Джой Филдинг
Липсващи парчета (7)

Седма глава

Докато се мъча да разбера ролята на Сара във всичко, което се случи, се питам дали ако бях направила нещо по-различно, бих могла да предотвратя хаоса и трагедията, които последваха. Разбира се ключовете за разгадаването на загадката са навсякъде около мен. Парченцата от мозайката, която представлява по-голямото ми дете, са си тук. Трябва просто да ги подредя по местата им. Или пък може би винаги ще има по едно-две липсващи парченца? И дали от намирането им ще има някаква полза?

Когато Сара излезе онази вечер, както се предполагаше да репетира за предстоящото модно ревю в училище, нямах ни най-малка представа, че лъже. Или пък, може би, имах. Опитът ме беше научил да гледам подозрително на всичко, което казваше Сара. Но, подобно на жена, която е избрала да остане с неверния си съпруг, аз съзнателно бях взела решение да вярвам на нещата, които ми казва, докато не се сдобия с убедителни доказателства за противното. Сара си беше Сара и това обикновено не отнемаше много време.

Първият път, когато хванах Сара в явна лъжа, беше малко след като навърши петнайсет. Бяхме излезли на вечеря, валеше и Сара си изпусна чантата на паркинга, докато тичахме към колата. Около десетина празни цигарени кутии се изсипаха от претъпканата кожена торба на мокрия паваж.

— Не са мои — каза тя, като набързо ги събра и ги натъпка обратно в торбата си под слисания ми поглед.

— Не са твои — повторих.

— На една приятелка са. Събира ги.

Повечето хора не биха обърнали внимание на подобна нелепа измислица и биха се скрили от дъжда. Но когато собственото ти дете излезе с подобен номер, това вече е друга история.

— Приятелката ти събира празни цигарени кутии?

— Да, и майка й наистина ще побеснее, ако разбере, затова ме помоли да й ги пазя. — Сара се изправи на крака, празните и вече прогизнали от дъжда цигарени кутии бяха на сигурно в чантата й, далеч от погледа ми. — Не пуша — настоя. — Не са мои.

И аз се помъчих да й повярвам. Хората събират всевъзможни странни неща, казах си. Защо не и празни цигарени кутии? Ако майката на приятелката й ще се ядоса от това, тогава е напълно логично тя да помоли Сара да й ги пази. Опитах се да се убедя. После здравият разум надделя и се намеси терапевтът.

— Казваш, че не пушиш и много би ми се искало да ти повярвам — започнах. — Знаеш колко е опасно пушенето и аз знам, че не мога да те следвам по петите по двайсет и четири часа на ден. Ако решиш да пушиш, ще си пушиш. Надявам се само, че ако пушиш, ще си достатъчно умна да се откажеш, преди да си се пристрастила.

С това приключих разговора. И разбира се, тя пушеше и не беше достатъчно умна, за да се откаже, преди да се е пристрастила. Защо ли бях изненадана?

Десетте празни цигарени кутии бяха последвани от пет пълни бутилки с бира, които открих в гардероба й, докато търсех бялата блуза, която ме бе помолила да й изгладя. Как съм смеела да ровя из гардероба й, беше ми се разкрещяла по-късно, сякаш можех да знам, че бялата й блуза лежи смачкана накуп на пода, заедно с повечето от земните й притежания. И разбира се, бирите не били нейни — тя просто ги пазела на една приятелка.

После един ден избяга от училище, за да пазарува във „Форт Лодърдейл“; съботата и неделята, когато се измъкна до Маями, за да гледа „Благодарният мъртвец“. Сигурна съм, че не съм единствената майка, която не оплаква кончината на Джери Гарсия, колкото и да ми харесваше музиката му на младини.

Пуловери изчезваха от чекмеджетата ми. Половината от дисковете ни липсваха. Сара крадеше пари от портмонето ми и отричаше право в лицето ми. Прелестното създание, което някога ме съзерцаваше с нещо наподобяващо богопочитание, бе заменено от едно изчадие, което ме гледаше с такова презрение, че ме побиваха тръпки. Казах си, че тази трансформация е просто обред на инициация, че по този начин Сара несъзнателно се отделя от мен и оформя собствената си личност. Но въпреки това болеше. Нещо, за което психологичните текстове не те подготвят — колко много боли.

Всъщност лъжите боляха повече от всичко останало, защото лъжите унищожаваха доверието, а е ужасно да нямаш доверие на хората, които обичаш.

Не че истината ни дарява с по-голяма утеха. Сара небрежно ме уведоми няколко седмици, след като навърши шестнайсет, че вече не е девствена. Тъй като си нямаше постоянен приятел, да кажа, че бях поразена, беше нещо напълно разбираемо. Измърморих нещо за това, че се надявам преживяването да й е доставило удоволствие, после й изнесох една лекция за опасностите от необезопасения секс в съвременното общество, вероятно, защото се страхувах, че ако спра да говоря, тя ще ми каже още нещо, което не исках да чувам. Сара ме увери, че знаела всичко за опасността от СПИН и необходимостта от презервативи и настоя, че не била дете. После ме помоли да я закарам до музикалния магазин.

Горе-долу по същото време си призна, че е пробвала наркотици — само малко трева и ЛСД, каза тя с небрежно повдигане на рамене. Нищо, заради което да тревожим старомодните си малки главички. Тя ни напомни, че нашето поколение на практика било изобретило халюциногените; аз й напомних, че все още са забранени, че си играе с огъня и че ще я пратим да си събира нещата, ако някога открием наркотици в къщата. „Ето с какво ми се отблагодаряваш за това, че съм честна“, изсумтя ми сърдито в отговор тя.

Започнаха да й звънят по телефона по всяко време на нощта. Тъй като имахме само един номер, телефонните обаждания събуждаха цялата къща. Казах на Сара, че това трябва да престане: тя ми отвърна, че не можело да я обвинявам за нещо, което не зависело от нея. Заявих й, че от нея зависи да казва на хората да не се обаждат след единайсет вечерта. Тя ми каза да си гледам работата. Караницата свърши с това, че Лари връхлетя в стаята й и буквално изтръгна телефона от стената. Което напълно реши проблема.

Именно благодарение на телефона открихме, че Сара не беше отишла на никаква репетиция за модно ревю. Един приятел, предполагам повече от леко пийнал, се обади в два сутринта, за да ни каже, че Сара си е забравила чантата на купона, можели ли сме да й предадем да не се тревожи? Казахме, че ще го направим с най-голямо удоволствие.

Както се оказа, Сара вече бе разбрала, че си е забравила чантата и се бе върнала да си я търси, така че знаеше за обаждането и беше готова за нас, както и ние се бяхме подготвили за нея. Можете ли да си представите? — проплака жално, още от вратата — била изминала целия път до училище, само за да открие, че репетицията била отменена. Няколко деца, които знаели колко важно било това модно ревю — приходите щели да отидат за „Юнайтед Уей“ — и които искали да свършат максимално добре работата си, решили сами да репетират в къщата на еди-кой си. Нямало никакъв купон. Били се скъсали да репетират самоотвержено цяла нощ, спрели преди час, когато се уверили, че това щяло да бъде най-доброто модно ревю, провеждано някога. Ако не сме й вярвали, завърши тя с апломб, това си било наш проблем, не неин, и съжалявала за нас. До момента, когато привършваше, беше се развихрила в оправдана ярост с почти библейски размери. Как можело да не й вярваме? Що за жалко подобие на родители сме били? И какво ни влизало в работа изобщо да говорим с приятелите й?

Забранихме й да излиза в продължение на две седмици.

— Вървете по дяволите! — изкрещя ни тя и влезе с гръм и трясък в стаята си.

— Внимавай какво говориш — предупредих я аз.

— Ти внимавай, госпожо Терапевт! — Вратата се затръшна с все сила.

— С това стават три седмици — извика Лари след нея. В отговор по все още вибриращата врата отекна един ритник.

Няколко секунди по-късно Мишел се появи на пръсти от стаята си и ни дари с най-жлъчния си поглед.

— Знаете, че забраната за излизане никога не върши работа — подхвана тя, сериозността на казаното се омаловажаваше някак си от нощницата на мечета, с която беше облечена. — Домашният арест само ядосва децата.

Права е, помислих си.

— Върви да спиш — казах.

Не че всичко свързано със Сара беше ужасно. Като се изключат действителните прояви на творчество в тирадите й, у Сара имаше също така голяма доза уязвимост, както и истинска сладост. Зад тези огромни гърди туптеше сърцето на добър човек. Сара бе дете, хванато в капана на женското тяло. Тя все още не беше готова да излезе.

Спомням си, когато й дойде мензисът за пръв път. Беше на петнайсет години, което е късно, и тя отдавна бе забравила разговора между майка и дъщеря, който бяхме провели за тези неща. Взе превръзките, които й дадох, и се изниза от стаята, сякаш това ужасно състояние беше нещо, което аз й бях пробутала. На следващата сутрин я попитах дали превръзките са й попречили да спи.

Тя ме погледна ужасено.

— Искаш да кажеш, че трябва да се носят и през нощта?!

Все още ме напушва смях, като се сетя за това, също както и когато си спомня отвращението й четири дни по-късно.

— Колко време продължава това? — попита ме възмутено.

Сърце не ми даде да й кажа, че поне още трийсет и пет години.

Една вечер Сара неохотно ми помагаше да подредя чиниите от вечерята в миялната машина. Бях сложила всички чаши от дясната страна. Една остана и я поставих от лявата. Сара веднага взе една чаша от спретната ми редичка и я сложи до нея.

— Не искам да й е самотно — обясни тя.

Едва се сдържах да не се разплача. Вместо това я притиснах и й казах, че я обичам. Тя ме остави да я прегърна, измърмори нещо от сорта, че и тя ме обичала, и излезе от стаята.

Е, как може човек да съпостави сладкото невинно същество, което се тревожеше за чувствата на мръсните чаши, с това устато заядливо създание, което изглежда не разбираше, че човешките същества също имат чувства?

— Крушата не пада по-далеч от корена — казвах на пациентите си, за да ги успокоя — а заедно с тях и самата себе си — че накрая животът отново се завръща в нормалното си русло, че пубертети като Сара пак се превръщат в човешки същества. При условие че живеят достатъчно дълго.

Истина ли е, че получаваме децата, които заслужаваме?

Чудя се какво ли би казала майка ми за това.

И така, да отговоря на собствения си въпрос, не знам дали щях да мога да предотвратя онова, което се случи по-нататък, ако се бях държала по-различно в началото. След дъжд — качулка, както казват. Правиш каквото можеш с онова, с което разполагаш. Понякога е достатъчно. Понякога — не.

 

 

Категорично отказах на всички молби на Джо Лин да я придружа отново до съда, като настоях, че нито Колин Френдли, нито плановете й относно него представляват някакъв интерес за мен. Но в действителност започнах да следя доста внимателно делото по вестниците и по телевизията. През последната седмица прокурорът бе призовал да дадат показания дълга редица от свидетели и всички те можаха, по един или друг начин, да свържат обвиняемия с поне осем от убитите момичета. Възрастен мъж свидетелства, че е видял една от жертвите да упътва Колин Френдли в деня, в който изчезнала. Жена с изпълнени със сълзи очи се закле, че го видяла да седи на една пейка в парка, където приятелката й редовно разхождала кучето си. Кучето било намерено от няколко деца, докато се скитало из улиците наоколо, влачейки каишката си. Господарката му — или по скоро онова, което било останало от нея — била открита четири месеца по-късно от група туристи близо до езерото Окичоби. Медицинската експертиза установила, че е била изнасилена, пребита и след това намушкана около осемдесет и шест пъти с нож.

До сряда съдебният лекар вече беше давал показания в продължение на два пълни дни. Той описа до най-малки подробности нараняванията на всяка една от жертвите и това как са били причинени. Представи разкритията на експертизата с безстрастен тон, неподправен от нюанси, недокоснат от чувства. Жертва номер едно, Мари Постълуейт, двайсет и пет годишна, медицинска сестра в болницата „Кенеди“: изнасилена, пребита, намушкана с нож и удушена със собствения си бял чорапогащник, примката се била впила във врата й толкова здраво, че била почти обезглавена. Жертва номер две, Кристин Макдермот, трийсет и три годишна, начална учителка с две деца: изнасилена, пребита, намушкана и изпохапана на много места. Жертва номер три, Тами Фишер, шестнайсетгодишна, отличничка в единайсети клас, открита изнасилена, пребита, намушкана, с прерязано от ухо до ухо гърло и така нататък и така нататък, до жертва номер тринайсет, Морийн Елфър, двайсет и седем годишна, младоженка, изнасилена, пребита, намушкана и на практика изкормена. Малки вариации на все същата кръвожадна история.

Последното нещо, което искам да направя, казах на сестра си, когато ми се обади предишната вечер, е да чуя някои от тези ужасяващи подробности на живо. Достатъчно ми е да чета за подобни ужасии по вестниците, за да се налага да слушам и приглушените хлипания на близките на жертвите, докато се излага поредния кошмар. На теб не ти ли стига? — попитах я аз.

— Шегуваш ли се? Това е само началото.

Доказателствата на експертизата били крайно подозрителни, вероятно изфабрикувани, заяви вещо тя. Всеизвестно било, че ДНК-то е неточен метод. Съдебният лекар бил в джоба на прокурора. Да съм почакала, докато защитата го смачка.

Спомних си посещението ми в сплесканата, едноетажна сграда на Гън Клъб Роуд. Бях разказала на сестра ми за това, с надежда, че може да я вразуми. Но не би.

— Колин ще бъде оправдан. Ще видиш — настояваше тя упорито в негова защита, независимо от факта, че не бе отговорил на бележката й. Някой поне проявяваше здрав разум, помислих си с облекчение.

— Чудя се дали са му дали писмото ми — питаше се на висок глас тя онази втора сряда, докато аз се извръщах от мястото си и непрекъснато се озъртах назад, хвърляйки по един уж случаен поглед към представителите на медиите.

Това ли търсех тук? Надявах се да видя отново Робърт ли? Затова ли най-накрая отстъпих и се съгласих да прекарам още един ден в съда?

О, господи, помислих си и потреперих. По нищо не се различавам от сестра си.

— Мислиш ли, че биха го направили? — питаше Джо Лин.

— Кое?

— Да не му дадат писмото ми.

— Не знам — отвърнах честно, разсейвана от силата на собствената си самозаблуда.

— Смятам, че би било незаконно — продължи тя, — да не предадат на някого кореспонденцията му. Искам да кажа, написах му писмо, което им поверих, и мисля, че са длъжни по закон да се погрижат той да го получи. А ти?

— Нямам представа. — Гласът ми потреперваше от нетърпение. Чух го. Както и Джо Лин.

— Какво ти става? Разочарована си, защото гаджето ти не се появи ли?

Главата ми рязко се извърна към нея, очите ми гневно присветкаха, бузите ми пламнаха.

— Може ли някога да кажеш нещо умно?

— Засегнах болното място, а?

Вратата в предната част на залата се отвори и затворникът беше въведен. Той се огледа и с един поглед обхвана цялата зала. До мен Джо Лин помаха, леко раздвижване на пръстите, последвано от малка въздушна целувка. Ъгълчетата на устните на Колин Френдли се извиха в усмивка и когато се протегна да хване невидимата целувка, пръстите му се свиха около нея, сякаш стискаха шията на малко момиченце. Беше облечен със същия син костюм, който носеше и първия път, когато го видях, само че ризата му бе бяла, а връзката морскосиня, и аз се зачудих дали получава чиста риза и връзка всеки ден и ако е така, кой му ги доставя. Реших да попитам Джо Лин, но се отказах. Вероятно щеше да го използва като повод да коментира собственото ми облекло. Без съмнение щеше да отнесе факта, че носех тънката си рокля на цветя, която обикновено пазех за по-официални случаи, към факта, че съм се надявала да се натъкна на Робърт.

Джо Лин беше облечена с дълбоко изрязан бял пуловер и черна кожена мини пола. Косата й беше току-що измита и като тежък брокат се спускаше по раменете й на пластове руси къдри. Многократно улавях как хората извиват вратове към нея. Джо Лин сякаш не забелязваше всичко това, цялото й внимание изглеждаше съсредоточено върху обвиняемия, но аз знаех колко добре съзнава, че я оглеждат. И можех да кажа по начина, по който вдигаше глава и отмяташе косата си от лицето, че това й доставя удоволствие.

Тя беше нещо като знаменитост тук, в съдебна зала номер 11А. Хората разговаряха с нея. Питаха я за мнението й за хода на процеса от предишния ден. Питаха я, смята ли, че Колин ще свидетелства в своя полза и дали мисли, че трябва да го направи. Останах удивена колко авторитетно звучеше, каква тежест се придаваше на отговорите й. Тя винаги се бе оплаквала, че не я взимам достатъчно на сериозно, и може би беше права.

Съдебният лекар зае свидетелското място. Той беше стегнат дребен мъж, на ръст не повече от метър и шейсет, с тъмна коса и продълговата глава, която изглеждаше така, сякаш е била притисната между вратите на автобус. Чертите му бяха смачкани в центъра на лицето и кръглите телени очила стърчаха неестествено на носа му. Казваше се доктор Роналд Лоринг и беше около четирийсет и пет годишен. По-млад от мен, помислих си.

— Нямаме още много въпроси към вас тази сутрин, доктор Лоринг — започна прокурорът, като закопчаваше горното копче на раираното си кафяво сако, докато се приближаваше към свидетеля.

Д-р Лоринг кимна.

— Казахте, че всички жертви са били изнасилени, а понякога с тях е била извършвана и содомия, нали така?

— Да, точно така.

— Беше ли намерена сперма в някоя от жертвите?

— В част от телата бе намерена достатъчно запазена семенна течност. — Той изброи имената на жените.

— И тази семенна течност съвпада ли с пробата, взета от Колин Френдли?

— Да, съвпада.

Погледнах към Джо Лин. Тя тръсна глава и отметна косата си, като се преструваше, че не забелязва, че я гледам.

Последва продължителна дискусия на техниките, използвани за анализ и идентификация на спермата. Беше свързано с телесните секрети, кръвните групи и разни други променливи, които съм забравила. Според тези променливи, съществувала деветдесетпроцентова вероятност Колин Френдли да е мъжът, изнасилил и гаврил се с тези жени.

Същото важало и за следите от зъби, които били открити по плътта на някои от жертвите. От устата на Колин Френдли бил направен калъп. И той напълно съвпадал със следите от ухапвания по труповете. Както и следите от слюнка, оставени вътре в раните, съвпадали с пробите от слюнка, взети от обвиняемия. За него не съществувало никакво съмнение, каза доктор Роналд Лоринг, че Колин Френдли бил оставил следите от ухапвания върху телата на момичетата.

Ами телата, разложили се без възможност за идентификация, превърнали се просто в куп кокали до времето, когато били изровени? — попита прокурорът. Как можел свидетелят да бъде сигурен, че тези нещастници са били убити, а още повече убити от Колин Френдли?

Д-р Лоринг се впусна в продължителна беседа за чудесата на съдебната медицина, как научните технологии били толкова напреднали, че често пъти можели да определят точното време и причината за настъпването на смъртта. Той навлезе в значителни подробности относно методите, използвани от неговия отдел. Гласът му беше уверен, разказът му — сух. Виждах как губи някои от съдебните заседатели, които гледаха замаяно, а очите на един от мъжете заплашваха съвсем да се затворят.

— Дрън-дрън — измърмори Джо Лин.

Освен това, съществувал определен модел на жестокост, който свързвал обвиняемия с всяка една от жертвите му, продължи доктор Лоринг и съдебните заседатели, както и останалата част от залата, наостриха уши. Всички жени били зверски пребити, а носовете им — разбити. Многобройни прободни рани ограждали гърдите на жертвите, като образували хоризонтално цифрата 8; коремът на жените бил разпран; били намушквани право и многократно в сърцето.

Тринайсетте жени, в убийството на които беше обвинен Колин Френдли, били убити от един и същи човек, заключи съдебният лекар. И този човек бил Колин Френдли.

— Какъв мухльо — прошепна Джо Лин.

Не можах да се сдържа. Като гладна риба, захапах стръвта.

— Как можа да го кажеш? Нищо ли не чу от думите на доктор Лоринг?

— Чух го да казва „деветдесет процента“, не сто — отсече тя в отговор. — Чух „почти съвпада“, не „напълно съвпада“. Почти съвпада върви да кажеш за конска подкова — заключи тя. — Почакай само господин Армстронг да го подпочне.

Съдията милостиво даде почивка за обяд. Видях как Колин Френдли се изправи, каза нещо набързо на адвокатите си и се усмихна на Джо Лин, докато го отвеждаха от залата.

— Не се отчайвай, Колин — каза Джо Лин, подчертавайки вярата си в него с кимване на глава.

— Мисля, че чух достатъчно. Защо да не приключим за днес?

Тя изглеждаше възмутена.

— Какво ти става? Гаджето ти не се показа и ти ще си събереш парцалите и ще си вървиш, така ли?

— Не говори глупости.

— Днеска за втори път ми казваш, че говоря глупости. Не говоря глупости. Ти се правиш на глупачка, губиш си времето с някакъв тип, който те е зарязал преди трийсет години.

Нуждаех се и от последния грам самообладание, което притежавах, за да не се разкрещя. Поех си няколко пъти дълбоко въздух и сграбчих чантичката си, с демонстративното намерение да си вървя. Джо Лин се изправи, за да ме пусне да мина, и аз излязох на пътеката.

— Извинете ме, госпожице Бейкър.

Извърнах се и видях мускулестия, русокос адвокат да се приближава до сестра ми. Той се наведе, прошепна й нещо на ухото и след това се отдалечи.

Незабавно бяхме обградени от репортери. Фотоапаратите им бясно щракаха като крякане на гъски. Сведох глава и продължих към вратата. Джо Лин вървеше след мен, но достатъчно бавно, за да могат фотоапаратите да я застигнат.

— Какво ви каза Джейк Армстронг? — попита един репортер.

— Страхувам се, че е поверително — отвърна сестра ми, като сладко се усмихна, със стиснати устни и леко сведен поглед. Вечната кокетка.

— Каква точно е връзката ви с Колин Френдли?

— Аз съм просто приятелка, която е убедена в невинността му.

— Дори и в светлината на сутрешните доказателства?

— Мисля, че доказателствата могат да бъдат изопачени, а пробите — неточни. Сградата на областната медицинска експертиза в Палм Бийч е стара и с недостатъчно персонал — каза тя, извъртайки казаното от мен, за да подкрепи думите си. — Оборудването им едва ли е от най-съвременното.

— Колин Френдли гадже ли ви е?

— Въпросът ви наистина е прекалено личен.

— Кажете ни, какво ви прошепна Джейк Армстронг?

Джо Лин спря, усмихна се на всеки от репортерите, насъбрали се около нея, навлажни тъмночервените си устни за пред обективите.

— Наистина, момчета — заговори, сякаш тези непознати й бяха най-близки приятели, — знаете, че ако можех, щях да ви кажа. Моля ви, бъдете търпеливи.

След това ме сграбчи за ръката и ме издърпа в коридора.

— За бога — прошепнах, — какво правеше там вътре?

— Бях любезна, както мама ни е учила. — Тя ме притисна в един ъгъл и се усмихна закачливо. — Не искаш ли да разбереш какво ми каза Джейк Армстронг?

— Не — отвърнах аз.

— Лъжкиня. Хайде, попитай ме.

Опитах се да замълча, но не можах. В действителност отчаяно ми се искаше да разбера и двете го знаехме.

— Какво ти каза?

Усмивката на Джо Лин се разпростря по цялото й лице.

— Готово — каза тя и тялото ми се вцепени. — Колин Френдли иска да ме види.