Джой Филдинг
Липсващи парчета (10)

Десета глава

Петъкът започна както винаги. Сара все още не беше станала, когато тримата с Лари и Мишел излязохме от къщи. Бях се отказала да се опитвам да я будя. Да не закъснява за училище си беше грижа на Сара, а не моя.

Бях подготвена за обаждане от училището, за да ме осведомят за закъсненията на Сара, така че не се изненадах, когато изслушах съобщенията си през петминутната почивка между сеансите и разбрах, че наистина ме бяха търсили. Не виждах никакъв смисъл да се обаждам веднага, нямаше да ми кажат нищо, което вече да не знам. Вместо това позвъних у дома, като се опитах да се убедя, че фактът, че никой не вдига, означава, че Сара благополучно се е добрала до класната си стая. Или поне е на път. Или пък все още кърти здраво, прошепна едно досадно гласче. Изшътках му, както се усмирява малко дете, после поканих следващите си пациенти. Външно бях спокойна. Но вътрешно ми идваше да закрещя.

Не бях единствената. Всеки, който влизаше в кабинета ми този ден, викаше за нещо. Никой не говореше тихо. Никой не се мъчеше да запази самообладание. Всички крещяха. Един на друг, сами на себе си, на мен. Вероятно ставаше въпрос за пренасочване на моето настроение в техните уста. По-вероятно обаче се дължеше на буквално задушаващата влажност, която се беше спуснала над Палм Бийч през последните двайсет и четири часа, подобно на гигантско брезентово платнище, и която заплашваше мигновено да взриви всеки, който дръзнеше да се подаде навън. Или просто си беше един от онези дни.

До шест часа вечерта бях напълно изтощена. Единственото, което ми се искаше, бе да се прибера у дома и да си легна, но знаех, че е невъзможно. Лари вече бе поел ангажимент за вечеря с един „доволен клиент“, усмихнах се. Хубаво беше да знаеш, че някой някъде е доволен от нещо.

Преди да си тръгна от кабинета, отново прослушах обажданията на секретаря и с ужас открих, че от училището на Сара са се обаждали още два пъти, веднъж точно след обяд, за да ме уведомят, че Сара още не се е появила на училище и втори път в края на учебния ден, за да ми кажат, че Сара е избягала цял ден от училище и рискува да бъде изключена. Погледнах си часовника, знаех, че е прекалено късно да се обаждам в училището. Освен това, какво можех да кажа? Може би Сара имаше нужда точно да бъде изключена, някакви реални последствия за действията й… Не бях убедена. Сара щеше да отмине и изключването с повдигане на рамене, както отминаваше всичко останало. Щеше да се отрази на мен, а не на нея.

Докато завивах на север по I-95, промушвайки се през вечерното петъчно движение, затруднено още повече сега, когато започваше ежегодната миграция на птиците, си обещах, че ще запазя самообладание пред Сара. Че просто ще я уведомя, че от училището са се обаждали неколкократно заради бягствата й и че нито желая, нито държа да слушам обясненията й. В училище ще се оправят с нея в понеделник. Междувременно, ще си седи вкъщи. Знаех, че Сара щеше да крещи, псува, тръшка врати, както винаги, опитвайки се да ме предизвика да избухна. Каквото и да станеше, реших аз, докато излизах от магистралата при PGA булевард и се отправях на запад, нямаше да повишавам глас, щях да запазя самообладание.

— Как така я няма? — изкрещях на по-малкото си дете, няма и две секунди, след като се прибрах.

— Защо ми крещиш на мен? — попита Мишел. Стоеше по средата на всекидневната, отдясно на голямата стъклена масичка за кафе, между двете кафеникави канапета, устните й бяха станали кървавочервени от черешовия сладолед на клечка.

Приличаше на красива порцеланова кукла, помислих си, но не го казах. Вместо това й се скарах:

— Би ли се махнала от килима с това? — И се запътих към спалнята си. Тя ме последва.

— Тежък ден, а?

Усмихнах се. Сара щеше да ми се разкрещи. Мишел се интересуваше от това как е минал денят ми.

— Ужасен — погледнах към затворената врата на спалнята и изведнъж долових шуртенето на душа. — Баща ти кога се прибра?

— Преди няколко минути. Минал е стоте.

— Стоте какво?

— На голф. Минал е стоте. Това би трябвало да е хубаво — увери ме, погледна към килима пред краката си и бързо натъпка остатъка от сладоледа в устата си. Тъничка струйка червеникава течност покапа по брадичката й и изчезна във врата й, сякаш се беше порязала при бръснене.

— Хубаво е, че на някой днес му е провървяло — отвърнах.

— Каза, че било много горещо, но мислел, че това му помогнало да се концентрира.

Разкопчах най-горните копчета на бялата си блуза, изритах обувките си и се отпуснах върху армията декоративни възглавнички.

— Баща ти каза ли нещо за Сара?

— Какво например?

Например къде е била цял ден, искаше ми се да изкрещя, но не го направих. Спокойно, повтарях си наум. Спокойствие му беше майката.

— Обаждала ли се е? — попитах вместо това.

— Защо все вдигате толкова шум около Сара? — Една леко нацупена физиономия си проправи път към устата на Мишел, като допълнително подсили рубинените очертания на устните й. — Защо винаги питаш за Сара? Не те ли интересува как е минал моят ден?

— Твоят ден ли?

— Да, моят ден. И аз съм човек, също като Сара, и имам дни, като всички останали.

Подпрях глава на възглавниците, тялото ми мигновено застана нащрек. Бях подготвена за сцена със Сара, а не с Мишел.

— Разбира се, че имаш.

— Никой никога не пита за това как е минал моят ден — продължи тя, сякаш беше играчка с ключе, което някой беше пренавил и сега се въртеше неконтролируемо, без да може да спре. — Попитах татко как е минал денят му, попитах теб дали ти е било напрегнато днес, винаги питам всички, а някой мен попитал ли ме е?

— Мишел…

— Не. Каза ми само да се разкарам от килима с моя сладолед…

— Мишел…

— Питаш за Сара…

— Скъпа, моля те…

— На някой пука ли му изобщо, че получих осемдесет и пет процента на теста по математика? Че съм първа в класа? Не! На никой не му пука! — Тя избяга от стаята.

Скочих веднага.

— Мишел, почакай. Разбира се, че ни пука. — Спънах се в обувките си и токът на едната болезнено се заби в петата на десния ми крак. Закуцуках след нея и видях как вратата на стаята й се затръшва.

— Миличка, моля те, пусни ме да вляза — почуках леко на вратата й, после по-силно. — Мишел, моля те, пусни ме да вляза.

Бавно, вратата на стаята й се отвори. Мишел стоеше разплакана от другата страна. Наведох се към нея, ръцете ми жадуваха да прегърнат кльощавото й телце.

— Недей — каза тихо тя и аз залитнах на пръсти, преди да се отпусна на пети и да възвърна равновесието си.

— Получила си осемдесет и пет на теста си по математика? — повторих, очите ми се изпълниха със сълзи. — Това е чудесно.

Мишел не ме погледна.

— Беше най-високата оценка в класа.

— Сигурно си много горда.

Тя отстъпи назад и се тръсна по средата на огромното си легло, загледана право напред. За разлика от стаята на Сара, която беше обзаведена в различни нюанси на хаос, преобладаващо розово-бежовата стая на Мишел бе подредена като пословичната аптека. Леглото й беше идеално оправено, възглавниците на бледи розово-бели цветя бяха разположени удобно върху съчетаната по цвят покривка на леглото. Плотът на ракитовия й скрин беше разтребен, с изключение на инкрустираната кутия за бижута под формата на ковчеже за съкровища. Дрехите й висяха окачени в гардероба, а не — разхвърляни навсякъде по пода. Намръщих се. Дори и в уединението на стаята на Мишел, Сара намираше начин да надделее, да избута настрани по-малката си сестра. Приближих се предпазливо към леглото и седнах, чак след като получих мълчаливо разрешение: едва доловимо кимване, което ми каза, че мога да го направя.

— Съжалявам.

Кимането стана по-изразено, когато едната яркочервена устна изчезна под другата, потрепервайки. Мишел се извърна.

— Понякога възрастните така се улисват в собствените си малки светове, че забравят за световете на тези около тях — започнах аз. — Особено, когато околните са толкова способни и талантливи като теб. — Протегнах се и нежно погалих вълнистата кестенява коса, която се спускаше по раменете й. Тя не се отдръпна, за което й бях много благодарна. — Склонни сме да съсредоточаваме всичките си усилия върху онези, които ни създават най-много проблеми, а това не е честно, защото ти заслужаваш повече. Много повече. Съжалявам, съкровище. Наистина съжалявам. Ти си сладкото ми ангелче и аз толкова много те обичам. Моля те — прошепнах, — нека те гушна.

Тя мълчаливо се притисна към мен. Носът ми мигновено се зарови във водопада от мека кестенява коса, мирисът й за мен беше сладък като на новородено. Топлината, която излъчваше слабото й тяло, ме изгори като нагорещено желязо и ни спои една за друга.

— Обичам те — повторих, като я целунах по темето, веднъж, два пъти, толкова, колкото щеше да ми позволи.

Мишел избърса няколко заблудили се сълзи от лицето си, но не направи опит да се освободи от прегръдката ми.

— И аз те обичам.

Постояхме така за известно време, наслаждавайки се на близостта си, като никоя от нас не искаше първа да се отдръпне. За пръв път през целия ден се чувствах напълно спокойна.

Покоят беше нарушен от гласа на Лари.

— Кейт? — викаше той. — Кейт, къде си?

— Няма нищо — каза Мишел, като се измъкна от прегръдката ми и отнесе цялото спокойствие със себе си. Почувствах веднага как гневът се завръща. Какво се бе развикал толкова Лари? Защо трябваше да излизаме, когато единственото, което ми се искаше, бе да си остана у дома?

— Какво има? — попитах, като пресрещнах Лари пред вратата на стаята на Мишел. Беше увил голяма бежова кърпа около слабините си и бършеше мократа си коса с друга.

— Нищо. — Плътният му глас изпълни пространството, което ни разделяше и се изля в стаята на Мишел. — Мишел каза ли ти, че минах стоте?

— Каза ми.

— Беше горещо като ад, казвам ти — продължи той ентусиазирано, следвайки ме по петите обратно към спалнята, като поостаряло кученце. — Но знам ли, явно задухата работеше за мен. Наистина ме накара да се съсредоточа или кой знае, не съм сигурен. Както и да е, стана. Ударих 98. Щях да стигна дори още по-далеч, ако не се бях надувал на последните две дупки. — Той се разсмя. — Предполагам, че това е голфът. Игра на „ако не бях“. Как ти мина денят?

— Ужасно. Трябва ли да излизаме тази вечер?

Той си погледна часовника, все още беше мокър от душа.

— Разбира се. Всъщност, след около десетина минути трябва да сме тръгнали.

— Десет минути? Искам да си взема един душ, да приготвя на Мишел нещо за вечеря.

— Нямаш време за душ, а Мишел може да си поръча пица.

— Никъде няма да тръгна, без да си взема душ — заинатих се. — Ами Сара?

— Можеш да се отпуснеш във ваната, когато се приберем от вечерята. Какво за Сара?

— Знаеш ли къде е?

— Трябва ли?

— Някой все трябва да знае — казах заядливо, макар да съзнавах, че не е честно. — Явно днес не е ходила на училище.

Въодушевлението, изписано върху лицето на Лари, бе заменено от примирение.

— Провери ли секретаря? — попита ме.

Заобиколих леглото до белия телефон, който се намираше на голямата извита масичка, бързо набрах съответните цифри, за да получа съобщенията си. Имаше само едно. Беше от Джо Лин: „Обади ми се“. Нищо повече.

Да се обаждам на сестра си беше последното, което ми се искаше да направя. Днес бе уреченият ден, в който Красавицата щеше да се срещне със Звяра и нямах никакво желание да слушам бръщолевенията й. Вече знаех повече подробности, отколкото ми се искаше; че свиждането щяло да се състои веднага, щом съдът се оттеглел за празниците, че мястото на любовната среща щяло да бъде в областния изправителен център на Палм Бийч на Гън Клъб Роуд и че Ромео и Жулиета щели да бъдат разделени от стъклена преграда и щели да разговарят помежду си със специално направени за целта телефони. Затворих очи, като се опитах да си представя сестра ми и Колин Френдли, с ръце притиснати към стъклената преграда, която ги разделя.

— Е? — питаше Лари.

— Никакви съобщения — отвърнах. Така беше по-лесно.

— По-добре започвай да се оправяш — подкани ме, вече по бельо, с черни три четвърти чорапи.

— Как можем да излезем, без да знаем къде е?

— Лесно. — Той напъха ръце в ризата си на синьо-бели райета. — Просто ще си излезем. Нямам никакво намерение да позволя на едно безотговорно дете да ръководи живота ми. Ще се оправяме със Сара, когато се върнем.

Беше прав и го знаех, но не бях в настроение да разсъждавам разумно.

— Но ние дори не знаем къде е.

— Дори и да знаехме — отвърна Лари, — сега нямаме време да се разправяме с нея. Така че, дай да се обличаме. Вечерята е в Юпитер и знаеш колко натоварено ще бъде движението дотам.

— Юпитер ли?

— Да, Юпитер — повтори той, устните му се извиха в усмивка. — Не на Марс. Ще ни отнеме само двайсет минути.

— Тогава имам време за един душ — настоях, на път към банята. Събличах се, докато вървях и оставях дрехите ми да падат, където намерят. Точно като Сара, помислих си, бързо заключих вратата зад себе си и пуснах душа, приветствайки силната струя гореща вода, която се изсипа върху главата ми, подобно на мънички парченца град.

 

 

— Извинете, мога ли да използвам телефона ви? — Това бяха първите думи, които излязоха от устата ми, когато прекрачихме прага на чисто новия дом на нашия домакин в избраното голф общество на Уиндфол Вилидж в Юпитер.

— Разбира се. — Озадачената домакиня, пищна брюнетка в опънати панталони, ми посочи през обширната всекидневна към кухнята. Нарочно, без да обръщам внимание на Лари и на изражението, което пускаше корени върху вече намръщеното му лице, аз бързо прекосих покрития с мрамор под, кимнах на половин дузината гости, скупчени около рояла и забързах по спираловидната стълба — едната от двете, разположени отстрани на къщата — към мраморно-стоманената кухня в задната част. Двете униформени прислужнички, които приготвяха канапета, ме изгледаха сащисано. Не по-малко сащисана беше Мишел, когато чу гласа ми.

— Сара я няма — каза ми кисело. Бях я откъснала от безбройното поред повторение на „Розин“. — Не се тревожи за нея, мамо — посъветва ме, преди да затвори. — Знаеш, че й няма нищо. Не я оставяй да ти провали вечерта.

Вече беше провалена, за малко щях да споделя, преди да върна слушалката в протегнатата в очакване ръка на една от прислужничките, която я постави на вилката, сякаш не можеше да ми се има доверие. И може би беше права, помислих си, като улових отражението си върху стоманения перваз на двойната фурна. Изглеждах като леко побъркана матрона. Лицето ми бе изкривено от раздразнение, косата ми — още леко мокра от душа и несресана, както трябва. Коя ли е тая? — запитах се.

Лари беше стоял до мен като нетърпелив баща, докато се гримирах. И непрекъснато си бе поглеждал часовника, докато се суетях със страничния цип на черната си вечерна рокля.

— Ще изсъхне в колата — възрази, когато посегнах към сешоара, издърпа го от ръката ми и го върна обратно в чекмеджето, без да обръща внимание на крясъците ми. — Изглеждаш чудесно — настоя и не спря да го повтаря в колата по пътя, макар „чудесно“ да не беше дума, която вдъхваше кой знае каква увереност.

Не е като „красива“, помислих си, щом се сетих за Робърт. Знаех, че той нямаше да има нищо против да закъснее малко за вечеря. Реших, че сигурно щеше да ми даде цялото време, от което имах нужда, за да се приготвя, вероятно дори щеше да скочи под душа с мене и още повече да ни забави. Или може би изобщо нямаше да отидем, продължавах да си фантазирам, като неохотно се върнах при Лари и се оставих да ме представят на гостите и да бъда разведена на задължителната обиколка из къщата, която мъжът ми беше построил.

— Красива е — казах, после добавих: — Много. Направо е прекрасна.

 

 

Карахме се по целия път на отиване и продължихме и по целия път на връщане.

— Не мога да повярвам колко грубо се държа — каза той, докато се носехме по Доналд Рос Роуд.

— Не съм се държала грубо — възразих аз.

— Това, че се извиняваше на всеки десет минути, че трябва да се обадиш по телефона, не беше ли грубост?

— Използвах телефона точно три пъти.

— Четири.

— Добре, четири. Обаждах се по телефона четири пъти. Признавам се за виновна. — Мигновено се сетих за Колин Френдли и Джо Лин. Според думите на Мишел, сестра ми се била обаждала втори път. Знаех, че ще трябва да й звънна сутринта и да изслушам до най-малки подробности всичко за затворническата й среща, независимо дали исках, или не.

— И какво постигна? — настояваше Лари. — Нищо. Сара още не се е прибрала и знаеш ли какво? Няма да си е дошла и когато се приберем, което вероятно е по-добре, защото, ако се е прибрала, ще я убия.

— Не знам как можеш да бъдеш толкова безразличен — казах нарочно, изкривявайки думите на Лари. Но бях бясна и беше по-лесно да избера караница с Лари — която чувствах, че има вероятност да спечеля — отколкото да чакам и да я проведа със Сара, където нямах никакъв шанс.

Нямаше да захапе. Без значение колко ниско слизах — а аз слязох доста ниско, като в един момент го обвиних, че е загрижен повече за клиентите си, отколкото за дъщеря си — той не захапваше. Нямаше да участва. Колкото повече се отдръпваше, толкова повече напирах аз. Колкото по-здраво ръцете му стискаха волана, толкова повече се отприщваше езикът ми. Крещях, виках, нареждах. Той не каза нищо.

Онова, което исках да направи, разбира се, беше да спре колата и да ме прегърне. Просто да отбие встрани и да ме гушне, да ми каже, че съм чудесна майка, че не аз съм виновна за Сара, че всичко ще се оправи, че съм красива. Но разбира се, той не го направи. Трудно е да кажеш на някого, че е красив, когато обижда мъжествеността ти, професията ти, годността ти да си баща.

Когато се прибрахме, Лари се запъти право към спалнята, като дори не си направи труда да види дали Сара се е прибрала. Знаеше, че не е, както и аз, макар че държах да проверя.

— Не се е обаждала — извика Мишел от леглото си. Наближаваше полунощ и сънят се гушеше в гласа й, като котенца в кошница.

Приближих се до леглото на Мишел, наведох се и я целунах по челото, като отметнах няколко кичура от миловидното й лице. Тя въздъхна и се обърна на другата страна.

— Приятни сънища — прошепнах и затворих вратата след себе си. Ако щеше да има скандал, не исках Мишел да се събуди.

Лари вече си беше легнал и се правеше на заспал. Гневът ми се бе изпарил; на негово място се настаняваше отчаянието.

— Съжалявам — казах. Наистина съжалявах и той го знаеше, макар това да не беше кой знае какво успокоение. Каква разлика има, че не мислиш обидните неща, които казваш? Остава си фактът, че някой друг ги е чул. А думите нараняват повече от камъните. Те отекват в тишината на съзнанието, дълго след като другите рани са зараснали.

Легнах напълно облечена до Лари върху чаршафите, защото когато чуех, че Сара се връща, исках сблъсъкът да бъде на равни начала. Тъй като Сара вече имаше младостта на своя страна, не исках да задълбочавам неизгодното си положение, като бъда по нощница.

Билетът на Сара беше разписан до два часа, макар да не съм сигурна защо очаквах да се върне навреме. Нима някой, който бягаше по цял ден от училище, се тревожеше дали ще успее да се прибере в определения час? Дали Сара се замисляше някога върху последствията от действията си?

В този момент не бях истински разтревожена. Бях бясна, притеснена и разочарована от нея, но не бях истински разтревожена. В края на краищата, не за пръв път ми разиграваше подобни номера.

Когато определеният час дойде и отмина, станах от леглото и отидох отново в стаята й, като се взирах в тъмнината към неоправеното й голямо легло.

— Къде си? — прошепнах, като все още се мъчех да пропъдя тревогата и отчаяно се опитвах да не си мисля за всички ужасни неща, които можеха да са й се случили. Опитвах се да не си я представям как лежи окървавена в някоя канавка, жертва на пиян шофьор, блъснал я и избягал; опитвах се да не си я представям как лежи пребита в някоя уличка, повалена от яростните удари на крадец; опитвах се да не чувам виковете й, нападната от садистичен изнасилвач. Опитвах се да не виждам снимката на красивото й лице, пепеляво на цвят и застинало, докато тя лежи на студената стоманена количка в задното помещение на моргата. Опитвах се и не успявах.

Опънах се върху чаршафите й, мирисът на застоял цигарен дим бързо се пропи в кожата ми. Какво й ставаше? Не знаеше ли Сара колко много откачени типове имаше и че те само чакаха да им паднат невинни малки момиченца, които се смятаха за недосегаеми? Хора като Колин Френдли, помислих си и ме побиха тръпки. Изличих образа му, като зарових лице в меката тъмнина на възглавницата й.

За моя най-голяма изненада съм заспала. Сънувах едно момиче от университета. Беше дошла на почивка във Флорида миналата година и се натъкнах на нея в „Гардънс мол“. Не бях я виждала, откакто бяхме завършили, но тя все още изглеждаше зашеметяващо млада. Кипяща от енергия и ентусиазъм. Изпълнена с горди истории за семейството й. Шест седмици по-късно научих, че загинала при автомобилна катастрофа, малко след като се върнала в Питсбърг. Изгубила контрол върху колата си на някакъв заледен участък от магистралата и се ударила в мантинелата. Колата се обърнала и тя умряла на място. В съня ми, тя ми махаше от отсрещната страна на щанда за замразени храни в „Пъбликс“. Бях си загубила списъка с покупки и тя се смееше, като ми казваше да не се притеснявам, всичко щяло да се оправи.

Когато се събудих, Лари седеше отстрани на леглото и ме гледаше.

— Мисля, че трябва да се обадим в полицията — каза той.