Джой Филдинг
Липсващи парчета (1)

Първа глава

Още една изчезнала жена.

Името й е Мили Потън и за последен път е била видяна преди два дни. Според днешния вестник, Мили е висока, слаба и леко накуцва. На четирийсет и четири години, както можеше и да се очаква. Вече само жени над петдесетте се казват Мили.

В малката статия на трета страница в раздела с местните новини на „Палм Бийч Поуст“ се споменава, че за последен път е била видяна от една съседка да се шляе по халат надолу по улицата — жената явно не е сметнала случилото се за кой знае колко необичайно. Мили Потън, продължава статията, от край време имала психични проблеми, един вид, именно тези психични проблеми са причината за изчезването й и следователно ние, останалите, няма за какво повече да се тревожим.

Над двайсетина жени бяха изчезнали от района на Палм Бийч за последните пет години. Знам, защото ги броях подсъзнателно, поне в началото, но постепенно, след като броят им започна да нараства, в главата ми се загнезди една приблизителна цифра. На възраст жените варираха от шестнайсет до шейсет. Полицията беше отписала някои като избягали, особено по-младите, момичета като Ейми Локаш, седемнайсетгодишна, тръгнала си от къщата на една приятелка в десет часа вечерта и оттогава никой нито я беше виждал, нито чувал. Други пък, и Мили Потън несъмнено щеше да е една от тях, бяха отписани поради всевъзможни, вероятно основателни причини, въпреки че полицията грешеше относно Ейми Локаш.

Независимо от това, докато някъде не изникнеше труп, натъпкан в контейнер за боклук зад „Бъргър Кинг“, подобно на този на двайсетгодишната Мерилин Грийнуд или плуващ с лицето надолу из мочурливите води на Порт Евърглейдс, като тялото на Кристин Макдермот, трийсет и три годишна, полицията не може да направи нищо. Или поне така казват. Явно, жени изчезват непрекъснато.

Тази сутрин вкъщи е тихо, всички излязоха. Разполагам с достатъчно време, за да напечатам показанията си. Наричам ги показания, но всъщност не е нещо толкова строго определено. По-скоро прилича на поредица откъслечни спомени, въпреки че от полицията ме помолиха да бъда колкото се може по-конкретна и последователна, да внимавам да не пропусна нещо, независимо колко незначително — или колко лично — може да ми се струва. Те щели да решат кое е важно, така ми казаха.

Не виждам какъв смисъл има. Станалото — станало. Не е, като да мога да се върна назад и да променя нещо от случилото се, колкото и да ми се иска да го направя, колкото и да се опитвах да го направя, преди да се стигне дотук. Но само си блъсках главата в стената. Знаех го тогава. Знам го и сега. Има неща, върху които нямаме власт — действията на другите са най-красноречивият пример. Колкото и да не ни харесва, трябва да се отдръпнем назад и да оставим хората да следват собствения си път, да допускат собствените си грешки, без значение колко ясно виждаме надвисналата опасност. Не повтарям ли непрекъснато това на пациентите си?

Разбира се, много по-лесно е да даваш съвет, отколкото да го последваш. Може би това е една от причините, поради която станах семеен терапевт, въпреки че, естествено, не това изтъкнах като аргумент в кандидатстудентската си молба. Там, ако паметта не ме лъже, а тя го прави с обезпокоителна честота напоследък, отбелязах силното ми желание да помагам на другите, репутацията ми сред моите приятели на човек, към когото могат винаги да се обърнат в тежък момент, опитът ми със собственото ми „нефункциониращо“ семейство. Независимо че, когато влязох в университета през 1966-а, терминът „нефункциониращо“ все още не беше изфабрикуван. Днес обаче се среща толкова често, превърнал се е в такава неделима част от ежедневния ни речник, че е трудно да си представи човек как сме се оправяли толкова време без него, независимо от факта, че всъщност е пълна безсмислица. Какво значи „нефункциониране“ в края на краищата? Кое семейство си няма проблеми? Сигурна съм, че и собствените ми дъщери могат да ви надуят главата с приказки на тази тема.

И така, откъде да започна? Това все ме питат и пациентите ми, когато дойдат за първи път. Влизат в кабинета ми — който се намира на третия етаж на една пететажна розова сграда на Роял Палм Уей — очите им шарят, пръстите на едната ръка чоплят венчалната халка на другата, седят на крайчеца на тапицираните в сиво и бяло кресла, устните им потрепват от притеснение, а езикът им няма търпение да даде воля на гнева, страховете и разочарованието и първото нещо, което излиза от устата им, е винаги все същото: „Откъде да започна?“.

Обикновено ги карам да опишат случката, която ги е довела в кабинета ми, пословичната капка, преляла чашата. Замислят се за няколко секунди, после бавно започват да изграждат случая си, така както се гради нова къща, нареждат детайлите подобно на тухли един върху друг, обидата се трупа, прозира зад подразбиращата се заплашителна нотка. Думите се леят толкова бързо, че едва им стига време да се вместят в единия час.

Използвах аналогията с къщата. На Лари би му допаднала много. Лари е човекът, за когото съм омъжена от двайсет и четири години — той е строител. Голяма част от онези впечатляващи нови къщи, които се издигат върху игрищата за голф из цялата област, са негови. Именно неговата професия е предполагаемата причина, поради която преди около седем години се преместихме от Питсбърг във Флорида. Винаги съм подозирала обаче, че поне отчасти причината, поради която Лари толкова искаше да дойдем да живеем тук, бе възможността да се отърве от майка ми и сестра ми. Той отрича, но тъй като това бе основният довод аз самата да се съглася с такава готовност да се преместим, винаги съм приемала отрицанията му с подозрение. Макар и до известна степен спорът да си остава чисто хипотетичен, тъй като майка ми ни последва след по-малко от година, а сестра ми — месеци след нея.

Сестра ми се казва Джо Лин. Или поне така й викаме всички. Истинското й име е Джоун Линда. Но баща ни още като дете започна да й вика Джо Лин и така си и остана. Всъщност, отива й. Прилича на Джо Лин, висока, руса, едрогърдеста, със заразителен смях, който се заражда някъде дълбоко в гърлото и избликва, разпръсквайки се около главата й, подобно на вълшебен прашец. Дори и дълбокият, сладникав южняшки акцент, който придоби, откакто се премести във Флорида, изглежда някак по-уместен, по-истински, отколкото равната, студена интонация на Севера, с която говореше през повечето от трийсет и седемте си години.

Казах „баща ни“, но в действителност той беше баща само на Джо Лин, а не мой. Моят баща умрял, когато съм била на осем години. Според думите на майка, станал от масата да си налее чаша мляко, отбелязал между другото, че страшно го цепи главата и в следващия миг лежал мъртъв на пода. Аневризъм, произнесли се по-късно лекарите. Майка ми се омъжи повторно на следващата година и Джо Лин се появи на по-следващата, само седмици след десетия ми рожден ден.

Вторият ми баща беше лош и властен човек. Осланяше се повече на юмруците, отколкото на акъла си, ако се предположеше, че изобщо имаше такъв. Сигурна съм, че от него Джо Лин придоби склонност цял живот да си подбира побойници, независимо че той винаги се държеше нежно с нея, несъмнената му любимка. Майка ми беше тази, върху която се стоварваше основната тежест на избухливия му характер. Като изключим няколкото добре премерени юмрука отзад по главата, мен изобщо не ме забелязваше. Както и да е, майка ми го остави, когато Джо Лин беше на тринайсет, а аз вече бях напуснала бащиния дом, за да се омъжа за Лари. Вторият ми баща почина на следващата година от рак на панкреаса. Джо Лин беше единствената, която го оплака.

А сега аз оплаквам сестра си, както я бях оплаквала толкова често през годините. Технически, разбира се, тя ми е само наполовина сестра и десетгодишната разлика във възрастта, заедно с нейното често пъти безотговорно поведение, направиха така, че ни беше трудно да се сближим. Но никога няма да забравя сутринта, когато майка ми за пръв път я доведе у дома от болницата, как се приближи към мен, полюшвайки този малък златист вързоп в ръцете си, как внимателно го положи в моите и ми каза, че сега вече си имам истинска кукла, за която да й помагам да се грижи. Спомням си как стоях до кошчето й с часове и внимателно се взирах за издайническите признаци на порастването, докато тя неумолимо се превръщаше от бебе в малко човече. Беше такова красиво дете, толкова вироглаво и самоуверено, по начина, по който малките деца знаят, че са прави за всичко, та все още ми е трудно да заменя този образ с изгубената душа, в която се превърна. Беше от онези хора, които се скитат безцелно из живота с непоколебимото убеждение, че успехът и щастието ги чакат зад ъгъла. Само дето тя се обърка, забрави посоката, в която се беше запътила, направи погрешен завой и свърши в задънена улица, без никакви ъгли наоколо.

Виждам следи от нея в по-голямата ми дъщеря, Сара, която също трябва да научава всичко по трудния начин и това ме плаши. Може би именно поради тази причина непрекъснато й ходя по петите или поне тя така казва. Всъщност, Сара никога нищо не казва — тя крещи. Убедена е, че единственият начин да надвиеш в спора, е да повтаряш едно и също отново и отново, всеки път по-силно от предишния. Вероятно е права, защото в края на краищата човек или се предава, или излиза с крясъци от стаята. Правила съм и двете повече пъти, отколкото бих искала да си призная. Пациентите ми с право биха се ужасили.

Сара е на седемнайсет и е малко под метър и осемдесет. Също като Джо Лин, и тя има големи зелени очи и огромен бюст. Не знам откъде се пръкнаха. Ако трябва да бъде честна, не съм съвсем сигурна и тя откъде се пръкна. Понякога я гледам посред някоя от нейните тиради и се чудя дали в болницата не са сбъркали? Може ли това високо, зеленооко, едрогърдесто същество, което ми крещи с цяло гърло, да е наистина мое? Има дни, в които я поглеждам и си мисля, че е най-красивото създание на земята. Но има и дни, когато мога да се закълна, че изглежда точно като Патриша Кренуинкъл. Спомняте си я, нали? От страшната шайка на Чарлс Мансън, навлязла в пубертета бандитка с кисела физиономия и дълга кестенява коса, мързеливо разделена на път по средата, с безизразни, но въпреки това непрощаващи очи — същото изражение понякога съзирам върху лицето на Сара. Сара носи дрехи, които мога да се закълна, че аз самата съм изхвърлила преди двайсет и пет години — онези безформени, прозрачни индийски туники, които още тогава не можех да понасям — за разлика от Мишел, моята четиринайсетгодишна дъщеря, която носи само дрехи с марка „Клуб Монако“ и „Дъ Геп“ и която следи внимателно отстрани всяка семейна разправия и впоследствие коментира станалото, подобно на някакъв кльощав, подрастващ гръцки хор. Или начинаещ семеен терапевт.

Затова ли имам сравнително малко проблеми с по-малката си дъщеря? Нима искам, както по-голямата често ми натяква, всички да бъдат точно като мен? „Аз не съм «ти» — крещи ми тя. — Аз съм си «аз»!“ И не я ли възпитавах да бъде точно това? Но трябва ли собственото й „аз“ да бъде толкова противно? И аз ли съм била толкова непокорна, толкова груба, толкова непоносима? Питам майка ми, а тя загадъчно се усмихва и ме уверява, че съм била идеално дете.

— Виж, Джо Лин — добавя уморено, — тя е друга работа.

„Пожелавам ти дъщеря ти да е същата като теб.“ Все още чувам как майка ми крещи отчаяно на Джо Лин, нещо, което често трябва да си прехапя езика, за да не кажа и аз самата. Но дали от злоба или от страх, сестра ми си остана без деца и от трите провалени брака, а аз се сдобих с дъщеря досущ като Джо Лин. Не беше честно. Аз бях тази, която играех по правилата, която, ако изобщо можех да се нарека бунтарски настроена, се бунтувах в рамките на приетите ограничения. Завърших университет, дипломирах се, не пушех, не пиех, нито вземах наркотици и се омъжих за единствения мъж, с когото някога бях спала. За разлика от това, Джо Лин остана в колежа, само колкото да влезе в крак с времето, да привикне към наркотиците, после напусна. А пък полов живот започна да води отрано и често. Аз станах семеен терапевт, а тя — най-лошия кошмар за семейния терапевт.

Защо навлизам във всичко това? Дали е нещо, което би заинтересувало полицията във връзка със случилото се? Не знам. В интерес на истината, вече нищо не знам. Целият ми живот прилича на една от онези огромни мозайки, дето ти трябва цяла вечност да ги подредиш и точно когато стигнеш до края, в мига, в който най-накрая решиш, че си готов, откриваш, че най-важните парченца липсват.

Мъдростта идва с възрастта, спомням си, ми казваха, когато бях млада. Не мисля. Бръчките идват с възрастта, по-скоро това са имали предвид. И проблемите с уринирането, и артритът, и горещите вълни, и склерозата. Не се справям много добре с остаряването, а това ме изненадва, защото винаги съм смятала, че ще бъда една от онези жени, които остаряват елегантно. Но е трудно да бъдеш елегантна, когато тичаш до тоалетната през десет минути или се изпотяваш цялата, точно след като си се гримирала.

Всички са по-млади от мен. Зъболекарят ми, лекарят ми, учителите на дъщерите ми, съседите ми, родителите на приятелите на децата ми, дори и полицаят, който дойде да ме разпитва, всичките са по-млади от мен. Странно е, защото винаги съм живяла с убеждението, че аз съм по-млада от останалите, а сега откривам, че не само съм по-стара, но съм по-стара с години. И изненаданата съм само аз.

Всъщност, понякога се удивлявам сама на себе си. Облечена съм за излизане, чувствам се добре, мисля си, че изглеждам страхотно и изведнъж неочаквано улавям отражението си в някоя витрина или огледало и се питам: „Коя е пък тази? Коя е тази жена на средна възраст? Не може да съм аз. Аз нямам торбички под очите: това не са моите крака; това със сигурност не е моят задник“. Наистина е страшно, когато представата ни за нас самите вече не отговаря на образа, който виждаме в огледалото. Още по-ужасно е обаче, когато осъзнаеш, че останалите изобщо не те забелязват, че си станала невидима.

Може би това обяснява случилото се с Робърт.

Как иначе бих могла да го обясня?

Ето че отново го правя, отплесвам се. Лари казва, че го правя непрекъснато. Обяснявам му, че така стигам до същината. Той обаче твърди, че по този начин се опитвам да я заобиколя. Вероятно е прав. Поне сега.

Всеки момент ще ме облее гореща вълна. Знам, защото отново ме обзема онова ужасно чувство на мъчително безпокойство, което винаги я предхожда — сякаш някой е излял чаша леденостудена вода в гърлото ми. Тя изпълва гърдите ми, обгражда като локва сърцето ми. Лед, последван от огън. Не съм сигурна кое е по-лошото.

Първоначално си мислех, че мъчителното безпокойство се дължи на хаоса, който се разиграваше около мен. Винях майка ми, сестра ми, Робърт, процеса. Всички. Но постепенно си дадох сметка, че страхът неизменно е следван от прилив на горещи вълни, които се надигат от дъното на стомаха ми до главата и ме оставят без дъх, цялата вир-вода, сякаш имаше опасност да се пръсна. Чудех се на мощта на тези интерлюдии, на това колко безсилна бях да ги спра, на това колко малко власт имах над собствения си живот.

Тялото ми ме издава. Следва собствено невидимо разписание. Вече нося очила за четене; кожата ми губи част от еластичността си, нагъва се като евтина материя; около шията ми има тънки бръчици, също като възрастовите пръстени на дърветата. Разни неща се появяват вътре в мен, неканени.

Скоро ходих на контролен преглед. По време на обичайния гинекологичен преглед доктор Уонг, дребна и деликатна жена, която не изглежда на повече от осемнайсет, откри няколко шийни полипи и каза, че трябва да бъдат махнати. „Откъде са се взели?“ — попитах аз. Тя повдигна рамене. „Стават такива неща, когато остареем.“ Остави ме да си избера: можела да запланува операция за след няколко седмици под пълна упойка или можела да ги изчисти веднага, на място, в кабинета си, без упойка. „Вие как бихте ми препоръчали?“ — попитах аз. Не бях възхитена нито от единия, нито от другия вариант. „Понасяте ли болка?“ — отвърна тя.

Избрах да ми ги махне в кабинета. Няколко минути на мъчителни спазми изглеждаха за предпочитане пред това да бъда приспана — усещане, което никога не съм харесвала. Процедурата се оказа сравнително проста, отне по-малко от десет минути, като през цялото време лекарката ми обясняваше ясно и с повече подробности, отколкото в действителност се нуждаех, всичко, което правеше. „А сега сигурно бихте искали да отидете до тоалетната?“ — спомням си, че ми каза секунди, преди стомахът ми да започне да се свива на стегнати малки възли.

Когато свърши, доктор Уонг вдигна едно малко стъклено бурканче, за да го огледам. Вътре имаше две малки кръгли червени топченца, с размерите на едри боровинки. „Виждате ли — каза тя, почти гордо. — Ето ги вашите полипи.“

Близначета, помислих си замаяно, после избухнах в сълзи.

Трябваше да й се обадя след две седмици, за да разбера дали има някакви усложнения. Вече не мога да си спомня обадих ли й се, или не. Беше във вихъра на цялата лудница. Напълно възможно е да съм забравила.

Нещо става отсреща. Виждам от прозореца. Седнала съм на бюрото си в кабинета — малка, пълна с книги стая, в предната част на къщата, до централното фоайе. На полицията дали им трябва описание на къщата? Ще го включа, макар без съмнение да го знаят. Идваха доста пъти; направиха безброй снимки. Но все пак: къщата представлява сравнително обширна сграда с три спални и кабинет. Стаите на момичетата са вдясно от входната врата, а нашата спалня е вляво, отзад. Между тях са разположени холът и трапезарията, четири бани и едно голямо отворено пространство, състоящо се от кухня, място за закуска и всекидневна, чиято задна стена представлява поредица френски прозорци и плъзгащи се врати с изглед към бъбрековидния басейн в задния двор. Таваните са високи и са осеяни с вентилатори, като този, който тихо се върти над главата ми в момента. Подовете са покрити с големи керамични плочи, нарушавани от застланите с меки килими места. Само спалните и кабинета са покрити от стена до стена с дъски. Преобладаващият цвят е бежово, с акценти на кафяво, черно и синьозеленикаво. Лари построи къщата; аз я обзаведох. Предполагаше се, че това трябва да бъде нашето убежище.

Мисля, че знам какво става отсреща. Случвало се е и преди. Няколко големи момчета принуждават няколко от по-малките да дойдат и да почукат на вратата ми. Големите момчета се смеят, тормозят малките, подстрекават ги, наричат ги пъзльовци, предизвикват ги да пресекат улицата. Просто натисни звънеца и я попитай, чувам ги как казват, макар до ушите ми да не достига нищо друго, освен жестокия им смях. Върви, позвъни на звънеца й, тогава ще те оставим на мира. Двете по-малки момчета — мисля, че разпознавам в едното от тях шестгодишния Иън Макмълън, който живее на другия край на улицата — изпъват рамене и се вглеждат в къщата. Още едно подбутване и ето, те слизат от тротоара и прекосяват улицата, прокрадват се по предната алея, малките им пръстчета вече се протягат към звънеца.

И после изведнъж ги няма, тичат бясно надолу по улицата, сякаш някой ги гони, въпреки че останалите момчета са се обърнали и са побягнали в обратната посока. Може би са видели, че ги гледам, може някой да им е извикал или пък здравият разум е надделял. Кой знае? Благодарна съм, независимо какво ги накара да се обърнат и да побегнат, макар почти да бях станала от стола си.

Случи се за пръв път точно когато станалото се появи на първа страница във вестниците. Повечето хора се държаха много почтително, но винаги се намират и такива, които не се задоволяват с онова, което четат, които искат да знаят повече, които смятат, че имат право на това. Полицията свърши хубава работа, като успя да задържи на разстояние по-голямата част от тях, но от време на време момченца като тези се добираха до вратата ми.

— Какво мога да направя за вас? — чух се да казвам, спомняйки си ги, като все още усещах присъствието им.

— Тук ли е станало? — питат те и нервно се подхилват.

— Какво да е станало?

— Знаете. — Пауза, притеснени погледи, опитват се да надникнат зад неотстъпващото ми тяло. — Може ли да видим кръвта?

Треснах вратата пред любопитните им погледи, макар че си признавам перверзното изкушение да ги поканя любезно вътре, да ги поведа като екскурзовод към задната част на къщата и с мелодичен шепот да посоча мястото на пода на всекидневната, което беше потънало в кръв и върху което дори и сега се забелязват едва доловими нюанси на розово, въпреки неколкократното професионално почистване. Вероятно ще трябва да сменя тези няколко плочки. Няма да е лесно. Компанията, която ги произвеждаше, фалира преди няколко години.

И така, как се случи всичко? Кога точно моят някога уравновесен и спокоен живот започна да излиза извън контрол, също като кола без спирачки на високопланински път, която набира скорост и инерция, докато не падне в пропастта и не избухне в пламъци? В кой момент точно Хъмпти Дъмпти падна от стената и се разби на хиляди малки парченца, без да може да се поправи или замени?

Разбира се, не съществува такъв момент. Когато една част от живота ти се разпаря по шевовете, останалото не се отпуска спокойно назад, за да изчака търпеливо реда си. Не ти оставя време да се справиш, нито възможност да се нагодиш или настроиш. Просто поредното смущаващо събитие неспирно се трупа върху следващото, също както полицай бърза да направи необходимия брой глоби.

Прекалено ли драматизирам нещата? Вероятно. Мисля обаче, че имам право. Аз, която винаги съм била стабилната, практичната — тази с повече здрав разум, отколкото въображение или поне така ми заяви Джо Лин веднъж — имам право на няколко мелодраматични мига.

Да започна ли от самото начало, представяйки се с визитната картичка, закрепена върху ревера: „Здравейте, казвам се Кейт Синклер“? Да кажа ли, че съм родена преди четирийсет и седем години в Питсбърг в един необичайно топъл априлски ден, че съм висока метър и шейсет и пет и тежа шейсет килограма, че косата ми е светлокестенява, а очите — с един нюанс по-тъмни, че имам малки гърди и хубави крака и леко крива усмивка? Че Лари нежно ме нарича „муцунке“, а Робърт ми каза, че съм красива?

Би било много по-лесно, ако започна от края, да изброя вече известните факти, да изредя по имена мъртвите и завинаги да избърша кръвта, вместо да се опитвам да търся мотиви, обяснения, отговори, които може и никога да не бъдат намерени.

Но полицията не иска това. Те вече знаят основните факти. Видяха крайния резултат. Онова, от което се нуждаят, са подробности и аз се съгласих да им ги дам, доколкото ми е по силите. Бих могла да започна с изчезването на Ейми Локаш или с първия път, когато майка й дойде в кабинета ми. Бих могла да започна със страховете на майка ми, че някой я преследва или с деня, когато ми се обади учителят на Сара, за да ме уведоми за нарастващата си загриженост относно поведението на дъщеря ми. Бих могла да говоря за първото телефонно обаждане от Робърт или внезапното заминаване на Лари за Южна Каролина. Но предполагам, че ако трябва да избера един момент от всички останали, то бих избрала онази съботна сутрин през миналия октомври, в която двете с Джо Лин седяхме край кухненската маса, почивахме си и се наслаждавахме на третата поред чаша кафе, докато сестра ми не сложи сутрешния вестник на масата и не обяви съвсем спокойно, че ще се омъжи за мъжа, обвинен в убийството на тринайсет жени.

Да, мисля да започна оттук.