Джой Филдинг
Липсващи парчета (26)

Двайсет и шеста глава

— Не се чувствай виновна — съветваше ме Лари през следващите няколко дена.

Но, естествено, аз се чувствах виновна. Как можех да не се чувствам? Ударих детето си и то не веднъж, а многократно. Налагах го с юмруци по гърба и раменете, с шамари по лицето. Това красиво лице, помислих си. Как можах да го шамаросам?

— Била си предизвикана. Тя сама си го е търсела — успокояваше ме Лари.

И беше вярно. Бях предизвикана; сама си го търсеше.

Но това не ме оневиняваше.

— Научила си я, че може да изкара хората от равновесие — повтаряше Лари.

— Единственото нещо, на което я научих, е, че не мога да се владея.

— Престани да се осъждаш, Кейт.

— Аз съм възрастният в случая.

— Тя е на седемнайсет — напомни ми той. — Висока е метър и осемдесет.

— Аз съм й майка.

— Не викаш на майка си „шибана кучка“.

— Аз я ударих.

— Тя също те е ударила.

Колкото и странно да изглежда, от всичко, което беше изречено и направено през онази вечер, фактът, че Сара ме бе ударила, ме тревожеше най-малко. Вероятно, защото винаги бях смятала, че ако удариш някого, трябва да си подготвен, че той ще ти го върне.

Нещо, което майка ми така и не направи.

Отново ме заля поток от умишлено потискани спомени. Чух как в детството ми се отваря входната врата, как вторият ми баща се прибира.

Здравей, скъпи, посрещаше го тя. Закъсня.

Оплакваш ли се?

Разбира се, че не. Просто се разтревожих. Вечерята е готова от час.

Вечерята трябва да е готова, когато аз се прибирам.

На масата е.

Студена е.

Ще ти я притопля.

Знаеш, че мразя притоплена храна. Не се спуквам от работа и не давам парите си, за да ям притоплена храна.

Не се ядосвай. Ще ти приготвя нещо друго.

Да не мислиш, че ще те чакам цяла нощ да ми приготвяш нещо друго?

Няма да ми отнеме много време.

Не мислиш ли, че заслужавам прилична храна, когато се прибера у дома?

Разбира се, че заслужаваш. Затова толкова се старая всичко да е както трябва.

Тогава защо не е както трябва?

Както трябва е. Просто ти закъсня.

Казваш, че аз съм виновен, така ли?

Разбира се, че не. Случва се. Разбирам те.

Главата ти разбира.

Съжалявам, Майк. Не исках…

Винаги съжаляваш. Никога не си искала. Никога не мислиш, там ти е проблемът. Защо правиш тези неща?

Моля те, Майк, успокой се. Ще уплашиш децата.

Ебал съм им мамата на децата.

Моля те, внимавай какво говориш.

Да внимавам какво говоря ли? Така ли, а? Първият ти съпруг, да му еба и паметта, никога не е псувал, нали? Е, какво ще направиш, ще ми измиеш устата със сапун ли? Това ли ще направиш?

Моля те, Майк.

Знаеш ли какво? Това е доста добра идея. Точно това ще направя. Ще ти измия устата със сапун. Така следващия път ще си помислиш дали да се правиш на интересна пред съпруга си, хубавичко ще си помислиш.

Не, моля те, недей!

Какво има? Не ти харесва вкуса ли? Обзалагам се, че е по-хубав от лайната, които си ми сготвила тази вечер, тъпа кучко!

Притворих очи, опитах се да не видя отново синините около устата на майка ми на следващата сутрин, червените отпечатъци по врата и ръцете й, ожулената й брадичка.

Какво си направил на майка ми? — попитах след друг подобен случай.

Тихо, Кейт, предупреди ме тя, няма нищо.

За какво говориш? Не съм я докосвал с пръст. Какви лъжи си разправяла на детето, Хелън?

Нищо не съм й разправяла. Всичко е наред, Кейти. Спънах се в килима и се ударих във вратата.

Непохватна идиотка, заключваше вторият ми баща.

Не е непохватна идиотка, отвръщах му, ти си непохватен идиот.

Дори и сега можех да усетя болезнения удар, който се стовари върху главата ми. Никога няма да правя така, бях се заклела в този момент. Никога няма да посегна на детето си.

— Не съм по-добра от него — казах на Лари.

— Престани да се терзаеш за това.

Интересен подбор на думи, помислих си.

— Та аз съм терапевт, за бога!

— Ти си терапевт — повтори той. — А не светица, Кейт. Случвало ли се е нещо подобно на това преди? Не. Случило се е веднъж. Била си предизвикана и си загубила самообладание.

Той невинаги е такъв, чувах плачливия глас на майка ми. Понякога е мил, грижовен и забавен. Случва се само понякога, когато е подложен на голям стрес. Или аз го предизвикам и той загуби самообладание.

— Това не е оправдание — казах на Лари, както бях казала и на нея.

Насилието заразно ли беше? Предаваше ли се от поколение на поколение, като някаква ужасна наследствена болест? Нямаше ли изход?

Отложих часовете си за следващите няколко дена и почти не ставах от леглото. Сара се държеше така, сякаш не съществувах. Ходеше на училище, прибираше се у дома и се затваряше в кабинета до вечеря, ядеше мълчаливо, после, когато вечерята свършваше, отново се връщаше в кабинета. Аз бях невидимата жена, роля, която ми се струваше позната, макар и този път да беше различно, защото сега ми беше наложена.

— Мога ли да поговоря с теб? — попитах от вратата няколко вечери по-късно.

— Не — отвърна ми Сара. Разтвори един учебник и се престори, че чете.

— Мисля, че е важно да поговорим за случилото се.

— Ти ме наби, това се случи.

— Не съм те била — започнах, после спрях. — Съжалявам.

— Не искам да говоря за това.

— Остави я на мира — каза тихо Лари, като се появи зад мен и ме дръпна. — Няма за какво да й се извиняваш.

— Ще започне да ти говори, веднага щом й се прииска нещо — подхвърли Мишел.

— Време ли е вече да си ходя? — попита майка ми.

— Опитвам се да ти намеря нещо хубаво, мамо — отвърнах й, като осъзнах, че скоро ще трябва да реша нещо по отношение на бъдещето й. Ставаше все по-ясно и по-ясно, че не може да остане тук. — Но преди това трябва да отидем на преглед утре, нали помниш?

Естествено, че не помнеше. Нямаше да си спомня след две минути, нито след още две. Нямаше ни най-малка представа защо я будя толкова рано на следващата сутрин или накъде отиваме, когато извих по магистралата „Дикси“, докато търсех кабинета на д-р Уонг.

— Как се чувстваш? — попитах я.

— Превъзходно — отвърна ми тя. — Къде отиваме?

— На гинеколог. Просто контролен преглед.

— Много хубаво, скъпа.

Не беше толкова хубаво, както се оказа. Д-р Уонг откри онези две образувания и ги отстрани.

— Сигурна съм, че няма за какво да се тревожите, но за всеки случай ще ги изпратя в лабораторията — каза тя, докато аз се мъчех да си събера краката. — Защо не ми се обадите след две седмици? Дотогава резултатите ще са пристигнали.

Кимнах, отворих вратата на чакалнята и видях как майка ми набързо преглежда сутрешния вестник. На първа страница Джо Лин гордо показваше купения от самата нея венчален пръстен. Догади ми се и притиснах стомаха си.

— Ще ви изпиша хапчета за спазмите — обеща д-р Уонг. — И не правете секс в продължение на седмица — посъветва ме на тръгване.

Няма проблем, помислих си, като си спомних за Робърт, докато с майка ми вървяхме към паркинга. Почувствах внезапно желание да се свия като зародиш по средата на топлия сив паваж. Хубаво стана, че с Робърт не се бяхме уговорили за днес следобед, помислих си и за малко не се разсмях.

— Как се чувстваш, мамо? — попитах, докато закопчавах предпазния й колан.

— Великолепно. А ти как си, скъпа?

— И по-добре съм била — споделих.

Тя ми се усмихна.

— Чудесно, скъпа.

Прибрахме се у дома. Настаних майка си пред телевизора във всекидневната и се сгуших в леглото си. След няколко минути вече бях заспала, сънища със Сара кръжаха из главата ми, подобно на самолети, които чакат разрешение да кацнат. За мое щастие не си спомням подробностите, спомням си само, че в един момент се вкопчихме в страхотна битка и започнахме да си разменяме удари. Дясното кроше на Сара ме улучи в слабините. Сепнах се и се събудих, болката в корема ми не заглъхваше. Затичах се към банята и видях кръвта, която се стичаше между краката ми в тоалетната чиния.

— Страхотно — казах, като глътнах още едно хапче, после отново си легнах.

Телефонът иззвъня. Беше Лари.

— Как мина? — попита той и аз му разказах. — Защо не ми се обади? Можех да мина да те взема.

— Нямаше нужда.

— Не е необходимо да се справяш с всичко сама, Кейт.

— Никакъв секс цяла седмица — допълних.

Той въздъхна. Нещо ново има ли? — казваше въздишката.

— Ще се опитам да се прибера по-рано — предложи той.

— Няма нужда.

— Не ме отблъсквай, Кейт.

— Не те отблъсквам. — Отблъсквах го.

Затворих и се отпуснах на възглавницата, като си представях как се любя с Робърт. Представях си, че се намираме в една наскоро ремонтирана стая в хотел „Брейкърс“, голяма, изпълнена със слънце стая, с изглед към океана, вълните прескачат през френските прозорци към огромното легло, докато се целуваме и галим с изключителна нежност. Дотук ми стигаха фантазиите, вероятно заради спазмите или може би, защото Сара си проправи път в хотелската стая, като най-накрая успя да изтласка Робърт от леглото и му нареди да иде в една от старите стаи в предната част на хотела — гласът й заглуши успокоителния плясък на вълните.

Припомних си отново за случилото се, съживявайки отново всяка подробност: крясъците, сарказма, шамарите, после отново превъртях сцената, този път с различен сценарий. В тази осъвременена версия аз запазвах самообладание, отказвах да налапам стръвта, владеех гнева си. Когато Сара се опитваше да ме предизвика или да ме унижи, аз отстъпвах. Просто й обяснявах, че знаем къде е била и й описвах последствията от лъжите й. Накрая Сара осъзнаваше погрешния път, по който е тръгнала, и приемаше отговорността за действията си. Приключвахме разправията със сълзлива прегръдка.

Как ви се струва като фантазия?

В три часа някой звънна на вратата. Измъкнах се от леглото и отворих, като си мислех, че е Лари и се почудих защо не си отключва. Но не беше Лари. Беше Джо Лин. Господи, дано да е пак сън, помолих се, ала не пропуснах да забележа консервативния син мъжки костюм и опънатата назад коса.

— Дегизирала съм се — каза тя, сякаш прочете мислите ми. — Репортерите ме побъркват.

— Мога да си представя. — Прииска ми се да си бях замълчала. Нямах какво да казвам на сестра си. Какво търсеше тук?

— Изглеждаш ужасно — каза ми тя и влезе, преди да успея да я спра. — Болна ли си или какво?

— Направиха ми неочаквано една операция сутринта — отвърнах. Какво ми ставаше? Не можех ли да си държа устата затворена?

— Операция ли? Каква операция?

— Нищо страшно.

— Хубаво — каза тя, не се интересуваше кой знае колко от подробностите.

— Какво търсиш тук, Джо Лин?

— О, сърдиш ми се. Познавам по гласа.

— Толкова си проницателна.

— А ти си толкова саркастична. Хайде, Кейт. Не може да си останала кой знае колко изненадана. Разправям ти за намерението си да се омъжа от месеци насам.

— Как можа да го направиш? — попитах ядосано.

— Обичам Колин. Мисля, че е невинен.

— Не говоря за идиотския ти съпруг — изкрещях. — Говоря за дъщеря ми.

Настъпи тишина.

— Колин не е идиот — отвърна ми Джо Лин.

Изпъшках.

— Е, харесва ли ти новото ми име? Джо Лин Френдли. Добавя му ново приятно звучене, не смяташ ли?

Нищо не казах.

— Какво — няма да ми говориш ли?

— Предпочитам да не ти говоря.

— О, я не се инати толкова, Кейт. Имах нужда от шаферка, ти ми отказа, така че помолих Сара и тя благосклонно се съгласи. Беше радостно събитие, за бога. Сватба.

— Сватба, която се е състояла зад решетките.

— Не ставай толкова мелодраматична.

— Ти нарочно ми направи напук.

— Правиш от мухата слон.

Поех си дълбоко въздух. Последното, от което се нуждаех, беше скандал със сестра ми.

— Какво правиш тук, Джо Лин? — попитах отново.

— Идвам при майка.

Погледнах към всекидневната. Майка ни седеше в същата поза, в която я бях оставила преди няколко часа. Не беше помръднала, дори и при гласа на Джо Лин.

— Мамо? — извиках и бързо се запътих към нея.

По телевизията една невъзможно хубава млада двойка се караше за предстоящата повторна сватба на баща им по един от дневните сапунени сериали. Със спокойно скръстени в скута ръце и поставени един до друг на пода крака майка явно го следеше. Очите й бяха отворени, челюстта увиснала, лека струйка слюнка се стичаше по брадичката й.

— Умряла ли е? — попита Джо Лин, като се наведе през мен, докато аз се навеждах към майка ни.

— Мамо? — извиках. Не смеех да дишам. Побутнах я по рамото.

Очите й премигнаха, после се затвориха. Въздухът от гърдите ми излезе с въздишка на облекчение. Внимателно избърсах слюнката от брадичката й, после се отпуснах в ръцете на Джо Лин. Бързо се отърсих и отстъпих встрани.

— Заспала е.

— Спи с отворени очи?

— Унася се непрекъснато.

— Страшничко е.

Пресегнах се към дистанционното с намерение да загася телевизора.

— Недей — извика Джо Лин. — Това са Рийз и Антония. Баща им ще се жени отново за втората си жена, която те мразят, защото тя е бивша стриптийзьорка, която веднъж се е опитала да ги убие, като е запалила къщата им. Но сега вече се е променила. Записала се е отново да учи и е станала психиатърка. Имаш ли кафе?

Загасих телевизора.

— Не.

— Тогава направи. — Джо Лин се пльосна върху един от ракитените столове в трапезарията. — Страшно се нуждаеш от едно.

Беше права. Запътих се към кухнята и направих както ми беше наредено.

— Удивително е какво само се случва по тези сапунени сериали — каза Джо Лин без следа от ирония. Кимна към майка ни. — Е, какви са прогнозите за нашето старо момиче?

— Досега лекарите не са открили нищо по отношение на физическото й състояние — отвърнах, прекалено изтощена, за да направя каквото и да е, освен да оставя посещението да следва хода си. — Откъде разбра, че е тук?

— Опитах да се свържа с апартамента й и ми казаха, че телефонът е изключен. Така че се обадих на госпожа Уинчъл.

— Откъде такъв внезапен интерес към майка?

— Не може ли?

Повдигнах рамене, докато наблюдавах как кафето се стича в стъклената кана.

— Е, няма ли да ме попиташ как е зад охладителя за вода? — Джо Лин се въртеше на стола си.

— Не — отвърнах.

— Хайде, умираш си да разбереш.

— Не, ти си умираш да ми кажеш. Има разлика.

— Беше страхотно — заяви тя. — Е, може би не чак толкова страхотно от техническа гледна точка. Искам да кажа, доста е тесничко там отзад и трябваше доста да бързаме, но това го правеше толкова възбуждащо в известен смисъл. Знаеш ли, че при подходящите условия Колин е пламенен любовник?

Защо кафето ставаше толкова бавно? Очите ми се разшириха, сякаш за да накарат кафемашината да набере по-голяма скорост.

— Мислиш ли, че трябва да събудим нашето старо момиче? — попита Джо Лин.

— За какво?

— Искам да поговоря с нея.

— За какво? — повторих.

— Трябва ли да имам разрешение от теб, за да говоря с майка си?

— Разбира се, че не. Просто каквото и да й кажеш й влиза от едното ухо и й излиза през другото.

— Може би.

— Не може би. Така е. Аз съм с нея през цялото време. Аз съм тази, която разговаря с нея.

— Може би не й разказваш нищо кой знае колко интересно.

Въздъхнах, поклатих глава. Вероятно беше права.

— Мога ли да попитам за какво искаш да говориш с нея?

Джо Лин присви устни и направи гримаса, сякаш претегляше за и против относно това да ми се довери.

— Предполагам, че мога да ти кажа, тъй като идеята беше твоя.

— Идеята е била моя?

— За това да се запиша да уча право.

— Какво?

— Мислих доста за онова, което ми каза, и реших, че може би в края на краищата идеята не е толкова лоша.

— Сериозно ли говориш?

— Аз наистина те слушам, когато ми говориш — отвърна ми тя. — От време на време.

— И си решила, че искаш отново да се запишеш да учиш? — попитах вцепенено. Без съмнение, този разговор не се водеше наистина. Сигурно още бях в леглото, завита до брадичката, а вътрешностите ми се сгърчваха от спазми, за да се противопоставят на неочакваното появяване на нови израстъци. В събота сестра ми се беше оженила за сериен убиец; днес се готвеше да кандидатства право. Фантазиите бяха отстъпили място на халюцинации. И аз бях толкова луда, колкото и останалите членове от семейството ми.

— Мисля, че беше права — казваше Джо Лин. — Това е единственият начин, по който наистина мога да помогна на Колин, да го измъкна от онова ужасно място.

— Няма да е лесно — предупредих я.

— Знам, че няма да е лесно. Първо трябва да завърша.

— Първо трябва да кандидатстваш.

— Знам — отвърна тя нетърпеливо. — Но съм твърдо решена и ти знаеш каква съм, като си наумя нещо.

— Това означава поне пет години учене.

— Имам ли нещо по-добро да правя?

— Мисля, че не.

— Какъв ти е проблемът? — попита тя. — Ти го предложи, ти го направи така, че да прозвучи като страхотна идея.

— Идеята си е страхотна.

— Помислих си, че ще си възхитена.

— Възхитена съм. Просто…

— Просто още ми се сърдиш заради Сара.

— Не оставяш на хората време да си поемат дъх.

— Част от чара ми. — Джо Лин погледна към майка ни. — Е, мислиш ли, че ще остане възхитена?

Пресегнах се към шкафа и извадих две чаши, напълних ги с току-що направеното димящо кафе.

— Възхитена от какво?

— От таксата.

Подадох на Джо Лин чашата й и смело сръбнах от моята, парата накара клепачите ми да се затворят.

— Какво има? Смяташ, че няма да ми даде парите ли?

Отворих си очите.

— Не съм сигурна, че има какво да ти даде.

Джо Лин скочи на крака, горещото кафе се разля по опакото на ръката й. Тя като че ли не забеляза.

— За какво говориш? Разбира се, че има пари.

— Повечето от спестяванията й се стопиха — обясних. — Медицинските й разходи вероятно ще изядат останалите.

— Да върви по дяволите. Не можеше ли просто да умре?

— Джо Лин!

Тя се разхождаше, като правеше малки кръгчета между масата и кухненския плот.

— О, спести ми праведното си възмущение. Не можеш да не си признаеш, че не си си мислила същото.

Понечих да възразя, но си замълчах. Истина беше, че имаше моменти през последните няколко седмици, в които си мислех, че смъртта може да се смили над нас.

— Ами вие с Лари?

— Какво ние с Лари?

— Каза, че би могла да ми дадеш назаем, че мога да ти ги върна, когато започна да изкарвам много пари. Не си ли го мислеше?

Поколебах се.

Тя се намуси.

— Не си го мислила сериозно, нали? Било е просто едно от онези неща, които казваш, за да се почувстваш добре сама със себе си, но всъщност нямаш намерение да го правиш.

— Не е вярно.

— Ще ми дадеш ли парите назаем, или не?