Джой Филдинг
Липсващи парчета (22)

Двайсет и втора глава

Четири дни по-късно стоях на брега на езерото Озбърн и наблюдавах как полицията претърсва мястото с малки, плоскодънни лодки. Водолази със съответната екипировка се гмуркаха във водата през по-голямата част от сутринта.

— Какво търсят? — приближи се една жена до мен и ме попита.

— Не знам — отвърнах искрено. Ейми Локаш беше изчезнала и вероятно почиваше във водния си гроб вече повече от година. Какво се надяваше да открие полицията?

Освен ако Колин Френдли не бе окачил тежест на трупа или не го беше циментирал, тялото на Ейми би трябвало да изплува на повърхността няколко дни след удавянето. Никакъв труп не бил намиран, побързаха да ме уверят от полицията, когато съобщих за разговора си със серийния убиец.

— Той просто си играе с вас — каза ми един от полицаите. Но въпреки всичко се съгласиха да претърсят мястото.

По принцип близо до сцената на местопрестъплението не се допускаха зяпачи, но паркът „Принц Джон“ беше обществено място, леснодостъпно от всички страни. Не можеше да се отцепи напълно района. Не бе и необходимо. Беше през седмицата, в средата на февруари. В парка имаше само няколко души: млада майка, която люлееше детето си на една люлка, без да обръща внимание на останалия свят; двама мъже, които се разхождаха, хванати за ръка, и изчезнаха веднага, щом видяха полицията; един старец, който се наливаше от картонена кутия, прекалено наквасен, за да му пука дали някой го гледа или не, и няколко души, които тичаха за здраве и които прекъснаха за малко пробега си, за да попитат какво става и после отново продължиха по пътя си.

Не знам защо отидох. Може би се надявах на някакво конкретно доказателство, което да представя на сестра си, преди да е станало прекалено късно. Може би търсех някакъв завършек за страданията на Дона Локаш. Или просто се мъчех да открия начин да се откъсна за малко от собствения си живот, който днес включваше водене на майка ми на мамограма.

До обяд водолазите бяха изплували вече на повърхността, поклащайки глава и ставаше ясно, че след като не откри нищо, освен една стара автомобилна гума и няколко различни чифта мъжки обувки, полицията се канеше да се откаже. Колин Френдли може и да беше убил Ейми Локаш, но не бе хвърлил тялото й в езерото Озбърн. От полицията се оказаха прави — беше си поиграл с мен.

 

 

Един час по-късно стоях гола до кръста и наблюдавах как вещите, но безразлични пръсти поставят първо дясната, после лявата ми гърда между две студени плочи и ги сплескват като палачинки. Усмивка за пред фотоапарата, помислих си, докато слушах бръмченето на огромния рентгенов апарат.

— Готово — каза лаборантката, като освободи гърдите ми и аз отново започнах да дишам нормално. — Изчакайте в чакалнята. Моля не се обличайте, докато не се уверя, че снимките са наред.

Напъхах ръцете си обратно в ръкавите на синята болнична роба, която висеше на кръста ми, и се запътих по коридора към чакалнята, където майка ми седеше заедно с още четири жени, всичките до една облечени в подобни роби, чакащи или реда си за снимка, или разрешение да се облекат.

— Как си, майче? — попитах, отпуснах се на мястото до нея и облегнах глава на хладната синя стена, поемайки си дълбоко въздух.

Тя ми се усмихна, погледът й бе замъглен, беше се зазяпала в една репродукция на Матис на отсрещната страна.

— Великолепно!

Въздъхнах дълбоко.

— И преди са ти правили мамограма, нали? — по-скоро заявих, отколкото попитах.

— Разбира се — отвърна ми тя.

— Не се притеснявай да кажеш на лаборантката, ако те заболи.

— Разбира се, миличка.

— По принцип изобщо не боли.

— Разбира се, че не боли.

„Разбира се“, „разбира се, че не боли“, „разбира се, миличка“, обичайното „великолепно“ — до това се свеждаха отговорите на майка ми напоследък. Макар и да беше повече, отколкото сестра ми ми бе казала, откакто се върнахме от Рейфорд. Бях се опитала да й обясня какво се беше случило, докато нея я нямаше, като предадох дословно казаното от Колин. После, както си знаех и че ще стане, трябваше да седна и да изслушам гневния изблик в негова защита: аз съм го била предизвикала, нарочно съм изкривявала думите му, преиначавала съм казаното от него. Заявих й, че е луда, тя ми отвърна, че й завиждам. Оттогава не си бяхме говорили.

Появи се лаборантката с папка в ръка. Беше висока и слаба, гъстата й червеникава коса бе прибрана отзад на конска опашка. Не изглеждаше кой знае колко по-голяма от Сара. Осъзнах, че изобщо не й бях обърнала внимание преди, въпреки интимната същност на срещата ни. За мен тя беше просто чифт ръце, както без съмнение аз за нея бях просто чифт гърди. Взехме една от друга само онова, от което се нуждаехме, нито повече, нито по-малко. Толкова е лесно, помислих си, да отделиш частта от цялото.

— Госпожа Лейтимър? — Лаборантката се огледа из тясното помещение — макар и без прозорци, атмосферата вътре не беше потискаща. Майка ми не се обади, продължи да зяпа замечтано в празното пространство.

— Госпожа Лейтимър? — повтори лаборантката.

— Мамо — казах, като я бутнах по ръката, — тебе викат.

— Разбира се. — Майка ми бързо стана, но не понечи да се приближи.

— Последвайте ме, ако обичате — подкани я лаборантката, после погледна към мен. — Вие вече можете да се обличате, госпожо Синклер.

— Резултатите отрицателни ли са? — попитах обнадеждено.

— Докторът ще ви съобщи резултатите — отвърна ми тя, както и предполагах, че ще направи. — Но снимките са добри и не се налага да ги повтарям.

Благодаря ти, Боже! — помислих си, докато наблюдавах как майка ми следва лаборантката към вратата.

— Ще те изчакам тук, майче — казах.

— Разбира се, мила — отвърна ми тя.

Преоблякох се. Оправих белия памучен пуловер върху сивите си панталони, сресах се, начервих се отново, върнах се на мястото си в чакалнята и затворих очи. Мигновено си представих подигравателната усмивка на Колин Френдли и побързах да ги отворя, като сграбчих последния брой на „Космополитън“ от масичката наблизо и се съсредоточих върху модела на корицата. Беше облечена в кралскосиня нощница на кралскосин фон, имаше дълга и тъмна коса, кестеняви страстни очи, дълбока и изобилна цепка между гърдите.

Гърди, помислих си, моите още бяха изтръпнали от наскорошното изпитание. Навсякъде само гърди.

Спомням си как, когато Сара беше на десет години, я заварих да стои пред огледалото в банята и да изучава плоския си гръден кош.

— Когато порасна — попита ме тя съвсем сериозно, — големи гърди ли ще имам, или хубави малки като твоите?

Отвърнах й, че вероятно ще са малки и не за последен път сериозно подцених по-голямата си дъщеря, чиито гърди, както се знаеше, влизаха в стаята цели пет секунди преди нея самата. Обичах да се шегувам, че ако имах големи гърди, щях да владея света. Плоска шега, би казала майка ми и щеше да е права.

Когато майка ми излезе в чакалнята, тя мигновено започна да си сваля болничната роба, оголвайки гърдите си пред сащисаните жени в помещението. Те отклониха погледи, преструвайки се, че кашлят, четат или каквото и да е там друго.

— Мамо, чакай — извиках аз, втурнах се към нея и дръпнах надолу робата. — Лаборантката не ти ли каза да изчакаш, докато се увери, че рентгеновите снимки са излезли?

Майка ми се усмихна.

— Да, май че така каза.

— Дай да поседнем за малко — поведох я към редицата тапицирани в морскосиньо кресла. — Как мина?

— Не обърнах много внимание — заяви ми тя и аз се разсмях.

— Заболя ли те?

— Не обърнах внимание — повтори майка ми и аз отново се разсмях, защото тя явно очакваше да го направя. — Не обърнах внимание — каза за трети път, после и двете замълчахме, докато лаборантката не излезе и не каза на майка ми, че снимките са наред и вече може да се облича.

— Можеш вече да се облечеш, мамо — повторих, когато тя не отговори.

Тя веднага започна да си дърпа робата.

— Мамо, не тук. В съблекалнята.

— Разбира се, мила.

Поведох я към малката съблекалня с натежало сърце, сякаш бях преглътнала нещо несмилаемо и то бе заседнало в гърдите ми, отказвайки да продължи надолу. Знаех какво ставаше. По това време вече бях изчела доста неща за болестта на Алцхаймер и от прочетеното в общи линии бях наясно какво да очаквам. Казано с две думи, моята майка се превръщаше в мое дете. Тя деградираше, постепенно губеше частички от себе си, сменяше самоличността си, също както змиите си сменят кожата. Скоро нямаше да остане нищо от жената, която някога е била. Щеше да забрави всичко — как се чете, как се пише, как се говори. Децата й щяха да се превърнат в непознати за нея, както и тя самата щеше да се превърне в непозната за самата себе си. Един ден мозъкът й просто щеше да забрави да каже на сърцето й да бие и тя щеше да умре. Щеше да остави на нас да се опитаме да съхраним парченцата, които тя беше захвърлила, и да ги наместим отново едно до друго, за да я наредим отново цялата поне в паметта си.

По онова време ми се струваше, че състоянието на майка ми се бе влошило съвсем внезапно, но като се връщам назад, виждам, че признаците се бяха проявявали от години. Тя често изглеждаше отнесена, от време на време объркана, разговорите с нея бяха ведри, но по принцип — празни. Не си спомняше разни неща, бъркаше думи, често изобщо ги забравяше.

Нима и на нас останалите не ни се случваше? — казвах си, без да обръщам особено внимание. И ако разговорите ни приличаха на метеорологичната прогноза по телевизията, какво от това? Времето, храната, здравословното състояние — вероятно това бяха най-важните теми на разговор в старческите домове. Животът й е бил достатъчно бурен, давах си сметка. Така че ако искаше да говори все за времето, беше в правото си.

Разбира се, имаше и моменти, когато беше с ума си — остроумна, на пръв поглед съвсем нормална. Тогава искриците от старото й „аз“ се появяваха, за да ни напомнят, че не е напълно изчезнала, че все още е останало нещо от нея, което се мъчи да излезе наяве. Частица от нея тук, частица от нея там. Тя ги подхвърляше около мен, подобно на трохи за гладни птици. Може би също като Хензел и Гретел се опитваше да остави следа по пътя обратно към къщи, обратно към самоличността, която бе изгубила.

— Готова ли си? — попитах след няколко минути, като почуках на вратата на съблекалнята.

Не последва отговор и аз отново почуках, после внимателно отворих вратата. Майка ми седеше по средата на малката кабинка, чисто гола, и прикриваше с ръце увисналите си гърди. Ребрата й се виждаха, плътта й бе цялата на петна, набраздена с вени, на цвят кожата приличаше на обезмаслено мляко.

— Студено ми е — каза ми тя и ме изгледа така, сякаш аз бях виновна.

— За бога, мамо, дай да ти помогна — влязох в малката кабинка, затворих вратата зад себе си и се опитах да събера дрехите й от пода.

— Какво правиш? — Гласът й бе разтревожен, на ръба на истерията.

— Опитвам се да ти намеря бельото.

— Какво правиш с мен? — попита ме тя отново.

— Шшт, мамо — успокоих я. — Всичко е наред. Просто се опитвам да ти помогна.

— Къде са ми дрехите? — изкрещя тя, извъртя се в тясното пространство и ме притисна до стената.

— Тук са, мамо. Опитай се да се успокоиш. Ето ти гащите. — Подадох й чифт големи розови гащи. Тя ги погледна така, сякаш не бяха нейни. — Просто ги обуй — подканих я, като й помогнах първо за единия крак, после за другия и ги вдигнах нагоре до хълбоците й.

Още пет минути ми трябваха за сутиена, както и за роклята с цвят на слонова кост. Когато най-накрая се измъкнахме от тясната кабинка, бях вир-вода и едва дишах.

— Добре ли си, скъпа? — попита ме майка ми, докато излизахме от сградата. — Изглеждаш малко ядосана.

Разсмях се. Какво друго ми оставаше?

— Изглеждаш ми малко ядосана — повтори тя, после зачака отново да се разсмея, така че се подчиних, макар вече да не ми беше до смях — още едно парченце се беше изгубило.

— Джо Лин ми се обади снощи — каза майка ми, докато я връщах с колата до апартамента й.

Опитах се да не прозвуча кой знае колко изненадано. Времето се бе превърнало в относителна величина за майка ми. Снощи можеше да означава всичко — предишната вечер, миналата седмица, дори миналата година.

— Така ли?

— Каза, че идната седмица щяла да се жени.

— Така ли ти каза? — Този път нямаше как да прикрия изненадата си. И удивлението също.

— Мислех, че е женена.

— Разведе се.

— Да, разбира се, че е разведена. Как можах да забравя?

— Джо Лин се жени три пъти — напомних й. — Не е лесно да запомниш всичките й бракове.

— Разбира се.

— Казала ти е, че ще се жени следващата седмица?

— Мисля, че така ми каза. За Даниел Бейкър. Добро момче.

Раменете ми увиснаха. Сграбчих здраво волана.

— Дан Бейкър беше вторият й съпруг.

— Пак за него ли ще се жени?

— Сигурна ли си, че ти е казала, че ще се жени идната седмица? — настоях.

— Ами, знам ли, май не съвсем. Мисля, че това каза, но вече не знам. Нещо случило ли се е на Даниел?

— Разведоха се.

— Развели са се? Защо? Беше такова добро момче.

— Биеше я, мамо.

— Биел ли я е?

— Да, мамо.

Очите на майка ми се изпълниха със сълзи.

— Оставили сме го да я бие?

— Нямахме кой знае какъв избор. Карахме я да го напусне. Тя не искаше.

— Не си спомням — отвърна майка ми, като удряше отчаяно с юмрук в скута си. — Защо не си спомням?

— Това е минало, мамо. Беше преди много години. Те се разведоха. Тя вече е добре.

Майка ми разтревожено погледна през прозореца на колата, пръстите й извиваха плата на роклята й.

— Какво става с мен? — попита тя, гласът й беше писклив, подобен на цвъртене на птица. — Какво става с мен?

Преглътнах, без да знам какво да кажа. Доктор Каферър бе обсъдил с нея множество вероятности, включително и болестта на Алцхаймер, но явно майка ми вече бе забравила разговора си с него. Имаше ли изобщо смисъл да повтарям всичко отначало?

— Не знаем, мамо — отвърнах й. — Затова правим всичките тези изследвания. Може да е нещо физиологично, някакъв блокаж, тумор, който да отстранят, или пък просто започваш да забравяш. Случва се с напредването на възрастта. Не означава непременно, че е болестта на Алцхаймер — доуточних, по-скоро за собствено успокоение, отколкото за нейно. — Знам колко отчайващо сигурно ти се струва, но скоро ще разберем всичко и се надявам да има начин да се справим. Нали знаеш каква е медицината, колко бързо напредва. Може да открият лекарство, преди още да са разбрали какво ти е.

Майка ми се усмихна и аз окуражаващо я потупах по ръката. Тя затвори очи и се унесе. През остатъка от пътя бях в компанията единствено на собствените си мисли. Майка ми ще се оправи, повтарях си. Проблемът е временен, не постоянен, и със сигурност не е необратим. Скоро тези рентгенови лъчи щяха да открият нещо и то щеше да е малко и напълно доброкачествено, и майка ми отново щеше да си бъде същата като преди, всички парченца щяха да се върнат на мястото си.

Спрях на паркинга пред старческия дом, загасих двигателя и внимателно разбудих майка си. Тя отвори очи и мило ми се усмихна.

— Джо Лин ми се обади снощи — уведоми ме тя. — Идната седмица ще се жени.

 

 

— Успокой се — казваше ми Лари, докато аз се разхождах нервно напред-назад пред кухненския плот.

— Моля те, не ми казвай да се успокоя.

— Сигурен съм, че госпожа Уинчъл ще размисли.

— Аз пък съм сигурна, че няма.

— Кейт, престани да се разхождаш. Дай да седнем и да поговорим.

— Какво има да говорим? — тръснах се на канапето във всекидневната, но веднага отново скочих на крака и продължих да се разхождам, този път обаче пред телевизора. — Нито си я видял. Нито си я чул. Беше непреклонна. Каза, че тя носела отговорността за останалите обитатели, че цялата сграда можела да изгори до основи.

— Преувеличава.

— Тя не мисли така. Каза ми, че ако господин Емерсън не бил подушил, че нещо гори в апартамента на майка ми, нямало да открият, че е забравила тенджерата на котлона и цялата сграда щяла да избухне в пламъци.

— На всеки му се случва да забрави котлона включен от време на време — възрази Лари, същият аргумент използвах и аз по-рано този следобед пред госпожа Уинчъл.

— Домът на „Палм Бийч“ е с комунален статут — отвърнах, повтаряйки дословно думите на госпожа Уинчъл. — А не старчески дом. Няма необходимото оборудване, за да задоволява нуждите на болни от болестта на Алцхаймер.

— Баба има Алцхаймер ли? — попита Сара, беше донесла цял куп използвана хартия в кухнята и го изхвърляше в кофата за боклук под мивката.

— Още не се знае — отвърна й Лари.

— Какво правиш? — попитах аз.

— Почиствам си стаята — отвърна ми Сара.

— Чистиш си стаята ли?

— Голяма кочина е. Няма къде да учи човек.

— Ти учиш?

— Имаме голямо контролно след няколко седмици.

— Учиш за контролно?

— Реших да опитам — отвърна ми Сара и ми се усмихна. — Баба ще се оправи ли?

— Надявам се — отвърнах й. — Междувременно трябва да й намеря ново място за живеене.

За моя най-голяма изненада, Сара се приближи до мен и ме прегърна силно.

— Всичко ще е наред, мамо — увери ме тя, така както аз самата бях уверила майка си по-рано.

Притиснах я към себе си, наслаждавайки се на допира на кожата й, и зарових лицето си в елегантната извивка на врата й. Откога не ми беше позволявала да я прегърна по този начин? Дадох си сметка колко много ми е липсвало.

— Обичам те — прошепнах.

— И аз те обичам — отвърна ми тя.

И за няколко минути изглеждаше така, сякаш всичко ще се оправи.