Джой Филдинг
Липсващи парчета (2)

Втора глава

Спомням си, че времето беше слънчево. Един от онези превъзходни дни, в които небето над Флорида е толкова синьо, че изглежда изкуствено, температурата е около двайсет и шест градуса и има едва доловим топъл полъх.

Глътнах останалото в чашата ми кафе, като вдишах аромата му с такава наслада, с каквато заклет пушач дърпа от последната си цигара и се загледах навън през задния прозорец към голямата кокосова палма, която се извиваше зад басейна нагоре към покрития с теракота покрив на къщата. Беше също като онези вълнуващи места, които виждаш по картичките: „Прекарвам си чудесно, иска ми се и ти да беше тук“. Небето, тревата, дори кората на дърветата бяха толкова ярки, че сякаш всичко трептеше. Отразявайки се от повърхността им, въздухът искреше като диамант.

— Какъв ден! — казах аз на висок глас.

— Хм — измърмори Джо Лин иззад сутрешния вестник.

— Виж го само — настоях, без да знам защо изобщо си правя труда. Потвърждение ли търсех, или се опитвах да завържа разговор? Имах ли нужда от едното или от другото? — Виж само колко е синьо небето.

Погледът на Джо Лин се стрелна за миг над горния край на посветената на местните новини страница на „Палм Бийч Поуст“.

— Не ти ли се иска да си наметнеш един пуловер на тази сянка? — попита тя с мързелив провлечен южняшки акцент.

Някак си не това бе отговорът, на който се надявах, макар и да беше типично в стила на Джо Лин — за нея природата бе просто декор. Потънах отново в мълчание, като се чудех дали да не изпия още една чаша кафе, но после се отказах. Три бяха повече от достатъчни, въпреки че обичах сутрешното си кафе — единственият ми истински порок, както често обичах да казвам.

Помислих си за Лари, който още преди осем беше отишъл да играе голф с важни клиенти. Играеше голф сравнително отскоро. Бил опитал малко в колежа, според думите му, всъщност доста си го бивало, но прекъснал поради липсата на пари и време. Сега, когато имаше значително повече и от двете, а пък и клиенти и делови партньори непрекъснато го канеха да поиграе, той отново се беше захванал — нищо че не го намираше за толкова отморяващо, колкото някога. Снощи бе прекарал почти час пред голямото огледало в банята в напразни опити да възвърне някогашната лекота на замаха си. „Почти успях“ — повтаряше непрекъснато той, докато на мен ми писна да го чакам и се оставих да заспя, измъчвана от смътен порив на разочарование в слабините.

Вече беше излязъл, когато се събудих на сутринта. Станах от леглото, наметнах си един къс розов халат и се отправих на пръсти към кухнята. Направих си голяма кана кафе и седнах с вестника, който Лари така любезно бе внесъл, преди да тръгне. Момичетата спяха и най-вероятно щяха да спят поне още няколко часа. Снощи Мишел бе излязла с приятелките си и се бе върнала след полунощ. А Сара изобщо не я бях чула кога се е прибрала.

Точно четях филмовите рецензии и се наслаждавах на втората си чаша кафе, когато се появи Джо Лин. Била в скапано настроение, каза ми вместо здрасти: отчасти, защото не била спала много добре, но преди всичко, защото предишната нощ не си била лягала. Гаджето й, бивш футболист, понастоящем продавач на спортни стоки, който според нейните твърдения приличал на Брад Пит на средна възраст, се бил обадил да се извини в последния момент, оправдавайки се с възпалено гърло и схванати крайници. И така, тя отишла в един бар и познай кой се появил там, здрав като бик? Е, знаеш останалото, завърши тя, като си наля още една чаша кафе и се настани удобно.

И ето я, с бели шорти и разголено бюстие, изглежда великолепно, както обикновено — въпреки безсънната нощ — със страхотните си дълги до раменете разрошени руси къдрици — видът „току-що ебана“, както му викаше, нищо че не била, измърмори тя. Значи и двете сме на едно дередже, за малко не се изпуснах, но се въздържах. Никога не бих могла да обсъждам сексуалния си живот с Джо Лин, отчасти защото не се осланях на дискретността й и основно, защото нямаше кой знае какво за разправяне. Бях в моногамни отношения в продължение на почти четвърт век. За Джо Лин моногамността беше равносилна на монотонността. Бях се отказала от опитите си да променям възгледите й. Напоследък собствените ми доводи звучаха кухо дори и на самата мен.

От друга страна Джо Лин винаги беше повече от готова, дори изгаряща от нетърпение, да споделя тайни от интимния си живот с мен. Пикантни подробности от приключения се лееха от устата й като вода от планински поток. Опитвах се да я убедя, че интимният й живот си е само нейна работа, но това беше нещо, което тя така и не можа да разбере. Опитвах се да й напомням, че дискретността е по-важна от дързостта, но сестра ми ме поглеждаше, сякаш бях превъртяла. Опитвах се да я предупреждавам за болестите, но тя се мръщеше и отклоняваше поглед. Казвах й, че наистина не ме интересува; а тя се смееше високо: „Разбира се, че те интересува“, казваше и естествено, беше права. „Не говори за това пред момичетата“, напразно я умолявах. Джо Лин обичаше да има публика. Тя изпитваше истинско удоволствие от въздействието, което оказваше върху дъщерите ми, а те открито я обожаваха, особено Сара. Понякога се съюзяваха срещу мен, присмиваха се на моите така наречени консервативни възгледи, заплашваха, че ще ме завлекат на някое от онези ужасни дневни предавания, които понякога гледаха по телевизията. „Момиче, ти се нуждаеш от префасониране!“ — крещеше Джо Лин с прекалено приповдигнатия глас на Роланда или Рики Лейк, докато Сара се превиваше от смях.

— Готин е — промърмори Джо Лин. Беше заровила толкова дълбоко лице в сутрешния вестник, че аз се усъмних дали не ми се причува.

— Каза ли нещо?

— Наистина си го бива — повтори тя, този път по-ясно. — Виж само това лице. — Тя разпростря вестника върху кръглото стъкло на кухненската маса и заяви: — Ще се омъжа за него.

Погледнах надолу към първата страница на раздела с местните новини. Трима мъже се бяха втренчили в мен: президентът на Съединените щати на посещение във Флорида за съвещание с местните политици; един католически свещеник, обявяващ се в подкрепа на разрастващото се движение за правата на гейовете и лесбийките, и мъжът, наречен по ирония на съдбата Колин Френдли^[1], обвинен в убийството на тринайсет жени, седнал в съдебната зала в Уест Палм Бийч. Достраша ме да попитам кой от тримата има предвид.

— Сериозно ти говоря — каза тя, дългият оранжев нокът на показалеца й почука върху снимката на убиеца. — Виж само какво лице. Не ти ли прилича на Брад Пит?

— Прилича на Тед Бънди — поправих я, макар в действителност да не можех да определя на кого ми прилича. Бях си свалила очилата за четене и всичко ми изглеждаше размазано.

— Сложи си очилата — нареди ми тя, сякаш ми четеше мислите, като тикна половинките с метална рамка към лицето ми. Зърнестите черни и бели точки на снимката незабавно си дойдоха на място и оформиха едно ясно, неделимо цяло. — Какво виждаш?

— Виждам един хладнокръвен убиец — заявих аз, готвейки се да си сваля очилата, когато ръката й ме спря.

— Къде пише, че е убил някого?

— Джо Лин, чете ли изобщо вестника или само разгледа картинките?

— Прочетох статията, всезнайке — каза тя и мигновено и двете станахме на по десет години. — В нея никъде не пише, че е убиец.

— Джо Лин, убил е най-малкото тринайсет жени…

— Обвинен е в убийството им, което не означава, че го е направил. Искам да кажа, поправи ме, ако греша, но нали точно затова е съдебният процес?

Отворих уста да възразя, но се отказах и замълчах.

— Какво стана с „невинен до доказване на противното“? — продължи тя, както си знаех и че ще направи. Любезното премълчаване никога не вършеше работа при Джо Лин.

— Смяташ, че е невинен — заявих аз, техника, която често използвах с клиентите си. Вместо да споря, вместо да се опитвам да ги убеждавам, вместо да им давам отговори, които можеха да бъдат верни, а можеха и да не са, аз просто повтарях думите им, понякога ги парафразирах в по-положителна светлина, с надежда, че им давам време сами да открият отговора, друг път го правех просто за да им покажа, че ги слушам.

— Има голяма вероятност. Искам да кажа, погледни това лице. Виж колко е красив.

Неохотно разгледах внимателно снимката. Колин Френдли седеше между адвокатите си, двама безлични мъже, които се съвещаваха зад гърба му, докато обвиняемият, приведен напред, разсеяно зяпаше празното свидетелско място. Онова, което видях, беше мъж към трийсетте. Тъмната му чуплива кестенява коса бе сресана безупречно назад, подчертавайки приятните правилни черти на едно лице, което при други обстоятелства сигурно бих сметнала за привлекателно. Знаех от други снимки, които бях видяла, че е висок над метър и осемдесет, слаб, можеше да се каже дори жилав на вид. Според написаното във вестниците, очите му били сини, въпреки че никога просто сини, а винаги пронизващо сини или наситеносини, макар днешната снимка да не разкриваше нищо подобно. Но вероятно ми е било трудно да го преценя обективно, дори по онова време.

— Не смяташ ли, че е страхотен?

Поклатих глава.

— Не може да не ти харесва. Изглежда точно като Брад Пит, само косата му е малко по-тъмна и носът — по-дълъг и по-тесен.

Вгледах се в трийсет и седем годишната жена, която седеше срещу мен. Вече не звучеше като десетгодишна, а като влюбена пубертетка. Щеше ли някога да порасне? Почудих се. А ние, останалите? Или само остарявахме?

— Е, добре, може и да не прилича толкова на Брад Пит, но трябва да признаеш, че не е грозен. Чаровен е. Да, точно така — чаровен. Поне това трябва да му признаеш.

— Много ми е трудно да намеря някой, който е изтезавал и убил тринайсет жени и момичета, за страхотен или пък чаровен. Съжалявам, но просто не мога. — Спомних си за Дона Локаш, една моя пациентка, чиято дъщеря Ейми бе изчезнала преди година — една от вероятните жертви на изстъпленията на Колин Френдли, макар че тялото й все още не беше открито.

— Не трябва да смесваш едното с другото — продължаваше да настоява Джо Лин. Едва не се разсмях. Аз бях тази, в края на краищата, която непрекъснато говореше за това, че нещата не трябва да се смесват. — Фактът, че изглежда добре, няма нищо общо с това дали е убил някого, или не.

— Така ли?

— Да. Едното няма нищо общо с другото.

Повдигнах рамене.

— Какво виждаш ти, когато го погледнеш? — попитах аз с искрено любопитство. — Освен Брад Пит.

— Виждам едно наранено малко момченце — гласът на Джо Лин беше сериозен, неподправен.

— Виждаш малко наранено момченце — повторих аз. Спомних си как като малка Джо Лин полюшваше едно улично котенце нагоре-надолу по голото си тумбаче. После се оказа, че я е заразило с тения. — Къде? Къде го виждаш?

Яркооранжевият нокът очерта малък кръг около устата на Колин Френдли.

— Има тъжна усмивка.

Разгледах снимката по-внимателно и с изненада открих, че беше права.

— Не намираш ли за странно — попитах аз, — че изобщо се усмихва при дадените обстоятелства?

— Това е само момчешко перчене — каза тя, сякаш познаваше Колин Френдли откакто се помни. — Намирам го за много привлекателно.

Изправих се и се затътрих към кухненския бокс, където си налях още една чаша кафе. Явно щях да имам нужда от нея.

— Може ли да сменим темата?

Джо Лин се извъртя от стола си и протегна чашата си, за да й я напълня. Дългите й загорели крака се изтегнаха към мен, яркооранжевият лак на ноктите й се подаваше изпод кръстосаните кожени каишки на белите сандали.

— Мислиш, че не говоря сериозно, нали?

— Джо Лин, нека да не…

— Нека да не какво? Да не говорим за нещо, само защото е важно за мен?

Загледах се в чашата си с кафе, като ми се прииска да съм си отново в леглото.

— Това е важно за теб? — попитах.

Джо Лин седна изправено, сви крака обратно под стола, нацупи устни в муцунка тип Бриджит Бардо — нещо, което мъжете обикновено намираха за много привлекателно, но мен винаги ме изкарваше вън от кожата ми.

— Да, важно е.

— Е, и къде искаш да ти изпратя сватбения подарък? — насила се пошегувах аз.

Но на Джо Лин не й минаваха такива.

— Разбира се, шегувай се. За теб аз съм просто един голям майтап.

Отпих глътка от кафето си, единственото, което сметнах, че мога да направя, без да си навличам повече неприятности.

— Виж, Джо Лин, какво още искаш да ти кажа?

— Искам да престанеш да се държиш така пренебрежително, по дяволите!

— Съжалявам, не съзнавах, че се държа пренебрежително.

— Това ти е проблемът, никога нищо не съзнаваш.

Недостатъците ми не бяха нещо, което особено държах да разисквам рано сутринта.

— Добре, не може ли просто да се съгласим, че мненията ни се различават? Денят е толкова хубав. Наистина не искам да спорим напразно за някакъв тип, който дори не познаваш.

— Напротив.

— Какво напротив?

— Ще се запозная с него.

— Какво?

— Ще се запозная с него — запъна се тя. — Ще отида в Съдебната палата другата седмица и ще се срещна с него.

Търпението ми се изчерпваше. Това беше по-лошо, отколкото да се разправям със Сара.

— Ще отидеш в Съдебната палата…

— Нали точно това казах. Ще отида в Съдебната палата. В понеделник.

— И какво си мислиш, че ще постигнеш, като отидеш в Съдебната палата? — попитах аз, без да обръщам внимание на тихото гласче на терапевта в главата ми, което ме умоляваше да замълча, да повдигна рамене и да кажа „чудесно“, да оставя Джо Лин да изпусне цялата пара. — Няма да ти позволят да говориш с него.

— Може и да ми позволят.

— Няма.

— Тогава просто ще стоя в залата и ще гледам. Ще го подкрепям с присъствието си.

— Ще го подкрепяш с присъствието си — повторих аз вцепенено.

— Точно така. И престани да повтаряш всяка моя дума. Ужасно ме дразниш.

Опитах друг подход.

— Мислех, че в понеделник ще ходиш да си търсиш работа.

— Всеки божи ден си търся работа през последните няколко седмици. Оставила съм автобиографии из целия град.

— Обади ли се някъде да провериш какво е станало? Знаеш, че трябва да си настоятелна. — Мразех звученето на собствения си глас. Изражението върху лицето на Джо Лин ми подсказа, че и тя го мрази. — Господ знае, че когато решиш, наистина можеш да бъдеш настоятелна — продължих аз, въпреки това.

— Може да не съм решила — изстреля тя в отговор. — Може да ми е писнало да се бъхтя без пари за разни тъпи отрепки. Може да искам да започна нещо сама.

— И какво смяташ да правиш?

— Още не съм решила. Може да си отворя гимнастически салон или да гледам кучета, все ще измисля нещо.

Помъчих се да запазя лицето си спокойно, докато смилах новото двайсет. Джо Лин нито веднъж в живота си не беше посещавала гимнастически салон; а живееше в сграда, в която не се допускаха животни.

— Не смяташ, че мога да го направя.

— Смятам, че можеш да направиш всичко, което решиш — отвърнах й съвсем честно. В този момент точно това ме тревожеше най-много.

— Но мислиш, че идеята е тъпа.

— Не съм казала подобно нещо.

— Не е нужно. Изписано е на лицето ти.

Извърнах се и улових изражението си върху матовото стъкло на вградената готварска печка. Дори и през опушеното стъкло можах да видя колко бледа беше станала кожата ми и колко много бяха увиснали челюстите ми. Нямаше кой знае каква полза от това, че косата се бе усукала около лицето ми като смачкан, провиснал до брадичката парцал или че независимо от напредването на деня, торбичките под очите ми все още не се бяха смалили.

— За да започнеш нещо свое, ти трябват пари — започнах аз, без отново да обърна внимание на малкия терапевт, който думкаше с юмруци отвътре в главата ми.

— Ще имам пари.

— Така ли? Как? Кога?

— Когато майка умре — заяви тя и измъчено изкриви устни в усмивка, също като убиеца в сутрешния вестник.

За миг се почувствах така, сякаш сърцето ми спря да бие. Бързо оставих чашата си на плота и стиснах разтрепераните си ръце.

— Как можеш да кажеш такова нещо?

И изведнъж тя избухна в смях, оглушителни радостни крясъци, които обикаляха въздуха над главата ми подобно на огромни ласа, заплашвайки да се спуснат и да ме стиснат за гърлото, да ме издърпат безпощадно към тавана и да ме оставят да ритам бясно във въздуха.

— Усмихнете се, госпожо. Не можете ли да разберете кога някой се шегува?

— Плоска шега — казах аз, после здраво прехапах долната си устна. Майка ни все това повтаряше.

— Така и не ми стана ясно какво би трябвало да значи този израз — отвърна заядливо Джо Лин.

— Означава, че уж се шегуваш, но всъщност не е така. Пускаш шега, но де факто говориш сериозно.

— Знам какво означава — сопна ми се тя.

— Хубаво — отвърнах, после продължих: — Мама е само на седемдесет и пет и е в страхотна форма. Не бих разчитала скоро да ни напусне.

— Никога за нищо не съм разчитала на нея — отвърна Джо Лин.

— Това пък какво трябва да значи?

Сега беше ред на Джо Лин да се втренчи в мен с отворена от учудване уста.

— Все едно и също. Къде беше през всичките тези години?

— Докога ще продължава всичко това? Вече си зрял човек. Докога ще я виниш за неща, които може да е, а може и да не е направила преди двайсет години?

— Не омаловажавай онова, което направи.

— Какво точно е направила?

Джо Лин поклати глава и отметна няколко руси кичура от бузата си, после дръпна дългата златна халка, която висеше на лявото й ухо.

— Нищо. Нищо лошо не е направила. Беше идеалната майка. Забрави, че изобщо съм казала нещо. — Тя поклати глава. Русите къдрици отново паднаха върху зачервената й буза. — Предменструални приказки.

Това не ме умилостиви.

— Някога да ти е идвало наум, че няма такова нещо като предменструални приказки, а че ти си си по принцип такава?

Джо Лин ме погледна, зелените й очи се присвиха, оранжевите устни се стегнаха, сякаш сериозно си мислеше дали да не скочи през масата и да не ме събори на земята. После изведнъж очите й се отпуснаха, устните — разтвориха и тя отново се разсмя, само че този път смехът й беше искрен и заразителен и аз можех да се присъединя към нея.

— Добре казано — отвърна тя, докато аз се наслаждавах на неочакваното й благоразположение.

Телефонът иззвъня. Беше майка. Тъкмо навреме. Сякаш подслушваше разговора ни. Сякаш знаеше най-съкровените ни мисли.

— Кажи й, че точно си говорехме за нея — прошепна Джо Лин достатъчно високо, за да бъде чута.

— Как си, майче? — казах вместо това, като си я представих от другата страна на линията: вече изкъпана и облечена, късо подстриганата й ситно къдрава коса обрамчва лицето й, тъмнокафявите очи проблясват в очакване на настъпващия ден.

— Великолепно — отвърна ентусиазирано тя. Винаги така казваше. Великолепно. Джо Лин прошепна думата едновременно с нея. — А ти как си, скъпа?

— Добре.

— А момичетата?

— И те са добре.

— И аз също съм добре — провикна се Джо Лин.

— О, и Джо Лин ли е при теб?

— Отби се за едно кафе.

— Предай й много поздрави — каза майка ни.

— Върни й ги — отвърна равнодушно Джо Лин.

— Миличка — продължи майка, — обаждам се, защото не мога да открия чудесната рецепта, която имах, за праскови на очи и се чудех, дали не си си я записала.

— Праскови на очи ли? — повторих аз.

— Да — каза тя. — Не си ли спомняш? Направих ги преди няколко седмици. Каза, че били много вкусни.

— Искаш да кажеш шарлотата с праскови?

— Да — отвърна тя. — А аз какво казах?

— Ти каза… Няма значение. Ще я потърся след малко и ще ти се обадя. Става ли?

Последва моментно мълчание.

— Е, не се бави много. — В гласа й се прокрадна притеснение.

— Случило ли се е нещо? — Наум се прекръстих. Моля те, Господи, нека не се е случило нещо лошо. Денят вече се разпадаше около мен, небето постепенно избледняваше, обещаваше да вали.

— Не, няма нищо — увери ме бързо тя. — Просто господин Емерсън, който живее до мен, нещо ми се сърди. Не мога да разбера защо, но се държи доста враждебно през последните няколко дни.

— Враждебно ли? Какво имаш предвид? — Представих си възрастния господин Емерсън, очарователен, леко приведен, но все още привлекателен, с гъста побеляла коса. Заемаше апартамента в съседство до майка ми, която последните две години живееше в дома за пенсионери на Палм Бийч Лейкс, едно сдружение на можещи да се грижат сами за себе си хора от третата възраст. Господин Емерсън беше идеалният съсед, внимателен, любезен, напълно с ума си. Разбира се, той гонеше деветдесетте, така че всичко можеше да се случи.

— Реших да му направя шарлота с праскови, нещо като предложение за примирие — добави майка ми. — Но не мога да открия рецептата.

— Ще я потърся и ще ти се обадя след малко — казах й аз. — Междувременно не се тревожи. Каквото и да е станало, след време ще му мине.

— Колко време му остава? — пошегува се майка ми и аз се разсмях.

— Кажи й, че ще се омъжвам — намеси се високо Джо Лин, точно когато се готвех да затворя телефона.

— Какво беше това? Пак ли ще се жени?

— Много ще ти хареса — извика Джо Лин, докато аз побързах да уверя майка ни, че просто се шегува.

Джо Лин видимо се раздразни, зелените й очи отново се присвиха, оранжевите устни изчезнаха една в друга.

— Защо й каза това? Защо непрекъснато се опитваш да я щадиш?

— Защо непрекъснато се опитваш да я нараниш?

Гледахме се втренчено сякаш цяла вечност, останалите без отговор въпроси висяха във въздуха помежду ни като прашинки на слънчева светлина. Какво ти става? — искаше ми се да изкрещя. Наистина ли говориш сериозно за Колин Френдли? Не ти ли писна да бъдеш тормозена от егоистични неудачници? Кого по-точно наказваш с това? Докога в желанието си да ядосаш другите, ще нараняваш себе си?

— Какво става? — попита един сънлив глас някъде до нас. Извърнах се: влачейки босите си крака, Сара влезе в кухнята. Тялото й на амазонка се полюшваше под тъмносиньото копринено потниче и боксерките. Моето тъмносиньо потниче и моите боксерки, дадох си сметка аз, като едва сега разбрах защо от няколко седмици така и все не успявах да ги намеря. Като едва виждаше през дългата си оплетена коса, тя протегна изваяните си ръце, опипа хладилника като слепец, отвори вратата, извади кутията прясно изстискан портокалов сок и я вдигна към устните си.

— Моля те, не прави това — предупредих я аз, като се опитвах да не викам.

— Кротко — отвърна ми тя с един от онези очарователни пуберски изрази, които ми се иска да изтрия от лицето на земята. Другият е: „Глей си живота“.

— В шкафа има чаши — посъветвах я аз.

Сара свали кутията и отвори шкафа, правейки всичко възможно да се увери, че съм уловила презрителното завъртане на очите й, докато се протягаше за чаша.

— Е, какво се бяхте развикали толкова преди малко? Така силно се смеехте, че ме събудихте.

За миг не можах да се сетя за какво става дума. Изглеждаше ми толкова отдавна.

— Майка ти наистина каза нещо смешно — отвърна й Джо Лин, като ме снижи мигновено в ранг на стара вещица, лишена от всякакво чувство за хумор. — За предменструалния синдром. Какво точно беше?

— Ами, не знам дали е вярно — доуточних аз. — Чух го в една комедия.

— Е, и какво беше? — Сара напълни високата си стъклена чаша с портокалов сок, изпи го на шумни глътки, после остави картонената кутия и празната чаша на плота.

— Мм-мм. В хладилника — казах аз. — В машината за миене на чинии.

Още едно завъртане на очи, докато вратите на двете съоръжения несръчно се отваряха и затваряха.

— Забрави — каза тя, като прекоси стаята и пътьом хвърли едно око към разтворения върху кухненската маса вестник. Президентът, свещеникът и Колин Френдли отвърнаха на погледа й. — Готин е — каза Сара на път към стаята си.

— Ще се омъжа за него — провикна се Джо Лин.

— Браво на теб — отвърна Сара, без да забави крачка.