна Джо Лин.

За моя изненада Сара се върна обратно. Джо Лин ми се усмихна приветливо. Виждаш ли колко е лесно, казваше усмивката й, докато Сара набързо нареждаше масата за петима.

— Лари го няма, нали? — попита ме Джо Лин.

— До понеделник. — Затова ли беше дошла — да провери дали не съм я излъгала?

— Искаш ли още нещо от мен? — попита Сара леля си, сякаш мен изобщо ме нямаше, сякаш не съществувах.

— Засега не.

— Тогава мога да вървя?

— Разбира се. Ще те извикам, когато вечерята стане готова. И благодаря.

Сара кимна, като упорито отказваше да погледне към мен и излезе от стаята.

— Защо си изритала Сара от стаята й? — попита ме Джо Лин незабавно. — Можеше да настаниш майка в кабинета.

Стомахът ми се сви. Погледнах към Мишел, която се бе облегнала на канапето във всекидневната и внимателно наблюдаваше сцената. „Усмихни се“, промълви ми тя, като разтегна устни с пръсти, сякаш за да подсили думите си.

— Няма да е за дълго — отвърнах.

— Стаята на едно момиче е свещена територия — продължи Джо Лин, говореше ми така, сякаш никога не съм била малка. — Трябва да се научиш да уважаваш децата си, ако искаш и те да те уважават.

— Това ли е всичко?

Мишел се изкашля, устните й се разтегнаха в пресилена усмивка, а очите й се разшириха от усилието.

— Просто си спомням колко мразех някой да ми влиза в стаята — отвърна Джо Лин, после добави: — Чакай само да опиташ това. Страхотно е. Станала съм доста добра готвачка, да знаеш.

— Страхотно.

— Всичко става с практика. Всеки, който може да чете, може и да готви. Или поне така казваше майка.

— Откога си започнала да се вслушваш в думите на майка?

— Напоследък опитвам всичките тези рецепти — продължи тя, сякаш нищо не бях казала, — за да съм готова, когато Колин излезе.

— Страхотно — повторих. Явно това беше единственото, което можех да кажа, без да си навлека неприятности. Грешах.

— Защо непрекъснато повтаряш „страхотно“, „страхотно“? Знаеш, че не си го мислиш. Знаеш, че последното, което би искала, е Колин да излезе от затвора.

— Страхотно е, че толкова ти харесва да готвиш — отвърнах.

— Не съм казала, че ми харесва.

Отново погледнах към Мишел. Тя повдигна брадичка с опакото на ръката си. Последвах мълчаливите й указания и аз повдигнах моята.

— Да не ти се е схванал вратът? — попита Джо Лин.

— Малко — отвърнах бързо.

— Това е, защото не знаеш как да си почиваш. Така и не се научи да се приспособяваш. Престани да се опитваш непрекъснато да си идеална.

— Не се опитвам да бъда идеална.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? — Джо Лин остави вилицата, с която разбъркваше зеленчуците. — Носиш си работата вкъщи.

— Вероятно си права — съгласих се.

— Толкова си свикнала да казваш на хората как да оправят живота си — не казвам, че има нещо лошо в това, не ме разбирай погрешно, това си е част от работата ти — но е лесно да забравиш, че вкъщи не всеки се интересува от мнението ти.

— Моля?

— Да помогна ли и аз с нещо? — обади се Мишел, като буквално изникна до мен. — Да напълня ли чашите? Да разбъркам ли ориза?

— Можеш да събудиш баба си — заяви Джо Лин. — Кажи й, че вечерята ще е готова след пет минути.

— Тогава защо да не я събудя след пет минути? — Мишел явно нямаше никакво желание да ни остави двете насаме.

— Защото ще й трябват пет минути, за да стане от леглото, затова, а няма да си съсипваме вечерята заради нея. Хайде. Иди да я събудиш.

— Върви — казах й.

— Господи, толкова си приличате двете — каза Джо Лин, когато Мишел излезе от стаята. — Нищо чудно, че ти е любимка.

— За какво говориш? Нямам любимки.

— Разбира се, че имаш. — Тя вдигна няколко парченца на върха на вилицата си и внимателно ги издуха, преди да ги опита. — Мммм, страхотно вкусно. Подай ми една голяма чиния, ако обичаш.

— Сара ли ти каза, че Мишел ми е любимка?

— Не е необходимо да ми казва. Чинията…

Извадих една голяма чиния от шкафа и я подадох на сестра си. Всъщност ми се искаше да й я разбия в главата.

— Какво правиш тук, Джо Лин?

— Приготвям ти вечерята.

— Защо?

— Предполагам, че това е начинът, по който искам да ти се извиня.

Едва не се разсмях. Сестра ми имаше уникален начин да се извинява.

— Това ли е единствената причина да дойдеш?

Тя повдигна рамене, сякаш онова, което щеше да каже, беше нещо обичайно, маловажно.

— Трябва да поговоря с мама.

— За какво?

— Вечерята е готова — провикна се Джо Лин, като изсипа пърженото и ориза от печката в чинията и я постави на масата в трапезарията. — Хайде, всички на масата.

— Просто мисля, че не трябва да я разстройваш — казах, преди останалите да дойдат.

— Това изобщо не ти влиза в работата. — Джо Лин подчерта грубия си отговор със сладка усмивка.

Сара седна първа на масата. Напълни си чинията и преди още останалите да са седнали, вече ядеше.

— Не смяташ ли, че трябва да изчакаш да дойдат всички? — попитах.

— Продължавай, яж — намеси се Джо Лин, докато наливаше вода в чашите. — Откога държите на етикета в тая къща? Хайде, Кейт. Сипвай си.

— Ще изчакам и другите.

— Както искаш. Но е по-хубаво, докато е топло. — Джо Лин започна да си сипва зеленчуци и ориз в чинията.

— Какво е това? — попита майка ми, когато Мишел я въведе в кухнята. — Празнуваме ли нещо?

Беше облечена в бледорозова рокля, сивите й къдрици леко се бяха смачкали от съня. Прилича на майка ми, помислих си.

— Да, мамо — отвърна Джо Лин. — Ти си поводът, можеш и да си поплачеш, ако искаш.

— Да плача ли? — изненада се майка ми, без да разбере намека за стария хит на Лесли Гоур.

— Яж — каза сестра ми.

— Мирише чудесно.

— На вкус е още по-хубаво — каза Сара, докато Мишел помагаше на майка ми да седне.

— Да, Кейт готви много хубаво — кимна майка ми.

Джо Лин загреба огромна порция пиле и зеленчуци и ги пльосна в чинията на майка ми.

— Аз приготвих вечерята — заяви тя.

— Така ли, скъпа. Браво на теб.

Джо Лин вдигна чашата си с вода във въздуха.

— Бих искала да вдигна тост. — Тя зачака, усмивката се оформи, после замръзна върху устните й, докато ние вдигахме чашите си. — За новото начало. — Чукнахме се.

— Празнуваме ли нещо? — попита майка ни.

— Да, бабо — отвърна Мишел. — Празнуваме.

— Можеш да си поплачеш, ако искаш — добави Сара.

Майка ми внимателно опита храната си.

— Не се страхувай — подкани я Джо Лин. — Няма да те ухапе.

— Много е вкусно — заяви майка ни. — Кейт готви много вкусно.

— Джо Лин е приготвила вечерята, бабо — поправи я Сара.

— Разбира се, скъпа.

Останала част от вечерята премина в милостиво мълчание. Когато свършихме, майка ми ме похвали за вкусното ядене.

— Празненството беше чудесно.

— Още не е свършило — каза Джо Лин, докато Сара и Мишел почистваха масата и подреждаха чините в миялната машина. — Трябва да поговорим по работа.

— Каква работа, скъпа?

— Джо Лин, моля те…

— Кейт, мълчи си. Това не те засяга.

— Искаш ли да погледаш телевизия, бабо? — попита Мишел от кухнята.

Джо Лин погледна ядосано към по-малката ми дъщеря.

— Прибери кучетата си, Кейт.

— Знаеш, че няма да разбере нищо от онова, което ще й кажеш — отвърнах.

— Нещо друго?

— И дори и да разбере, няма да го запомни.

— Не е необходимо да го помни. А и не си длъжна да стоиш.

— Никъде няма да ида.

— Както искаш. Но не се меси. — Джо Лин завъртя стола на майка ни така, че да е обърната с лице към нея. — Мамо, чуй ме сега. Не е кой знае какво. Имам нужда от малко пари.

— Пари?

— Да, нали знаеш, грешните зелени нещица, които си къташ от години.

— Джо Лин, моля те.

— Млъкни, Кейт.

— Тя няма пари.

Майка ми ме погледна разтревожено.

— Вечерята беше прекрасна, Кейт.

— Аз приготвих вечерята — каза Джо Лин, хванала облегалките на стола, върху който стоеше майка ни, с лице само на сантиметри от нейното. — Благодари на мен, не на Кейт.

— Кейт готви много хубаво.

Очите на Джо Лин се изпълниха със сърдити сълзи.

— Кейт прави всичко много хубаво. Това ни е известно. Но тук не става дума за Кейт. Кажи сега, спомняш ли си какво ти казах преди малко?

— Разбира се, скъпа.

— Добре, защото за мен е много важно. Реших да се запиша отново да уча и да стана адвокат. Какво мислиш по въпроса?

— Мисля, че е чудесно, скъпа.

— И за да направя това ми трябват пари. Пари, с които не разполагам. Така че те моля да ми дадеш назаем. — Майка ни се усмихна. — Не са кой знае колко. Засега ми трябват само няколко хиляди долара.

— Засега? — Гласът ми беше рязък като плющене на камшик.

— Помолих те да не се месиш, Кейт — предупреди ме Джо Лин.

— Но защо са ти няколко хиляди сега? Още никъде не са те приели. Дори не си кандидатствала още.

— Трябва да изпратиш чек заедно с молбата.

— Не и на стойност няколко хиляди долара.

— Времената са се променили, откакто ти си учила, Кейт — напомни ми тя.

— Не чак толкова. За какво са ти няколко хиляди долара?

— Поправи ме, ако греша — отвърна ми Джо Лин, — но разговорът не е ли между мен и мама? Ти не се ли отметна вече от обещанието си да ми дадеш пари?

— Какво става, Джо Лин? — попитах ядосано.

— Вечерята беше чудесна, Кейт — каза майка ни, погледът й притеснено шареше между двете й дъщери. — Вече искам да си ида в стаята.

— Разбира се, мамо — побързах да кажа. — Мишел, помогни, ако обичаш, на баба си…

— Мишел, остани си там, където си — заповяда Джо Лин. — Баба ти няма да ходи никъде, докато не се разберем.

— За бога, какъв смисъл има? — попитах. — Не виждаш ли, че само я разстройваш?

— Ти я разстройваш. Аз се справях добре.

— Тя не разбира какво става.

— Много добре разбира. Нали, мамо?

— Разбира се, скъпа. — Майка ни притеснено се размърда на стола си.

— Чу ли?

— Тя все това повтаря — опитах се да обясня.

— Какво ти става, Кейт? — сряза ме Джо Лин. — Страх те е, че за теб няма да остане какво да наследиш ли?

— Да наследя ли? За какво говориш? Няма какво да се наследява.

— Трябват ми всичко на всичко две хиляди долара, мамо. Сигурна съм, че можеш да отделиш поне толкова. Никога преди не съм те молила за нищо.

— Вечерята беше много вкусна — каза майка ни, гласът й бе писклив, ръцете й нервно се въртяха в скута.

— Плашиш я — казах.

— Права ли е, Кейт? — попита Джо Лин. — Плаша ли те?

— Искам да си ида в стаята вече.

— Можеш да ходиш където си пожелаеш, веднага щом уредим въпроса.

— За бога, Джо Лин, стига толкова. Мисля, че е време да си ходиш.

— Празненството свърши ли? — попита майка ми.

— Да, мамо, празненството свърши.

— Празненството е все още в разгара си — заяви Джо Лин, гласът й беше рязък, някак отчаян. — Вижте, изглежда не си давате сметка колко важно е за мен това. Може да е последният ми шанс. Не искаш да ме лишиш от него, нали? Искам да кажа, помисли си само колко ще се гордееш, мамо. Можеш да разказваш на всичките си приятелки за дъщеря си, адвокатката.

— Разбира се, скъпа.

— Ако ми кажеш къде си скрила чековата си книжка, мога да ти я донеса.

— Чековата ми книжка — повтори майка ми и ме погледна.

— Не я гледай нея. Погледни ме мен. Просто ми кажи къде е и аз ще ти я донеса. Ще попълня всичко. Ти само ще трябва да се подпишеш.

— Разбира се, скъпа.

— Къде е? В чантата ти ли е? — Джо Лин стана и се запъти бързо към стаята на Сара.

— За какво е всичко това? — попита Сара разтревожено, първото нещо, което ме питаше, откакто се бяхме счепкали.

— Не знам — отвърнах честно.

Джо Лин се върна с чантата на майка ни.

— Не мога да намеря чековата ти книжка. Къде си я държиш?

— Чековата й книжка е у мен — казах, като се подготвих за пороя от хули, който бях сигурна, че ще се изсипе върху ми.

— Какво искаш да кажеш с това, че е у теб? Какво правиш с нея?

— В нея няма пари, Джо Лин. И няма смисъл да се разправяме за това.

— По дяволите, кой те е упълномощил?

— Защо не се успокоим всички… — намеси се Мишел.

— Млъквай, Мишел. Не се бъркай там, където не ти е работата.

— Не й говори с такъв тон — каза Сара, вземайки ми думите от устата.

Джо Лин размаха ръце във въздуха.

— О, страхотно. Съюзете се всички срещу мен, защо не?

— Ще ти предложа нещо — казах й. — Донеси ми молбата си. Аз ще ти подпиша чека за таксата и ще правим вноските една по една.

— Не е достатъчно.

— Какво искаш да кажеш с това, не е достатъчно?

— Престани да се държиш с мен като с дете.

— Защо да се държа с теб като с дете?

— Искаш да видиш молбата ми; искаш ти да напишеш чека. Все ти трябва да решаваш всичко.

— Искаш ли парите, или не ги искаш?

Тя не ми обърна внимание и падна на колене пред майка ни.

— Моля те, мамо, поставяш ме в много унизително положение. Не можеш ли просто да ми дадеш парите? Не ме карай да те моля.

Очите на майка ми се изпълниха със сълзи.

— Празненството беше много хубаво.

— Недей така, мамо — продължи Джо Лин. — Моля те, недей така.

— Тя не може да ти помогне — намесих се.

— Може. — Джо Лин се изправи и започна да крачи напред-назад пред стола на майка ни, също като тигър в клетка с извадени нокти, готов да се нахвърли и да те стисне за гърлото. — Няма да направиш това, мамо. Този път няма да ти се размине.

— Какво да й се размине? — попитах. — Какво толкова ти е сторила?

— Нищо! — изкрещя Джо Лин. — Не е направила абсолютно нищо! Не е ли така, мамо? Не е ли така? Ти не правиш нищо!

— Не правя — повтори майка ни, лека искрица на разбиране проблесна в очите й.

— Просто си седиш тук и не правиш нищо. Както винаги.

— Нищо не правя — съгласи се тя.

— Когато съпругът ти се връща у дома и ти крещи, ти не правиш нищо. Когато те удря и ти мие устата със сапун, ти не правиш нищо.

— Нищо.

— Когато тормози децата ти, ти не правиш нищо.

— Не правя нищо.

— Джо Лин, какъв смисъл има да се връщаме отново към всичко това сега? — Гласът ми се бе превърнал в мъчителен шепот. Буквално ме болеше да говоря.

— Смисълът е, че тя не направи нищо! През всичките тези години тя не направи нищо.

— И си плати за това. Господ ни е свидетел, че си плати за това.

— Не — аз платих за това! Аз съм тази, която плати за това. — По бузите на Джо Лин започнаха да се стичат сълзи.

— За какво говориш? Ти му беше любимка. Той никога дори с пръст не те е закачал. — В мига, в който думите излязоха от устата ми, знаех, че не е така. — О, не — казах. — Моля те, кажи, че не е вярно.

— Добре дошла в реалния свят, госпожо Терапевт — подигра се сестра ми.

— Нищо не направих — отвърна майка ми, като бавно се изправи на крака.

— Точно така, мамо, нищо не направи. — Джо Лин погледна към задния прозорец, сякаш миналото се прожектираше на стъклото също като на кино. — През всичките тези нощи, в които той идваше в стаята ми да ме целуне за „лека нощ“, всеки път, когато ставаше от твоето легло, за да дойде в моето, всичките тези следобедни неделни разходки в провинцията. „Виждаш ли онези крави там? — казваше ми той, докато ръката му се провираше между краката ми. — Когато всичките крави са прави, значи времето ще е слънчево, когато всичките лежат на земята, значи ще вали.“

— О, господи — изпъшках, усетих как ми се зави свят и ми се доповръща. — Нямах представа.

— Не, но тя имаше. — Джо Лин погледна към майка ни. И нейните очи бяха заковани на задния прозорец и гледаха същия стар филм, който гледаше и сестра ми. — И не направи нищо.

— Не знаех — прошепна майка ми. — Не знаех.

— Не ми казвай, че не си знаела — изкрещя сестра ми. — Знаеше. И още как. Просто се преструваше, че не се случва. Какво си мислеше, че ако не му обръщаш внимание, всичко ще се оправи? Така ли си мислеше?

— Не знаех.

— Как можа да оставиш да му се размине? Как можа да го оставиш да ми стори нещата, които ми стори? Ти си ми майка. Ти трябваше да се грижиш за мен. Трябваше да ме пазиш.

— Винаги беше толкова мил с теб — казваше майка ми през сълзи, — толкова любящ.

— О, да, наистина беше много любящ.

— Така те ревнувах. Мислех си, само ако беше толкова нежен и внимателен с мен.

— Знам — продължаваше Джо Лин. — Не се опитвай да ми казваш, че не си знаела.

— Чак когато стана на тринайсет, започнах да подозирам, че има още нещо.

— И какво те накара да разбереш, майче? Кошмарите, които непрекъснато сънувах, лошите ми бележки, кръвта по чаршафите?

За миг настъпи пълна тишина. Сара се пресегна и привлече Мишел в прегръдките си.

— Начинът, по който те гледаше — каза най-накрая майка ни. — Ти се наведе да вземеш нещо и аз улових погледа в очите му, и изведнъж разбрах. Напуснах го на следващия ден.

— Тогава вече беше прекалено късно. — Джо Лин си изтри носа с опакото на ръката. — Прекалено късно.

Майка ни се отпусна назад на стола си, като зарови глава в ръцете си.

— Но ти отиде да го видиш — напомних на сестра си. — Когато се разболя, ти ходи в болницата. Плака, когато умря.

— Той ми беше баща — отвърна просто Джо Лин.

Никой не каза повече нищо.