Джой Филдинг
Липсващи парчета (19)

Деветнайсета глава

Горе-долу по същото време започнаха да ми се присънват непрекъснато едни и същи сънища. Ето два от тях — различни по съдържание, но еднакво смущаващи. В първия лежа по лице на пода в спалнята, ръцете ми са завързани с въже зад гърба, сестра ми ме е яхнала на конче и се поклаща напред-назад, докато някакъв безлик непознат рови из чекмеджетата ми и изхвърля навън, както изглежда, безкрайно количество сутиени и бикини, оставяйки ги да падат, където сварят.

Във втория сън се разхождам сама по слънчевата страна на тротоара. Краката ми се движат под напора на бликаща жизнерадост, чувствам се по-лека от въздуха. В следващия миг съм абсолютно убедена, че с минимум усилие наистина мога да полетя и започвам да размахвам бясно ръце нагоре-надолу, като накланям тялото си под четирийсет и пет градуса с насочена напред брадичка и изпънати рамене, сякаш се засилвам за висок скок. Изведнъж краката ми наистина се отделят от земята и аз се издигам във въздуха, може би на една-две стъпки от тротоара. Започвам да размахвам още по-яростно ръце, като се опитвам да задържа инерцията, да увелича скоростта, да набера по-голяма височина, да се понеса из въздуха. Почти успявам. „Пусни ме!“ — крещя, въпреки че усещам как краката ми се връщат на земята, как полетът се проваля, как силите ми се изчерпват.

Не е никак трудно да се досети човек какво означават тези сънища: усещането за загуба на контрол, външните сили, които ме задържат, желанието ми да се освободя, да избягам от рутинното в живота си, прикритите намеци за Лари и Робърт, не дотолкова прикрития намек за сестра ми. Дори и сънищата ми изглежда бяха прозрачни. Превърнаха се в нещо неизменно, редуваха се през нощ и от време на време се дублираха като едновремешните два филма за един билет. Нарушаваха съня ми, събуждаха ме в три сутринта, подобно на детски колики, и ме държаха будна, докато не станеше време за ставане. Понякога се събуждах цялата вир-вода, кожата между гърдите ми лъщеше от пот, а чаршафите бяха влажни и студени. Забравих какво значи да спиш нощно време. Колкото и да е странно, точно по това време двамата с Лари започнахме отново да се любим. Една нощ се събудих изпотена и задъхана от опитите си да полетя и го видях да седи на леглото до мен. Мятанията ми го бяха събудили и той седеше и ме гледаше. Извиних му се, Лари отвърна, че нямало за какво. Усмихнах се признателно и му казах, че го обичам. Тогава той ме прегърна и ми каза, че и той ме обичал, че съжалявал за своя принос към отчуждението ни напоследък, аз пък се извиних за моя. Любихме се. Беше приятно, познато, успокояващо и се надявах, че ще сложи край на кошмарите, но не би. Оказа се, че да излъжеш подсъзнанието си не е толкова лесно, колкото да излъжеш себе си и истината беше, че не исках нещо приятно, познато и успокояващо. Исках бурен, непознат и възбуждащ секс. Онзи вид секс, който те пренася в друго измерение, кара те да повярваш, че всичко е възможно, онзи тип любене, което може да ти спаси живота. Или да го съсипе.

Исках Робърт. Не се чукай с този човек, чувах да казва Лари, докато всеки божи ден си представях как се чукам с него. Робърт беше навсякъде около мен, гласът му звучеше в ушите ми, като ми шепнеше какво да казвам, неговите очи бяха зад моите и ме насочваха накъде да гледам и какво да виждам. Неговите ръце върху гърдите ми определяха ритъма на сърцето ми. Любех се със съпруга си, но Робърт спеше вътре в мен през нощта, той насочваше ръцете ми, докато се къпех сутрин и ако се опитах да го изтъркам от себе си, което правех много рядко, той упорито се вкопчваше в мен и обгръщаше тялото ми като сапунена пяна, която не иска да се измие.

Що се отнася до самия Робърт, той за щастие беше извън града. Първо на медийно договаряне в Лас Вегас, после, без да изгаря от особено желание, на екскурзия с яхта, организирана от някаква активистка от дружеството за защита на животните, в което членуваше жена му. Нямало да го има малко повече от три седмици, каза ми по телефона, преди да замине. Щял да ми се обади, веднага щом се върне. Дотогава, не спирах да се уверявам междувременно сама, щеше да ми е дошъл акълът в главата.

Надявах се същото да се окаже вярно и за Джо Лин, която целия януари ежеседмично пътуваше до Старк, като тръгваше в петък и отсядаше в един мотел недалеч от затвора, за да прекара определените шест часа със своя „годеник“ в събота, преди да пропътува отново петчасовото разстояние обратно до дома в неделя. Не беше кой знае колко добре настроена по отношение на уредбата на щатските затвори. Какво толкова щяло да стане, възмущаваше се тя, ако позволявали свиждания и в събота, и в неделя, а не да ги принуждават да си избират единия от двата дни? Говорели за жестоки и нетрадиционни наказания, знаели ли сме, че във Флорида не се разрешавали визити на съпружески начала? Не че това щяло да я спре да осъществи брачните си намерения.

Вероятно именно тази сляпа, упорита настойчивост ме подтикна към действие, въпреки че нямах ни най-малка представа какво правех или какво си мислех, че ще постигна. Един следобед просто вдигнах телефона и набрах 411. Изчаках автоматичната централа да се включи.

— Саудърн Бел — обади се жизнерадостният глас. — За кой град?

— Бруксвил — чух се как казвам.

— За кого?

— Кечъм — отвърнах, като изредих по букви името на учителката на Колин Френдли, която се бе опитала да му помогне, като вероятно се бе помъчила да го накара да разбере, че не всички жени приличат на майка му. — Рита Кечъм. — Защо исках да разговарям с нея? Какво си мислех, че ще постигна с този разговор?

Няколко секунди по-късно вместо автоматичния оператор се обади човешки глас:

— Номерът на Рита Кечъм не е отбелязан в телефонния указател — каза жената, гласът й определено не беше толкова жизнерадостен, колкото записаният. — Имате ли адрес?

— Не, но колко голям е Бруксвил? Не може да има кой знае колко хора на име Кечъм.

— В указателя е отбелязан един Томас Кечъм, който живее на Клифърд Роуд.

— Добре — отвърнах.

Отново ми се обади автоматът, като ми съобщи телефонния номер и ми предложи да го набере директно за незначителна такса. Приех, тъй като не се доверявах на пръстите си.

Телефонът иззвъня веднъж, втори път. Дори и да предположехме, че съм попаднала на верния номер, какво щях да кажа на Рита Кечъм? Здравейте, разбрах, че вие сте научили Колин Френдли на всичко, което той знае за любовта?

Вдигнаха ми на четвъртото позвъняване.

— Ало? — обади се млад женски глас, отзад се чуваше как плаче бебе.

— Рита Кечъм ли е на телефона? — попитах.

Гласът изведнъж стана предпазлив.

— Кой се обажда?

— Казвам се Кейт Синклер. Обаждам се от Палм Бийч. Трябва да говоря с Рита Кечъм. — Като изключим плача отзад, настъпи пълна тишина. — Ало? Чувате ли ме?

— Свекърва ми я няма. Мога ли да попитам за какво искате да говорите с нея?

— Бих искала да й задам няколко въпроса — отвърнах, чувствах се все по-неловко и по-неловко.

— От полицията ли сте?

— От полицията ли? Не.

— Какво искате да я питате?

— Предпочитам да говоря направо с госпожа Кечъм.

— Страхувам се, че е невъзможно.

— Защо?

— Защото никой не я е виждал или чувал вече почти дванайсет години. — Отзад бебето започна да пищи.

— Изчезнала ли е?

— През май ще станат дванайсет години. Вижте, наистина трябва да затварям. Ако искате, обадете се отново довечера, можете да разговаряте със съпруга ми.

— Благодаря ви — отвърнах, бях прекалено стъписана, за да добавя каквото и да било. — Няма да е необходимо.

 

 

— Е, и какво искаш да ми кажеш? — сопна ми се Джо Лин по телефона само няколко минути по-късно. — Че само защото учителката му е забегнала от къщи, Колин има нещо общо с това?

— За бога, Джо Лин, какво ти става, нима не разбираш? — отвърнах сърдито. — Жената не е просто избягала от къщи. Изчезнала е. Разбира се, че Колин има нещо общо.

— Колин никога не би сторил нещо лошо на госпожа Кечъм. Той я е обичал.

— Този човек не е способен да обича. Той не различава нито чувства, нито хора. Щом е могъл да убие жената, която се е опитала да му помогне, какво те кара да мислиш, че с теб ще постъпи по-различно?

Вместо отговор ми затвори телефона. Зарових глава в дланите си и се разплаках.

 

 

На пети февруари заведох майка ми на преглед. Кабинетът на д-р Кевъри се намираше на Бразилиан авеню в самия Палм Бийч и представляваше няколко стаи за преглед с чакалня по средата. Цялото помещение беше боядисано в нюанси на розово. Като утроба, помислих си, докато въвеждах майка си вътре и я побутвах към регистратурата.

— Здравейте, казвам се Кейт Синклер — представих се. — Това е майка ми, Хелън Лейтимър.

— Здравей, мило момиче — каза майка ми на регистраторката, двайсет и пет годишна жена с късо подстригана на диагонал коса и половин дузина златни халкички и топчета по протежение на всяко ухо. Според картичката на ревера се казваше Беки Соколоф.

— Имаме записан час — добавих аз.

— Идвали ли сте преди? — попита Беки.

— Не, за пръв път идваме.

— Ще трябва да попълните тези формуляри. — Беки бутна няколко листа към нас през бюрото от бяло дърво. — Защо не седнете за минутка. Докторът малко изостава с графика си.

Взех формулярите и поведох майка ми към подредените в редица яркорозови столове, които опасваха бледорозовата стена. Няколко жени вече чакаха и една от тях вдигна очи от списанието си с измъчена усмивка, като ни даде да разберем, че лекарят изостава повече от малко с графика си.

— Искаш ли списание, майко? — Не изчаках отговора й, просто сграбчих колкото можах там списания от продълговатата правоъгълна масичка за кафе, разположена по средата на чакалнята, и й ги трупнах в скута.

Майка ми чинно скръсти ръце върху тях, без изобщо да понечи да ги разгърне. Изучавах я в продължение на няколко секунди и реших, че изглежда добре. Цветът на лицето й беше нормален, тъмните й очи искряха, косата й бе навита и сресана. Беше в добро настроение. Никой не кроеше заговори срещу нея, никой не я преследваше, всичко бе „прекрасно“, по пътя дотук първо говореше възбудено, после потъна в мълчание, от време на време питаше единствено как са момичетата, като ми зададе този въпрос поне пет пъти.

— Мамо, не искаш ли да почетеш някое списание? — пресегнах се към скута й и издърпах последния брой на „Elle“, като наслуки го разтворих на страница, пълна с голи гърди — направо шокиращ асортимент от форми и размери.

— О, господи! — възкликнахме в един глас и двете. Мигновено разлистих на друга страница. Още гърди. Някои едва закрити, други съвсем голи. И още, и още: тук гърдичка, там гърдичка, навсякъде гърдичка до гърдичка, затананиках си наум, като набързо прелистих цялото списание. Явно запасът беше неизчерпаем.

Това ли носеха модерно облечените жени? — помислих си и насочих вниманието си към формулярите, които ми бе дало момичето от рецепцията. Започнах да ги попълвам. Име, адрес, телефонен номер, дата и място на раждане.

— Мамо, коя година си родена? — попитах, без да се замислям, после си прехапах езика. Не можеше да си спомни какво е яла за закуска, как исках да си спомня коя година е родена?

— На осемнайсети май — отвърна спокойно тя, — 1921-а.

Почувствах се някак странно въодушевена от факта, че майка ми помнеше рождената си дата. Може би в края на краищата положението й не беше чак толкова трагично, разсъждавах, макар и да знаех, че болните от болестта на Алцхаймер често можеха да си спомнят без всякакъв проблем дори и най-незначителната подробност от далечното си минало. Убягваше им близкото минало. Опитах друг въпрос, като реших, че близкото минало силно се надценява.

— Алергична ли си към някакви лекарства?

— Не, но съм алергична към хирургическа лепенка.

— Хирургическа лепенка ли?

Тя се наведе към мен, сякаш искаше да ми каже нещо много поверително.

— Разбрахме го чак след цезаровото сечение с Джо Лин. — Тя се разсмя. — Лекарите ми сложиха обикновен хирургически лейкопласт на корема, за да държи шева от операцията и, разбира се, на никой дори и през ум не му мина. Стана ясно едва няколко дена по-късно, защото започна страшно да ме сърби и когато свалиха превръзката, откриха, че целият ми корем е на силно възпалени червени ивици. О, беше ужасно. Мислех си, че ще умра от сърбеж. А и докторите не можеха да ми помогнат кой знае колко, освен да мажат мястото с някаква кортизонна паста. Минаха месеци, докато ивиците се скрият. Изглеждах ужасно грозна, с огромния белег и тези възпалени ивици по целия ми корем. Баща ти не можеше да го понася.

Не бях чувала майка ми да говори толкова много от месеци и не можах да се въздържа да не се усмихна, въпреки споменаването на втория ми баща.

— Мислиш ли си често за него? — чух се да питам.

— Непрекъснато мисля за него — отвърна за моя най-голяма изненада тя, въпреки че не знам защо се почувствах изненадана. Беше живяла с този човек в продължение на четиринайсет години, имаше дете от него, редовно я беше смилал от бой, защо да не си мисли за него? Нима аз самата не бях запазила спомена за Робърт през всичките тези години?

— Беше толкова хубав човек — продължи тя, без да я подканям. — Висок, елегантен и много забавен. От него си наследила чувството си за хумор, Кейт.

Чак сега осъзнах, че говори за моя баща, а не за бащата на Джо Лин.

— Разкажи ми за него — казах, отчасти за да разбера доколко си спомня, но преди всичко, защото изведнъж почувствах внезапна необходимост да разбера още нещо за него, сякаш бях малко дете, което чакаше да му разказват за неговия хубав и смел баща, който се бие някъде далече на война.

— Запознахме се в края на Втората световна война — започна тя историята, която бях слушала толкова много пъти преди. — Баща ми го взе на работа в текстилната си фабрика и Мартин се издигна до бригадир. Беше толкова умен и амбициозен, щеше да стане бригадир, дори и да не се беше оженил за дъщерята на шефа. — Очите й изведнъж се замъглиха. — Но тогава баща ми загуби фабриката и родителите ми трябваше да продадат къщата си. Майка ми никога не му го прости. Спомняш ли си баба ти? — попита ме тя.

Пред очите ми се стрелна образът на едра старица с коса на клечки и дебели глезени.

— Смътно — отвърнах. Бях само на пет години, когато тя почина.

— Беше много силна жена, баба ти. За нея нямаше сиво, нещата бяха само в черно и бяло. Или беше правилно, или не. Каквото си си надробил, това ще сърбаш.

— Сигурно никак не ти е било лесно — чух да отговаря терапевтът в мен.

— Свикваш. Ако направиш грешка, трябва да си понесеш последствията. Не можеш просто да си събереш нещата и да избягаш. — Майка ми сведе поглед в скута си и отново разгърна броя на „Elle“ на страницата с голите гърди. — О, господи! — възкликна тя.

— Мамо?

— Да, скъпа — каза тя, сякаш досега изобщо не си бяхме говорили.

— Затова ли остана с втория ми баща, дори и след като започна да те бие? — Знаех, че въпросът е прекалено опростен, но въпреки това го зададох.

— Баща ти никога не ме е бил — отвърна ми тя.

— Вторият ми баща — повторих.

— Баща ти беше чудесен човек. Работеше като бригадир в текстилната фабрика на баща ми, докато татко не фалира, после през деня работеше в „Дженерал Мотърс“, а вечер учеше право. Искаше да стане адвокат. Не е ли странно? В семейството ни не е имало адвокат. Почина, преди да успее да се дипломира. — Тя тъжно се усмихна на момичето от рецепцията.

— Ще трябва да почакате още съвсем малко — автоматично реагира Беки Соколоф.

— Точно се бяхме навечеряли — продължи майка ми, докато сцената се разиграваше пред очите ми. — Ти си беше в стаята, приготвяше се да си лягаш. Двамата с баща ти още не бяхме станали от масата, говорехме си, докато ядяхме десерта. Толкова рядко ни се случваше да прекараме една цяла вечер заедно, затова се бавехме с десерта, просто разговаряхме и се смеехме. Баща ти стана да си налее чаша мляко и изведнъж каза, че го цепи главата. Това бяха последните му думи. „По дяволите, така ме цепи главата.“ Спомням си го, защото не беше в стила му да ругае, дори и такова безобидно нещо като „по дяволите“. Точно се канех да му предложа да вземе няколко аспирина, макар и да не обичаше да пие хапчета, но така и не успях. Той направи две крачки и се срина на пода.

Нищо не казах, виждах как пред очите й отминалото време преминава като стар кинопреглед.

— Знаеш ли какво направих? — попита ме тя и без да чака, отвърна: — Разсмях се!

— Разсмя ли се?

— Помислих си, че се шегува. Дори и когато извиках линейка, дори и по пътя към болницата, все очаквах да отвори очи. Но той не го направи. Лекарят по-късно ми каза, че бил мъртъв, още преди да падне на пода.

Пресегнах се и я прегърнах, усетих очертанията на скелета й под меката памучна синя рокля. Кога ли беше станала толкова крехка? — изненадах се, когато тялото й се преви от прегръдката ми. И колко време щеше да мине, преди тези спомени, сега толкова живи, постепенно да избледнеят и накрая да изчезнат?

„Значи миналото ще се изтрие? — беше попитала Джо Лин на улицата в деня преди Коледа. — Тя няма да си го спомня и аз ще мога да се преструвам, че никога не се е случило?“

„Да се преструваш, че не се е случило какво?“

„Просто ще й се размине ей така.“

Какво ще й се размине? — зачудих се отново, както се бях чудила непрекъснато оттогава.

— Мамо… — започнах.

— Да, мила.

— Може ли да те попитам нещо?

— Можеш всичко да ме попиташ, мила.

Замълчах, без да знам как да формулирам въпроса си, като накрая реших, че вероятно е най-добре да питам направо.

— Какво точно се е случило между теб и Джо Лин?

— Нещо се е случило с Джо Лин ли? — В очите й мигновено проблесна тревога.

— Не, тя е добре.

— О, толкова се радвам.

— Имах предвид какво се е случило между вас преди време?

— Не разбирам. — Погледът на майка ми започна да става неспокоен, очите й зашариха из стаята.

— Вие двете никога не сте се разбирали особено — започнах отново, опитвайки по друг начин.

— Винаги е била толкова вироглава. Никога нищо не можеш да й кажеш.

— Разкажи ми за нея.

— Да не започвам пак — отвърна майка ми и се разсмя, страхът в погледа й изчезна така бързо, както се беше и появил.

— Родила си я с цезарово сечение — подканих я аз и зачаках.

— Точно така — отвърна замислено майка ми. — След раждането й се чувствах ужасно, защото получих алергия от хирургическия лейкопласт.

— И е била вироглава, и никога нищо не си можела да й кажеш…

— Имаше си собствено мнение, спор няма. За нищо на света не можех да я накарам да облече рокля. Обличах я в онези красиви, кокетни роклички, които на теб толкова ти харесваха, а тя ги изпокъсваше, не искаше да има нищо общо с тях. Не, на нея й дай панталони. Беше толкова буйна. Не като теб. Ти беше такова добро дете. Обичаше си рокличките, но не и нашата Джоун Линда. Все тя искаше да е отгоре. — Разсмя се. — Така поне обичаше да казва баща ти.

— Вторият ми баща — доуточних.

— Ако питаш него, Джо Лин беше чиста вода ненапита. Щеше да остави да й се размине, дори и да беше убила някого. Ужасно я разглези. Винаги беше на нейна страна. — Поклати глава. — Тя така и не ми прости, че го напуснах. Знам, че вини мен за смъртта му.

— Умря от рак на черния дроб. Как може да те вини?

— Тя смята, че аз съм виновна за всичко.

Погледнах към момичето на рецепцията, после към двете жени, които седяха и чакаха отсреща.

— За какво друго те вини? — попитах.

Майка ми се усмихна, но не ми отговори, погледът й се върна обратно към голите гърди върху страниците на „Elle“.

— Боже мой! — възкликна тя.

 

 

— Това ли ти каза? — изкрещя ми Джо Лин по телефона по-късно същия следобед.

— Каза ми, че я обвиняваш за смъртта му.

— Той умря от рак.

— Изместваш темата.

— Ти изместваш темата. Какво каза докторът?

— Нищо особено. Ще й направят цял куп изследвания. Явно болестта на Алцхаймер е една от онези болести, които се откриват по метода на изключването.

— Какви изследвания?

— ЕКГ, скенер, мамограма.

— Мамограма ли? Това пък защо?

— Д-р Кевъри смята, че трябва да й се направят пълни изследвания. Тя иска и аз да си направя — добавих.

— Ти ли? Защо? Не се ли чувстваш добре?

— Смята, че влизам в критическата — признах си аз.

— Какво?

— Нищо особено — излъгах.

— Е, ще дойдеш ли с мен в Старк тази седмица? — Въпросът прозвуча измамно небрежно, сякаш го бяхме обсъждали и преди и оставаше само да доуточним подробностите.

— Шегуваш се — отвърнах.

— Реших, че може да ти бъде интересно.

— Как ли пък не. — Настъпи неловко мълчание. — Въпреки че можеш да ми направиш една услуга — попитай гаджето си какво е направил с Рита Кечъм.

Последва нова пауза, този път заредена с мълчалива ярост.

— Знаеш ли какво? — попита Джо Лин, гласът й беше рязък и студен като назъбено стъкло. — Ако искаш да питаш нещо моя годеник, предлагам ти сама да го направиш.