Джой Филдинг
Липсващи парчета (23)

Двайсет и трета глава

Сряда сутринта ме завари да се наслаждавам на втората си чаша кафе в очакването на един ден, посветен единствено и само на самата мен: крайно необходим, дългоочакван масаж в десет, козметик в единайсет и половина, последван от час при фризьора ми, маникюр и педикюр. Сетих се как майка ми си беше намазала ноктите с червило, после я изхвърлих от съзнанието си. Срядата си беше моят оазис в пустинята, моят ден да се отпусна и съвзема. Струваше ми се, че не съм имала такъв ден от цяла вечност.

Телефонът иззвъня.

Подвоумих се дали да го вдигна, за малко да не го направя, но се предадох след третото позвъняване.

— Ало? — прекръстосах си пръстите, като се молех само да не ми се обажда масажистката, за да ме уведоми, че уговорката ни се отлага.

— Просто исках да ти кажа колко ми беше приятно, че се запознахме онзи ден — каза ми мъжкият глас.

— Кой се обажда? — Мускулите на гърба ми се стегнаха болезнено. Знаех вече кой е.

— Как беше е-езерото Озбърн? — попита ме Колин Френдли.

Не отвърнах нищо, очите ми инстинктивно се стрелнаха към прозорците и плъзгащата се стъклена врата.

— А как са любимите ми бъдещи племенници?

Треснах слушалката, ръцете ми трепереха.

— Върви по дяволите! — изкрещях. — Дано се пържиш в ада! Не намесвай дъщерите ми в извратените си фантазии! — Започнах да крача нервно, като се въртях наоколо на все по-малки и по-малки кръгове, докато не ми се зави свят и коленете ми омекнаха. — Не му позволявай да ти влезе под кожата — казах си на висок глас и се сринах върху креслото. Ненавиждах неподозираното влияние, което имаше върху мен. — Няма начин да се оставя да ме тормозиш — казах си и се пресегнах, канейки се да се обадя на управата на затвора в Старк, когато телефонът отново иззвъня.

Гледах го втренчено, без да помръдвам. Бавно вдигнах слушалката от вилката и смело я приближих към ухото си, като събирах сили за познатото заекване, без да казвам нищо.

— Ало? — обади се женски глас. — Ало?

— Ало? — отвърнах аз. — Госпожо Уинчъл?

— Госпожо Синклер, вие ли сте?

За миг си помислих дали да не й кажа, че е чистачката, че госпожа Синклер я няма и ще се прибере чак довечера.

— С какво мога да ви помогна? — попитах вместо това.

— Просто се чудех дали успяхте да намерите ново място за майка си? — започна тя направо, без излишни предисловия.

Любезно я уведомих, че съм подала молби в няколко старчески дома наоколо, но че в момента не разполагат със свободни места. С любезен, но твърд глас, госпожа Уинчъл ме уведоми, че трябва да продължавам да търся и ми препоръча няколко дома, в които не бях проверявала, единия в Бока, другия в Делрей. И дума не може да става за Бока, отвърнах й веднага. Беше прекалено далече. Евентуално щях да отида да огледам другия в Делрей.

— Моля ви, направете го — настоя тя. Нямаше нужда да добавя „колкото се може по-бързо“. Тонът й говореше вместо нея.

Налях си още една чаша кафе и си позволих лукса да я изпия, без да мисля нито за госпожа Уинчъл, нито за Колин Френдли. Оправих си леглото, подредих, после пренаредих четиринайсетте декоративни възглавници, които го украсяваха, опитах нови варианти, като накрая ги наредих пак по обичайния начин. Чак след това, когато вече нямаше кафе за пиене, нито възглавници за пренареждане, нито какво да се оправя повече, се обадих в старческия дом в Делрей и за мое най-голямо разочарование успях да си уговоря среща незабавно.

Денят ми отиваше по дяволите, помислих си, като неохотно отмених всичките си часове. Защо все аз трябваше да се грижа за всичко? — ядосах се. Защо и Джо Лин не поемеше част от задълженията по отношение на майка ни? Чудеше се как да си губи времето. Щом като можеше да отделя по десет-дванайсет часа, за да отиде до северна Флорида и да се върне, със сигурност можеше да отдели трийсет минути, за да отиде до старческия дом в Делрей. Както също така можеше да каже на своя психопат да остави мен и дъщерите ми на мира. Импулсивно вдигнах телефона и й се обадих, въпреки че не си бяхме говорили от злощастното ни пътуване до Щатския затвор.

— Годеникът ти ми се обади тази сутрин — казах наместо „ало“.

— Знам.

— Знаеш ли?

— Каза ми, че иска да ти се извини, ако е станало някакво недоразумение…

— Недоразумение ли? — повторих, без да вярвам на ушите си.

— Обясних му, че ще си загуби времето.

— Ако още веднъж ми се обади, ще се оплача на директора на затвора. Ще го лишат от правото му да ползва телефон изобщо — предупредих, като открих колко лесно е да се заплашва лесно уязвим човек.

— Благодаря ти, че ми се обади — отвърна ми ледено Джо Лин.

— Не съм свършила.

Тя зачака. Можех да видя как презрително извърта очи към тавана.

— Госпожа Уинчъл казва, че мама повече не може да живее на Палм Бийч Лейк.

— Е, и?

— Ами трябва да й намерим къде да живее.

Мълчание.

— Уговорих си среща в старческия дом в Делрей. Казва се „Атриум“.

— Чудесно.

— За единайсет часа тази сутрин. Реших, че трябва и ти да дойдеш.

— Няма начин.

— Просто си помислих, че може да искаш да видиш къде ще се премести майка — настоях.

— Мен ако питаш, да върви в ада.

— Джо Лин!

— Ти също.

Затвори ми.

— Джо Лин… — Още веднъж треснах слушалката. Наблюдавах я как отскочи от вилката и полетя надолу към пода, увисна на белия кабел, спирайки на сантиметри от килима, подобно на заблуден скачач от мост. — Какво ти става, по дяволите? — Вдигнах слушалката и я закачих обратно, след което се отпуснах върху леглото и се загледах през прозореца към извиващата се кокосова палма. — Защо не можах да имам нормална сестра? — изкрещях.

Продължавах да крещя и когато пристигнах в Делрей. Крещях и натисках газта, заради което бях спряна и глобена.

— Знаете ли с колко се движехте? — попита ме полицаят.

Не достатъчно бързо, помислих си.

Госпожа Съливан беше кръглолика жена с приятен глас, около шейсетте. Имаше кестенява коса и тънки като клечки крака под иначе масивното си тяло. Тя любезно ме разведе из парка, който беше добре окосен и приятно оформен, после из самата сграда: сравнително нова постройка, ниска, бяла, средиземноморска по дух. Не прилича на старчески дом, опитвах се да се убедя, като се мъчех да не позволя на болничната миризма, която се носеше по коридорите, да проникне в ноздрите ми, абстрахирах се от тихите стенания, които долитаха иззад затворените врати на някои от просторните стаи, преструвах се, че не забелязвам празните погледи и увисналите челюсти на обитателите, подредени в инвалидни колички покрай стената.

— Здравейте, господин Пърпич — поздрави весело госпожа Съливан, но не получи отговор от беловласия, беззъб старец, чието тяло беше сгърчено и свито, подобно на дънера на отдавна изсъхнало дърво.

Как бих могла да изоставя майка си на подобно място? — запитах се, докато бързах към колата си.

— Не ставай глупава — казах си на висок глас, докато се мъчех да отключа вратата. — Няма му нищо на мястото. Съвсем приемливо, по-хубаво е от онези, които видя в Палм Бийч.

Какво казвах на пациентите си, изпаднали в същото положение? Трябва да мислите за себе си. Майка ви ще бъде по-щастлива там. Ще има кой да се грижи за нея. Няма да се тревожите да не би да падне от стълбите или дали има какво да яде. Можете да продължите да живеете живота си.

Да бе. Лесно е да се каже.

Как можех да продължа да си живея живота, когато жената, дарила ме с него, изгубваше своя? Как можех да я изоставя в чистите, но стерилни коридори, да седи с часове в инвалидната количка и да гледа в празното пространство към миналото, с което вече нямаше как да се свърже, или към бъдещето, в което нямаше никаква надежда. Можеше да гасне с години по този начин, напомних си, животът й всъщност щеше да е свършил, но смъртта щеше да се точи с години. Все едно, не можех да спра да живея заради това. Но въпреки всичко тя ми беше майка и аз я обичах, без значение колко парчета липсваха от някогашното й аз. Не бях готова да я оставя да си иде.

И все пак ясно беше, че повече не може да остане там, където се намираше досега. Щом като не бях готова да я вкарам в старчески дом, тогава оставаше само една възможност.

— Чудех се какво ще кажеш, ако майка ми се премести да живее при нас за известно време — репетирах пред огледалото, като виждах как очите на съпруга ми се разширяват от тревога. — Само временно, вероятно за няколко месеца. Не повече, обещавам.

— Но теб по цял ден те няма. Кой ще се грижи за нея, докато сме на работа?

— Можем да наемем някого за през деня. Моля те, направи го заради мен.

Знаех, че ще го направи. Независимо от резервите, знаех, че накрая Лари ще се съгласи с всичко, за да ме направи щастлива.

Е, и после? — питах се непрекъснато, докато карах безцелно по улиците на Делрей. Двайсететажната сграда, в която се помещаваше радиостанцията WKEY изведнъж се изпречи пред погледа ми, подобно на мираж в пустиня. Насам ли се бях движила през цялото това време?

 

 

— Каква приятна изненада — каза ми Робърт, когато влязох в кабинета му, докато чувах как затваря вратата зад гърба ми.

Извърнах се и се хвърлих на врата му, лицето му се размаза пред очите ми, докато притискаше устни към моите, тялото ми се отпусна върху неговото с желание, което не бях и предполагала.

— Не мога да повярвам, че правя това — чух се да казвам, но думите така и не излязоха от устата ми, докато се притисках още по-плътно към него.

Той се отдръпна съвсем леко, като ме привлече към себе си подобно на магнит.

— Защо не ми каза, че ще идваш?

— И аз не знаех.

— Имам уговорка за обяд след няколко минути.

— Не мога да остана.

Той ме целуна отстрани по устата, после по връхчето на носа.

— Щях да си оставя едно свободно квадратче.

— Следващия път.

— Кога?

— Какво?

— Кога ще бъде следващият път? — Целуна ме по челото, по бузата, отстрани по врата. — Кога? — попита пак.

— Не знам. Животът ми така се обърка напоследък.

— Отива ти да си объркана. Изглеждаш ужасно секси.

— Изглеждам секси или изглеждам ужасно?

— Знаеш, че ме подлудяваш.

И той отново започна да ме целува, този път по устата, устните ни се разтвориха, езикът му обиколи моя и изведнъж се превърнах в седемнайсетгодишна ученичка и той ме притискаше до твърдата тухлена стена в гимназията, в която учехме, като разтваряше с коляно краката ми, докато опитваше да напъха ръка под блузата ми.

— Не, не мога. — Дръпнах се назад, ударих си главата в прозореца на кабинета му, който се намираше на двайсетия етаж, и рязко се върнах в настоящето. — Чакат те за обяд — казах бързо и се опитах да успокоя дишането си, докато натъпквах блузата си обратно в полата. — А и аз наистина трябва да вървя.

— Имаме няколко минути — отвърна ми той, като ме залепи за стъклото. — Кажи ми какво искаш — прошепна.

— Не знам какво искам.

— Напротив, мисля, че знаеш.

— Кажи ми ти тогава.

Целуна ме, една от онези нежни целувки, които те карат да прималяваш от удоволствие.

— Не, ти ми кажи. Кажи ми какво ти харесва.

— Харесва ми, когато ме целуваш — едва успях да отговоря.

Той очерта с език устните ми.

— Какво друго ти харесва? — Езикът му стана по-настойчив и се промъкна през зъбите ми. — Кажи ми какво още ти харесва?

— Не знам.

— Кажи ми какво искаш да направя.

— Не знам.

— Кажи ми кога може да сме заедно.

— Не знам.

— Какво ще кажеш за идната седмица? Ще направя така, че да си освободя срядата. Ще отидем на някое специално място и ще се любим цял ден.

— Не мога следващата сряда.

— Напротив, можеш.

— Не мога. Имам записан час за преглед.

— Отложи го.

— Не мога. Това е единственият начин, по който мога да накарам майка ми да отиде. — Устните му заглушиха последните ми думи.

— Тогава кога?

— Не знам.

Той рязко се отдръпна. За миг се почувствах така, както се чувствах по време на мамограмата, сякаш част от плътта ми е била откъсната от тялото. Робърт си оправи вратовръзката и тъжно се усмихна.

— Вече не сме деца, Кейт — каза ми той. — Не мога да си играя повече игрички.

— Аз не играя игрички — казах му, тялото ми жадуваше да ме прегърне отново.

— А какво правиш?

— Просто нещата се движат малко бързо за мен.

— Минаха трийсет години — напомни ми той и аз се усмихнах. — Виж — запъти се към мраморното си бюро и се облегна на него. — Не искам да те принуждавам да правиш нещо, което не искаш да направиш…

— Не знам какво искам — прекъснах го.

— Мисля, че знаеш. — Интеркомът на бюрото му избръмча. Робърт се протегна и натисна необходимото копче. — Да?

Гласът на секретарката му изпълни стаята, като рикошира от пода към стъкления таван.

— Мелани Роджърс е тук.

— Нека да влезе — отвърна той спокойно, без да сваля очи от мен. — Следващата крачка зависи от теб, Кейт. — Вратата на кабинета му се отвори и вътре влезе една красива жена с тъмночервена коса и голяма, чувствена уста. — Мелани — каза той и я целуна по бузата, както ме беше целунал и мен само преди няколко минути.

Вдигнах ръка към лицето си и докоснах мястото, до което се бяха докоснали устните му, усетих го как гори.

— Съжалявам, че закъснях. — Гласът й беше мек, хипнотизиращ.

— Недей да съжаляваш. Идеално се получи. Позволи ми да ти представя една моя стара приятелка. Мелани Роджърс, това е Кейт Синклер. Познаваме се от много-много отдавна.

Не си спомням отговора на Мелани, помня само, че си помислих, че има най-зелените очи, които някога съм виждала, и се почудих защо щеше да обядва с Робърт.

Измърморих нещо от сорта на:

— Няма да ви задържам — и се отправих към вратата.

— Чакам да ми се обадиш скоро — извика след мен Робърт, докато излизах в приемната. Секунди след това вратата към кабинета му се затвори зад гърба ми.

 

 

Майка ми се премести при нас същия петък вечерта. Отново беше влязла в схватка с горкия господин Емерсън, този път атакувайки го със собствения му бастун. Беше го цапардосала отстрани по главата и буквално го бе повалила на земята. Вече и семейството на господин Емерсън и госпожа Уинчъл настояваха майка ми да бъде преместена от дома на Палм Бийч Лейкс. Всъщност, семейството на господин Емерсън заплашваше да повдигне обвинение, ако това не бъде направено незабавно.

Не ставаше дори и въпрос къде да бъде преместена. Нямахме друг избор. Трябваше да дойде да живее при нас.

— Може да спи в моята стая в събота и неделя — предложи Сара, която имаше намерение да прекара времето, учейки за контролното си по история заедно с една нейна приятелка от училище. Без да става нужда да я подканям, дори ми беше дала името, адреса и телефона на приятелката си и ми бе разрешила да се обадя на майката на момичето, за да се уверя, че няма нищо против.

— Колко време мислиш, че ще продължи това? — попита ме Лари.

— Докато мога да издържа — отвърнах.

Майка ми остана объркана от преместването. Непрекъснато ме питаше не е ли станало време да си ходи у дома. Отвръщах й, че ще прекара известно време с нас. Тя казваше: „Чудесно, мила“. И пет минути по-късно отново ме питаше дали не е станало време да си ходи у дома.

— Ще те побърка — прошепна ми Лари, докато занасяше новия си комплект стикове за голф до вратата.

— Това кой е? — попита майка ми, като го проследи с поглед.

— Това е Лари, мамо. Съпругът ми.

— Къде отива?

— Никъде не отивам, мамо — отвърна й той. — Просто се приготвям за утре.

— Чудесна идея — отвърна тя, макар празното изражение в очите й да отбелязваше, че няма ни най-малка представа каква по-точно е идеята, камо ли дали е чудесна, или не. — Стана ли време вече да си ходя?

Завих я в леглото на Сара около десет вечерта и тя заспа почти мигновено.

— Приятен сън — пожелах й, както казвах преди на Сара.

— Мислиш ли, че ще спи цяла нощ? — попита ме Лари, когато се мушнах в леглото до него.

— Надявам се.

— Обади ли се на госпожа Спърлинг?

— Казах й, че се обаждам само за да се уверя, че Сара няма да пречи и тя ми отвърна, че за нея било истинско удоволствие Сара да е там.

— Сигурна ли си, че не си сбъркала номера?

Разсмях се и се настаних в извивката на ръката му, унасяйки се. В три и половина се събудих и открих, че майка ми броди из къщата. Върнах я отново в леглото на Сара и пак си легнах. Това се повтаряше на всеки час, докато в шест и половина реших, че може би е по-добре да се облека. Лари отиде да играе голф в седем. Майка ми ме попита кой е този любезен човек и къде отива.

Когато Мишел стана, предложи да заведе баба си на разходка и двете излязоха от къщи, хванати за ръце. Оправих си леглото и тръгнах да оправям стаята на Сара, вдигнах завивките, които майка ми беше изритала на земята и опънах намачканите чаршафи. Сара беше свършила хубава работа с почистването.

— Наистина може да се види пода — учудих се на глас, вдигнах халата на майка ми и понечих да го закача в малкия вграден гардероб.

За малко да не видя учебниците. Бяха скрити зад някакви дрехи в дъното и почти бях затворила гардероба, когато ги забелязах. Не съм сигурна какво ме накара да погледна по-отблизо. Може би просто факта, че за мен беше нещо ново да намирам учебници в гардероба или пък поради недоверчивата ми природа, когато ставаше въпрос за Сара. Във всеки случай, вдигнах учебниците и ги отворих, за да се уверя в онова, което вече знаех: учебници по история и атласи. Не й ли трябваха на Сара за контролното?

Отидох в кухнята и побързах да се обадя на семейство Спърлинг. Даваше заето. Затворих и набрах отново. Продължаваше да дава заето, както и пет минути по-късно, когато опитах за трети път.

— Колко си глупава — казах си, — нали и приятелката й има същите учебници, за какво са им два чифта? — Но въпреки че търсех начини да се убедя, пръстите ми продължаваха да набират телефона на семейство Спърлинг. — По дяволите! — казах си и се отказах, когато чух вратата да се отваря и затваря.

— Случило ли се е нещо? — попита ме Мишел от фоайето.

— Трябва да изляза за малко — отвърнах й, като се върнах в стаята на Сара и взех учебниците. Ако не й трябват, добре, казах си. После помолих Мишел да се грижи за баба си и уверих майка ми, че ще се прибера, преди дори да е забелязала, че ме няма. Глупости, повтарях си, докато карах към семейство Спърлинг. Не е както когато намерих онези празни цигарени кутии. Нито както когато намерих бирените бутилки. Изобщо не е същото. Няма за какво да те лъже. Обърнала е нова страница. Ами ако не беше? Нали говори с госпожа Спърлинг? Тя знаеше, че Сара ще ходи у тях. Истинско удоволствие било за нея. Забрави ли?

Семейство Спърлинг живееше в ограденото предградие „Адмирал Къву“ на разклона за булевард „PGA“. Спрях колата си пред външната порта и си казах името на пазача в будката. Той прегледа списъка с посетители.

— Съжалявам, но името ви го няма тук.

— Госпожа Спърлинг не ме очаква. Дъщеря ми им гостува за събота и неделя и си е забравила учебниците — посочих към книгите на седалката до мен.

— Една минутка, ако обичате. — Пазачът се върна в будката си и се обади по телефона. — Страхувам се, че дава заето. Бихте ли паркирали колата си по-настрани. Ще опитам отново след няколко минути.

Извих на паркинга и зачаках, като се чудех кой е лапнал телефона толкова дълго и колко време щеше да говори. Няколкото минути станаха пет, после десет.

Каква глупачка си. Върви си вкъщи, повтарях си. На Сара явно не й трябват учебниците. Какво се опитваш да докажеш? Тя ще си помисли, че я проверяваш, предупредих се наум, и много ще се ядоса. Това ли искаш? Особено сега, когато всичко върви толкова добре?

— Когато е истинско удоволствие да си е вкъщи? — повторих, обзета от странното желание да кажа крилатата фраза на висок глас. — Наистина е глупаво. — Погледнах към пазача, видях как устните му се движат, докато говори по телефона. Наистина ли искаш да разбереш, ако я няма?

Не, реших и точно се готвех да махна на пазача, че си тръгвам, когато той затвори и излезе от кабинката.

— Госпожа Спърлинг каза, че дъщеря ви не била у тях — уведоми ме той, като се приближи към колата ми.

— Не разбирам — отвърна ми госпожа Спърлинг по телефона в будката на пазача няколко секунди по-късно. — Малко, след като Сара дойде, й се обадиха по телефона. Каза ми, че сте вие и че нещо се е случило с баба й и трябвало да се прибира. Спомена, че ще я чакате пред входа.

Слушах мълчаливо, прекалено вцепенена, за да отговоря нещо.

— Съжалявам. Не знам какво да кажа — продължи госпожа Спърлинг. — Не мислите, че нещо й се е случило, нали?

— Сигурна съм, че е добре — отвърнах с безизразен глас, сякаш някой беше седнал на гърлото ми и го бе сплескал, изкарвайки живота от него.

— Имате ли представа къде е?

— Знам точно къде е — отвърнах. Върнах слушалката на пазача и се качих в колата си. — На сватба е.