Джой Филдинг
Липсващи парчета (20)

Двайсета глава

Което може би обяснява, а може и да не обяснява какво правех седнала до сестра ми, докато тя пришпорваше старата си червена тойота нагоре по Флорида Търнпайк към Щатския затвор в Старк вечерта на следващия петък.

— Не мислиш ли, че трябва да намалиш малко? — Въртях се неспокойно на седалката си, докато очите ми се стрелкаха в тъмното за пътна полиция. — Мислех, че има доста патрули наоколо.

— Никога не ме спират — сподели Джо Лин, сякаш беше обградена от ореол на недосегаемост. — Освен това не се движа с чак толкова висока скорост.

— Караш почти със сто и трийсет километра в час.

— И викаш на това бързо?

— Мисля, че трябва да намалиш.

— Аз пък мисля, че трябва да се отпуснеш. Нали аз карам? — Тя вдигна двете си ръце от волана, изпука кокалчетата на пръстите си и се протегна.

— Сложи си ръцете на кормилото — скарах й се.

— Моля те, бъди така добра да се успокоиш. Ако ме изнервяш, може да направя някоя катастрофа.

— Виж, караш вече почти три часа — казах, докато гледах как стрелката на скоростомера упорито се накланя надясно, опитвайки различен подход. — Защо не се сменим за малко?

Тя сви рамене.

— Разбира се. Следващия път, когато спрем да заредим, цялата е твоя.

Загледах се през предното стъкло към армията от знаци, които неизменно прекъсваха иначе равния път на фона на мастиленосиньото небе. Повечето от тях известяваха за предстоящата отбивка за Дисни Уърлд, който се намираше малко след Кисми, на трийсет километра южно от Орландо.

— Искаш ли да идем? — попита Джо Лин.

— Къде?

— В Дисни. Можем да се отбием в неделя.

Поклатих удивено глава. Щатският затвор единия ден, Дисни на другия.

— Или пък да идем в студията на „Юнивърсъл“. Винаги съм искала да ги посетя и те са някъде наоколо.

— Мисля, че мога да мина и без тях.

— Ами Буш Гардънс? Казват, че били страхотни.

— Ходихме преди пет години — напомних й. — Забрави ли? Качи се с децата на онова влакче и се измокрихте до кости.

Джо Лин изцвили от удоволствие.

— През реката Конго с шеметна скорост! Спомням си. С всичките му там животни. Беше страхотно. Да идем там. — Главата й се извърна към мен, очите й ме гледаха умолително.

— Бъди така любезна да си гледаш пътя.

— Не знаеш как да се забавляваш. — Очите й се върнаха към пътя, който монотонно се виеше пред нас. — Какво ще кажеш за някоя от фермите за развъждане на алигатори? Нали се сещаш, онези, за които все разправят, че някое бедно дете пада от моста и бива изядено?

— Не говориш сериозно.

— Напротив, напълно сериозно говоря. Обожавам неща от тоя род.

— Не мога — отвърнах й, видях как ентусиазмът се изцежда от лицето й, все едно изсмукан със сламка. — Обещах на Лари, че утре вечер съм си вкъщи. — В действителност нищо подобно не му бях обещавала. Лари дори ме беше посъветвал да остана до неделя и да се приберем спокойно. Но аз знаех колко дълго мога да издържа сестра си.

— Такъв сухар си — отвърна Джо Лин и се нацупи.

— Дойдох с теб, нали така?

Тя ми се сопна:

— Колин не знае нищо за това какво се е случило с Рита Кечъм. Ще видиш.

Ами с Ейми Локаш? Помислих си, но не го казах. Ами за останалите жени, изпречили се на пътя му и безследно изчезнали?

— Къде все пак се намират тези ферми?

— Или в Рейфорд, или в Старк, зависи кого ще попиташ — поясни Джо Лин. — Между Гейнсвил и Джаксънвил, в Брадфорд Каунти. След няколко часа сме в мотела.

— Май че никога не съм ходила в Брадфорд Каунти.

— Е, това е една от най-малките области в щата — заяви Джо Лин с увереността на екскурзовод. — Първите заселници били фермери от Южна Каролина и Джорджия. Основният поминък е производството на жито, тютюн, дървен материал и отглеждането на добитък. Най-големите частни предприятия се занимават с производството на работни дрехи, дървообработване и минерални торове. Населението е около 23 000 души, 4 000 от които живеят в Старк, който е също така и областен център. Рейфорд е дори още по-малък.

— Господи, откъде си научила всичко това?

— Впечатлена ли си?

— Да — признах си честно.

— Ще останеш ли все така впечатлена, ако ти призная, че си го съчиних?

— Съчини ли го?

— Не — отвърна неохотно тя. — Но ми се иска да бях. Всъщност, управителят на мотела, в който ще отседнем, ме осведоми за подробностите.

— Какво още знаеш?

— За този район ли?

Кимнах, впечатлена много повече от сестра си, отколкото от информацията, която изреждаше.

— Ами, Старк се намира на петдесет километра от най-близкото летище, което е в Грейнсвил. В радиус от седемдесет километра има три колежа и три университета, както и три общински колежа и две професионални училища.

— Без да споменаваме Щатския затвор — добавих.

— Всъщност, между Старк и Рейфорд има пет затвора — отвърна тя, в гласа й се прокрадна нотка на отегчение. — Превъзпитателният център „Северна Флорида“ за новопристигнали от севера затворници, Централният превъзпитателен център и Превъзпитателният център „Южна Флорида“, както и Центърът за поправителен труд, който се намира от другата страна на реката срещу Щатския затвор. Колин вероятно ще бъде прехвърлен там, когато се освободи място.

— Мислех си, че е осъден на смърт.

Дори и в профил, можех да уловя погледа в очите на Джо Лин.

— И в двата затвора имат килии за осъдени на смърт — отвърна ми тя със стиснати зъби. — Въпреки че екзекуциите се провеждат в Щатския затвор. Ако Колин бъде екзекутиран, а той няма да бъде, ще трябва да го преместят обратно.

— Какво става с обжалването? — Върховният съд на Флорида, който автоматично преразглеждаше всички смъртни присъди, вече беше потвърдил тази на Колин.

— Адвокатите му обжалват пред Щатския върховен съд.

— Ами ако откажат да преразгледат делото?

— Тогава остава обжалване пред губернатора. Ако обжалването бъде отхвърлено и заповедта за екзекуция бъде подписана от губернатора, тогава ще изпратим повторна петиция до Върховния съд на Флорида, като се позовем на нови доказателства.

— Дори и да не съществуват такива?

— Ако и тази петиция бъде отхвърлена — продължи Джо Лин, без да обръща внимание на въпроса ми, като изреждаше фактите, сякаш беше на запис, — тогава адвокатите на Колин ще отнесат делото до Апелативния съд и ще настояват, че процесът е бил предубеден и че делото трябва да се гледа отново. Ако и това не успее, се обръщаме за трети път към Върховния съд на Флорида с молба екзекуцията да бъде отложена.

— И ако и това не успее?

— Не би трябвало да звучиш толкова обнадеждена. — Джо Лин изпъна рамене и стисна още по-здраво волана. — Ако не успее, обжалваме пред Областния федерален съд, където казваме, че подсъдимият заслужава задържане на екзекуцията или че присъдата е била несправедлива. Ако и този съд откаже да направи нещо, тогава отнасяме делото до Единайсети апелационен съд в Атланта с иск екзекуцията да бъде спряна. Ако и това не помогне — отвърна тихо тя, — остава последно обжалване пред Щатския върховен съд. Ако не стане, Колин отива на електрическия стол. Да продължавам ли нататък? — попита тя и продължи, без да ми остави време да възразя. — Флорида въвежда използването на електрическия стол през 1924. Преди това се е практикувало обесване. Между 1924 и 1964, когато екзекуциите са били временно спрени поради съдебни прения, поставящи под съмнение тяхната конституционност, Флорида екзекутира на електрическия стол 196 души. Най-старият е бил на 59; най-младите, трима на брой, на по 16. Две трети от общия брой са черни. Екзекуциите с електрически стол са възстановени през септември 1977 и понастоящем в килиите за осъдени на смърт има 340 затворника.

Екзекуторът, цивилен гражданин, чиято самоличност никога не се разкрива, се наема от цял куп кандидати за работата. Носи маска, когато дърпа шалтера, и изкарва точно 150 долара на екзекуция.

Самата камера на смъртта е съвсем семпла. Помещение четири на пет метра, чиято единствена мебелировка е масивният дъбов стол, завинтен за гумена подложка. Източникът на напрежение е дизелов генератор с мощност 3 000 волта и сила на тока 20 ампера, макар че аз самата не съм много наясно с тези неща. Както и да е, няма кой знае какво значение, защото трансформаторът зад стола превръща тези 3 000 волта в 40 киловата, които са достатъчни, за да качат телесната температура на човека, седнал на стола, до 150°.

— Господи!

— Седнал веднъж на стола, осъденият е обърнат с лице към стъклена преграда, зад която се намира малка стая с 22 места, дванайсет от които са за официалните свидетели, подбрани от директора на затвора, а останалите са за репортери. Точно преди екзекуцията, затворникът бива отвеждан в така наречената подготвителна стая, където му обръсват главата и десния крак, за да се намали съпротивлението, точно както си гледала по филмите. Онова, което обаче не си виждала, е, че главата също така се намокря със солена вода, за да се осигури по-добър контакт. Естествено, когато седне на стола, му слагат гумена качулка. Говори се, че и пенисът на затворника се пристяга с гумена тръба, както и че в задника му се натъпква превръзка от лигнин. О, казах ли ти, че зад Стария Спарки, така викат на галено на стола, има два телефона, единият е вътрешен, а другият е за губернатора, в случай че си промени решението в последния момент?

— Невероятно — възкликнах, докато се опитвах да отърся съзнанието си от нагледните образи, които го изпълваха.

— За по-малко от четири минути, след като осъденият влезе в камерата на смъртта, той вече се е превърнал в препечена филийка. После тялото се напъхва в непрозрачен чувал и е готово да бъде погребано.

— Не мога да повярвам.

— Нищо не съм си измислила — отвърна тя.

— Не това имах предвид.

— А какво имаше предвид?

— Че направо ме смайваш — отвърнах аз.

— Това пък какво трябва да значи?

— Удивителна си. Не мога да повярвам, че знаеш всичко това.

Тя повдигна рамене.

— Попрочетох туй-онуй, какво толкова. Нали знаеш, че мога да чета.

— Но ти си го и запомнила. Това е удивителното.

— Какво му е толкова удивителното? Имам визуална памет. Голяма работа. Освен всичко друго, това живо ме интересува.

— Мислила ли си някога отново да се запишеш да учиш, да станеш адвокат, например? — Хрумна ми в момента, в който го казвах.

— Да не си превъртяла?

— Не, сериозно ти говоря — отвърнах, приемайки все по-присърце идеята. — Мисля, че от теб би излязло чудесен адвокат. Имаш страхотна памет. С такава лекота боравиш с всичките тези факти и цифри. А Бог ми е свидетел, че знаеш как да спориш. Обзалагам се, че няма да ти е никак трудно да спечелиш съдебните заседатели.

— Забрави ли, че ме изхвърлиха от колежа?

— Само защото ти не пожела да опиташ. Можеш да се върнеш и да се дипломираш.

— Дипломите не са всичко — отвърна ми тя отбранително.

— Разбира се, че не са — побързах да се съглася, — но това ти е в кръвта. Искам да кажа, само да можеше да се чуеш отстрани. Наистина те бива за адвокат. Обзалагам се, че би се справила чудесно. Можеш да се върнеш в колежа и да се дипломираш като юрист, после сама да защитаваш Колин. Ако някой може да го спаси от електрическия стол, то това си ти. — Сестра ми, адвокатката, помислих си. Зет ми, серийния убиец.

На лицето на Джо Лин се прокрадна усмивка.

— Вероятно от мен наистина би излязло добър адвокат.

— Ще си страхотна.

Тя си пое дълбоко въздух и за няколко секунди остана все така усмихната, после остави усмивката да падне от устните й, също като биберон.

— Не — отвърна тя тихо, — прекалено късно е.

— Не, не е — настоях, макар и да знаех, че е права. — Можем да проверим, когато се приберем, да разберем какво трябва да направиш, колко ще струва. Двамата с Лари можем да ти дадем назаем. Ще ни ги върнеш, когато започнеш да изкарваш много пари. — Да изкарва много пари ли? — запитах се, като осъзнах, че съм излязла извън границите на реалното и съм се отнесла в царството на мечтите.

— Обзалагам се, че мама би ми дала парите — заяви Джо Лин и аз сдържах дъха си. Беше ме накарала да обещая, че няма да говорим за майка по време на пътуването и аз неохотно се бях съгласила. Сега тя сама я намесваше. Вратичка ли ми отваряше, подканяйки ме да продължа?

— Сигурна съм, че с радост би го направила.

— Дължи ми го — добави Джо Лин. — О, чудесно, ето бензиностанция. — Тя бързо сви в другото платно и отби в следващото отклонение.

Ярко осветената бензиностанция беше едновременно бензиностанция и „Бъргър Кинг“.

— Ще налея бензин, а ти иди купи нещо за ядене — каза Джо Лин, докато отваряхме вратите и слизахме.

Протегнах се и раздвижих крака.

— О, колко е хубаво.

— Скапан идиот — чу се момичешки крясък и за миг помислих, че Джо Лин крещи на мен. Но когато погледнах към сестра си, видях я да се обръща към двама младежи, застанали до колата в съседното платно. Колата беше син файърбърд с толкова много белези от удари, колкото и по ръцете на момичето.

То едва ли имаше повече от шестнайсет години, приятелят й не беше кой знае колко по-голям от нея. И двамата бяха бледи, руси и болезнено кльощави, въпреки че ръцете на момчето бяха мускулести и вените му изпъкваха — явно ги беше понапомпал. Бузите му пламтяха от гняв и той стискаше здраво юмруци отстрани.

— На кого викаш идиот? — изкрещя той.

— А ти на кого мислиш? — предизвика го момичето, окуражено вероятно от това, че я гледахме.

— Няма да ти позволя да ми викаш така — отвърна момчето и отвори вратата на колата. — А сега, влизай в проклетата кола. Тръгваме.

— Не.

— Искаш да те оставя тук, така ли? Това ли искаш? Защото като нищо ще го направя. Ще си тръгна и ще те оставя посред пътя.

Двоумях се дали мога да кажа или да направя нещо, което да успокои положението, когато сестра ми мина зад мен и ми прошепна в ухото:

— Не се набърквай.

— Може би трябва да извикаме полиция.

— Може би трябва да си гледаме нашата работа — противопостави се тя, като ми посочи към „Бъргър Кинг“. — Искам сандвич със сирене, диетични картофки и голяма кока-кола.

Отидох до тоалетната и си наплисках лицето. Загледах се в умореното си отражение в огледалото, забелязах огромните торбички около очите си.

— Превръщам се в стара вещица — прошепнах.

Имаше опашка в „Бъргър Кинг“ и трябваше да изчакам десетина минути, преди да изпълнят поръчката ми.

— Защо се забави толкова много? — попита ме Джо Лин, когато й подадох сандвича, картофите и кока-колата. Тя се пъхна на мястото до шофьора, докато аз заобикалях, за да седна зад кормилото. Дори и да бях видяла сплъстените кичури мръсна руса коса на задната седалка, подсъзнателно не им обърнах внимание. Седнах зад кормилото и потеглих.

— Къде ти е храната? — попита ме Джо Лин, докато развиваше своята.

— Не си взех нищо.

— Искаш ли?

Поклатих глава.

— Не съм много гладна.

— Не ти — отвърна ми тя и аз изкрещях, когато една тънка ръка се протегна над предната облегалка.

Извъртях се и видях момичето с посинените ръце да ме гледа с широко отворените си, уплашени бледозелени очи.

— За бога, гледай къде караш — скара ми се Джо Лин с лукава усмивка. — Да ни претрепеш ли искаш?

Стиснах кормилото колкото сили имах, по-скоро за да не удуша сестра ми, отколкото от гледна точка на безопасността. Не беше ли ми казала преди малко да не си пъхам носа в чуждите работи? А тя какво правеше, като качваше това непознато момиче в колата? Не знаеше ли колко опасно беше да се взимат стопаджии?

— Това е Патси — каза сестра ми, запознавайки ни. — Патси, това е сестра ми Кейт.

— Здравей, Кейт — отвърна момичето, отхапа една голяма хапка от сандвича на сестра ми и отпи голяма глътка от кока-колата, преди да й ги подаде обратно. — Благодаря, че ме качихте.

— Докъде искаш да те закараме? — успях да попитам и се намръщих, когато видях как сестра ми лапна сламката, която непознатото момиче току-що бе пуснало.

— Където и да е — изръмжа тихо Патси. — Няма кой знае какво значение.

— Приятелят на Патси я зарязал насред път — обясни Джо Лин.

— Тъпанар — добави Патси.

— Къде живееш? — попитах.

Тя повдигна рамене.

— Не знам — отвърна. — В момента вероятно никъде.

Този отговор беше повече от незадоволителен.

— Откъде си?

— От Форт Уорт.

— Форт Уорт? Форт Уорт, Тексас ли?

— Бая път е изминала, Кати — намеси се сестра ми. — Трябва да й се даде сребърна звезда.

— Как си стигнала дотук? — попитах, като се помъчих да сваля гласа си до нормалния регистър.

— С кола — дойде вялият отговор. Патси се пресегна и сграбчи цяла шепа картофки от кутията, която сестра ми й подаваше през рамо.

Видях в огледалото как се отпусна назад и ги натъпка в устата си, после разтърка посинените си ръце и затвори силно очертаните си с черен молив очи.

— С приятеля ти ли? — попитах, въпреки че сестра ми ми направи гримаса да си мълча.

— Да, идиотът му с идиот.

— Ами родителите ти?

— Кейт, това не ти влиза в работата — прекъсна ме Джо Лин.

— Родителите ти знаят ли къде си? — настоях.

— На тях не им пука къде съм.

— Сигурна ли си?

Патси се разсмя, но смехът й беше изкуствен и в него отекна болка.

— Не съм виждала баща си от дете, а майка ми си има нов приятел и друго бебе. Тя вероятно дори не е забелязала, че ме няма.

— Кога си избягала?

— Преди две седмици.

Мигновено се сетих за Ейми Локаш, представих си майка й, Дона, как пристъпва плахо с насълзени очи прага на кабинета ми в деня на първото й посещение.

— Обаждала ли си й се? Тя знае ли, че си добре? — Дори и без да поглеждам към Патси, можех да видя смесицата от предизвикателство, самота и глупава гордост, която изкриви нежните й черти.

— Не съм й се обаждала.

Не смяташ ли, че трябва? — искаше ми се да изкрещя, но не го направих, защото знаех, че това само щеше да накара момичето да се затвори в себе си.

— Иска ли ти се? — попитах вместо това.

Патси не ми отвърна нищо в продължение на няколко секунди.

— Не знам. — Тя облегна глава на задното стъкло.

— Какво те спира просто да вдигнеш телефона и да се обадиш у дома, да кажеш на майка си, че си добре? — попитах.

— Какъв смисъл има? — отвърна ми кисело Патси. — Тя само ще ми се разкрещи и ще ми каже, че се е оказала права за Тейлър.

— Това ли те спира?

— Не искам да го слушам отново.

— А оказа ли се права за Тейлър?

— Да — чу се едва доловимо измърморване от задната седалка.

— Е, значи ще оставиш Тейлър да се смее последен, така ли? — попитах, след кратка пауза.

— Тейлър е тъпият идиот, нали така? — попита Джо Лин и аз й се усмихнах признателно за деликатната намеса.

— Може и да й се обадя — каза Патси и се пресегна за още картофки. — Ще видя.

— Просто й се обади да й кажеш, че си жива и здрава — продължих, като отново се сетих за Дона Локаш. Колко лесно това можеше да е нейната дъщеря. Помолих се същата лудост да е обхванала и Ейми и сега тя да се вози на стоп из страната, без да си дава сметка за болката, която причинява, за страданието, което е оставила зад гърба си. Но да е жива.

Преглътнах внезапния изблик на сълзи, който напираше в мен, когато си дадох сметка, че децата ни се превръщат в извънземни за нас. И-Ти^[1], обади се у дома, помислих си.

През следващите няколко минути никой не проговори. Джо Лин правеше мехурчета с остатъка от кока-колата си в такт с Гарт Брукс и Шаная Туейн, като от време на време подаваше чашата си към задната седалка, заедно с онова, което беше останало от картофките и сандвича със сирене. Мирисът на бърза закуска се просмука в колата, попи в седалките като вода в почвата и остана дълго, след като храната беше изядена, за да ми напомня, че не бях яла от обяд. Вероятно трябваше да хапна, когато имах такава възможност. Щяхме да стигнем до мотела в Старк чак около полунощ.

— Хей — изведнъж изкрещя Патси и протегна ръка през предните седалки, пръстът й сочеше встрани от пътя. — Следващата отбивка е за Дисни Уърлд.

— Ние не отиваме в Дисни — отвърнах аз.

— А къде отивате? — Това, че можеше да отиваме някъде другаде, явно изобщо не й беше минало през главата.

— Тръгнали сме към Старк — казах.

— Старк ли? Това пък къде се намира?

— В Брадфорд Каунти, между Гейнсвил и Джаксънвил — доуточни сестра ми.

— Не искам да ходя в Старк — заяви Патси и в този миг ми прозвуча точно като Сара. — Искам да отида в Дисни. Натам бяхме тръгнали с Тейлър, когато се спречкахме толкова глупаво.

— Защо не дойдеш с нас вместо това? — предложих. — Ще можеш да се обадиш на майка си от мотела…

— Искам да отида в Дисни — настоя Патси. — Затова дойдох във Флорида. Просто спрете и ме оставете да сляза. Мога да продължа на стоп.

— Не знаеш ли колко е опасно да се возиш на стоп! — започнах, но после спрях. Имаше ли изобщо смисъл да споря с нея, да се опитвам да я вразумявам, да я разубеждавам? Дадох мигач, отбих встрани и спрях.

— Не смятам, че идеята е добра — намеси се изведнъж Джо Лин. — Искам да кажа, пълно е с ненормалници, които само чакат да качат някое младо момиче. — Дори и да съзнаваше колко нелепо звучеше подобен съвет от нейната уста, Джо Лин с нищо не го показваше.

— Ще се оправя — настоя Патси с цялата наглост на младостта. — Благодаря за возенето, за храната и за всичко. — Тя отвори вратата и слезе. — Ще се обадя на майка, след като се повозя на „Карибските пирати“.

— Непременно го направи — отвърнах и видях в огледалото как Патси вдига палец във въздуха. Отдалечихме се, преди да видя дали някой ще я качи.

— Как можа да я оставиш да го направи? — сопна се сърдито сестра ми, придобивайки майчинския манталитет, който по право се падаше на мен. — Как можа да я оставиш да слезе просто така?

— Какво, насила ли да я държа? Мисля, че това се нарича отвличане.

— Тя е малолетна, за бога. Как можа да я оставиш да си отиде просто така? Не се ли притесняваше, че може да й се случи нещо?

Сетих се за Ейми Локаш, за Сара, за Мишел, за майка ми, дори за Джо Лин. Всичките жени в живота ми се изредиха набързо пред очите ми, като последен спомен на някой давещ се.

— Не можеш да спасиш всички — отвърнах аз.