Джой Филдинг
Липсващи парчета (6)

Шеста глава

Беше почти четири и половина, когато стигнахме до апартамента на майка ни, който се намираше на булевард „Палм Бийч Лейкс“, няколко километра западно от I-95.

— Какво си се разбързала толкова? — попита Джо Лин. Тя се поклащаше на тънките си колкото молив токчета зад мен, докато аз претичвах през паркинга към шестетажната сграда, която наподобяваше най-вече на огромен лимонов пудинг. — Няма къде да ти избяга.

— Казах на госпожа Уинчъл, че ще бъдем тук в четири часа — напомних й. — Не й стана особено приятно. Трябвало да тръгне до пет.

— Е, и кой е виновен, че закъсняхме?

Не казах нищо. Джо Лин беше права. Фактът, че бяхме закъснели с почти половин час, беше изцяло по моя вина. И на Робърт.

Той ме чакаше на излизане от съдебната зала в края на деня.

— Съжалявам, че те изпуснах по обяд — побърза да ми се извини, докато аз се опитвах да не забелязвам колко ясни бяха лешниковите му очи. — Бързах за среща.

— Как си? Какво правиш тук? — попитах, а гласът ми беше с една октава по-висок от обичайното. Бях благодарна, че Джо Лин не е до мен, за да стане свидетел на завръщането ми към пубертета. Тя все още позираше до вратите на залата, като чакаше да й се отвори възможност да заговори един от адвокатите на Колин Френдли. Беше прекарала по-голямата част от обедната почивка да съчинява писмо до чудовището, след като бе решила, че телефонният й номер не е достатъчен израз на подкрепа. Колин Френдли трябвало да знае защо е убедена в невинността му, заяви ми тя. Аз й препоръчах да иде на психиатър.

— Какво правя в Палм Бийч или какво правя в съда? — Бръчиците около очите на Робърт Кроу се свиха по начин, който ми подсказа, че той добре осъзнава ефекта, който оказва върху мен, и че му е забавно, вероятно дори се чувства поласкан. — И аз мога да те попитам същото.

— Живея тук. В Палм Бийч. Е, всъщност в Палм Бийч Гардънс. Преместихме се преди около седем години. — Всъщност държеше ли да чуе всичко това? — А ти?

— Семейството ми се премести в Тампа, след като завърших гимназия — каза той съвсем непринудено. — Отидох в Йейл, после, щом завърших, се присъединих към нашите във Флорида, срещнах едно момиче, ожених се, преместих се в Бока, разведох се, преместих се в Делрей, отново се ожених, преместих се в Палм Бийч.

— Значи си женен — казах аз и мигновено ми се прииска везните на справедливостта да се стоварят върху главата ми.

Той се усмихна.

— Имам четири деца. А ти?

— Две момичета.

— А съпруг?

— О, да, разбира се. Лари Синклер. Запознахме се в колежа. Не мисля, че го познаваш — дрънках аз, без да спирам, искаше ми се някой да натика тапа в устата ми. Цял живот ми се е искало да бъда загадъчна жена, една от онези, които тайнствено се усмихват и говорят малко, вероятно, защото нямат какво толкова да кажат, но всички винаги решават, че е защото са прекалено вглъбени в себе си. Във всеки случай, никога не ме е бивало да бъда загадъчна. Майка ми вечно казваше, че можеш да видиш всичко, изписано на лицето ми.

Робърт Кроу тръсна глава и разкри няколко прошарени кичура по слепоочията си. Правеха го да изглежда по-изискан, помислих си.

— Само един съпруг? — попита ме той.

— Доста скучно — отвърнах аз.

— Доста удивително — възпротиви се той. — Е, какво те води в съда днес?

Погледнах към сестра си, която все още развълнувано се въртеше около вратите на залата.

— Да ти кажа честно, не съм много сигурна. Ами ти? Репортер ли си?

— Не точно. Притежавам радиостанция, WKEY.

— О, така ли! — Надявах се, че не прозвучах толкова впечатлена, колкото се почувствах в действителност.

— По принцип не би трябвало да съм тук. Имаме репортери, които отразяват процеса естествено…

— Естествено — съгласих се аз.

— Но имах среща за обяд наблизо, така че реших… — Той замълча. — Много си хубава — каза.

Разсмях се високо. Вероятно, за да не припадна.

— Защо се смееш? Не ми ли вярваш?

Усетих как бузите ми пламват, коленете ми омекват, телесната ми температура се повишава. О, естествено, възмутих се аз, намери кога да се превърнеш в червена, трепереща потна маса. Това здравата ще го впечатли.

— Просто от много отдавна никой не ми е казвал, че съм хубава — чух се да казвам.

— Лари не го ли прави? — Той се усмихна, извивайки устни около името на съпруга ми. Играе си с мен, помислих си.

На вратата настъпи леко раздвижване. Адвокатите на Колин Френдли напускаха съда.

— Господин Арчибалд — чух как се провиква сестра ми и я видях да напъхва писмото, чието съчиняване й бе отнело обедната почивка, в сивия копринен костюм на адвоката, — чудех се дали бихте се погрижили Колин да получи това. Много е важно.

— Жалка картинка — отбеляза Робърт Кроу.

— Кое?

— Съдебните изтребителки. На всеки процес ги има. Колкото по-отвратително е престъплението, толкова по-страстни са катеричките. — Той поклати глава. — Да им се неначуди човек.

— За какво?

— За това какъв живот водят тези бедни заблудени души. Искам да кажа, виж тази жена. Не изглежда никак зле; вероятно няма да й е трудно да си хване някого и въпреки това предпочита да тича след тип, на който му става, като убива и обезобразява жени. Не го разбирам. А ти?

Поклатих глава, макар в действителност да не обърнах кой знае какво внимание на нищо от казаното след „не изглежда никак зле“. Само преди минутка беше казал, че аз съм хубава, а Джо Лин „не изглеждала никак зле“. След като веднъж се бях превърнала в празноглава ученичка, просто не можех да си го избия от ума.

— Е, какво прави съпругата на Лари, когато не посещава сензационни процеси? — попита той.

Повторното споменаване на името на съпруга ми ме откъсна от бленуванията ми.

— Терапевт съм.

— Да бе, спомням си, че винаги те е влечало към подобен род неща. — Успя да направи така, че да прозвучи сякаш наистина е слушал всичко, което съм му разказвала преди трийсет години. — Значи малката Кейт Лейтимър се е превърнала в жената, която винаги е искала да бъде.

Бях ли? — запитах се. Ако бе така, защо тогава тази жена ми се виждаше толкова непозната?

— Добре, Кейт Лейтимър, много се радвам, че те видях след всичките тези години. — Той приближи лицето си към моето. Щеше ли да ме целуне? Щях ли да го оставя? Нима бях абсолютна идиотка?

— Сега се казвам Кейт Синклер — напомних и на двама ни.

Като наклони глава на една страна, без да ме изпуска от поглед, той взе ръката ми и бавно я вдигна към устата си. Устните му докоснаха кожата ми. Дори не искам да описвам въздействието, което имаше това върху тялото ми — то така и така се мъчеше да остане изправено и да не се разпадне на части.

— О-о — каза той.

Замръзнах.

— Какво има?

— Катеричката се насочва към нас.

— Добре, вече можем да вървим — заяви Джо Лин, като застана до мен, а очите й се стрелкаха ту към мен, ту към Робърт Кроу.

— Джо Лин — казах аз, — да те запозная с Робърт Кроу. Робърт, това е сестра ми. Джо Лин Бейкър.

— Моля те, застреляй ме още сега — възкликна той и аз се разсмях. Добре беше да възвърнеш отново самообладанието си.

— Пропуснах ли нещо? — попита Джо Лин. Гласът й бе спокоен, но очите й излъчваха позната комбинация от гняв и обида. Не обичаше да се чувства пренебрегната. Ненавиждаше да й се подиграват.

— Със сестра ви се познаваме от гимназията — каза Робърт, сякаш това обяснение беше достатъчно.

Поради някаква причина, то изглежда я задоволи.

— Наистина ли? Е, тогава предполагам, че можете да ми поблагодарите за това мини събиране на випуска. Аз я довлякох тук и да ви кажа, никак не беше лесно. — Тя се наведе да стисне ръката му, гърдите й за малко не се изсипаха във въздуха между тях.

— Да, спомням си, че беше доста трудно да накараш Кейт да направи нещо, което не иска. — Усмивката на Робърт стана още по-дяволита. В гимназията в продължение на шест месеца се беше опитвал да ме прелъсти, след което, когато стана явно, че съм безнадежден случай, ме беше пуснал като пословичния горещ картоф.

— Трябва да тръгваме — заяви Джо Лин, след което заговорнически се наведе към Робърт. — Майка ни тероризира наемателите в старческия дом, в който живее. Имаме среща.

— Интересно семейство — отвърна Робърт Кроу, докато Джо Лин ме отвеждаше.

— Е, спала ли си с него? — попита ме тя на път към Палм Бийч Лейкс.

— Не, разбира се, че не.

— Но ти се е искало — настоя тя.

— Бях на седемнайсет; не знаех какво ми се иска.

— Искала си да спиш с него, но си била толкова примерна, че не си го направила и винаги си съжалявала за това.

— За бога, Джо Лин, не съм се сещала за този човек от години.

Когато отказах да го обсъждам повече, Джо Лин се впусна да прави разбор на днешното съдебно заседание. Анджела Ригърт се била провалила като свидетелка, заяви тя. Показанията й били от полза повече за защитата, отколкото за обвинението. Нямало значение, че била поставила обвиняемия близо до жертвата малко преди изчезването на момичето. Всичко, което съдебните заседатели щели да запомнят, било, че Анджела Ригърт е една къркаща бира пушачка на марихуана, полусляпа и полудебилна.

Марша Лейтън бе охарактеризирана по подобен начин и също отхвърлена, както и останалите от днешните свидетели, които до един поставяха Колин Френдли неизменно в близост до убитите момичета по време на изчезването им.

— Неубедително — продължаваше да упорства Джо Лин. — Всеизвестно е, че показанията на очевидци са недостоверни.

Нямаше смисъл да се спори. Джо Лин винаги бе вярвала точно в онова, в което искаше да вярва. Виждаше онова, което искаше да вижда. Когато гледаше Колин Френдли, виждаше едно самотно малко момче с тъжна усмивка и вярваше, че е невинен, че е жертва — като всяка една от жените — в убийствата, в които бе обвинен. Вероятно дори нещо повече.

По същия начин беше и с Андрю, и с Даниел, и с Питър. Андрю, за когото се бе омъжила на осемнайсет, първо й счупи едната ръка, после другата. Даниел, за когото се омъжи шест години по-късно, й открадна парите и пукна ребрата й. Питър, за когото се омъжи малко след трийсет и втория си рожден ден и се разведе малко преди трийсет и третия, я хвърли надолу по стълбите през първата им брачна нощ. И въпреки това, в края на краищата, Андрю, Даниел и Питър бяха тези, които я напуснаха. Опитах се да я накарам да отиде на терапия, но тя не искаше и да чуе.

— Мама е виновна — шегуваше се. („В шегата винаги има доза истина“, казваше майка ни, раменете й увисваха, тя приемаше вината.)

— Би ли намалила малко темпото — изквича Джо Лин, когато стигнахме до входа на старческия дом.

— Защо трябваше да си обуваш обувки на толкова високи токчета? — попитах, като прехвърлих раздразнението си от нея към кокетните й обувки.

— Не ти ли харесват?

Фоайето беше обширно и приветливо, боядисано цялото в бяло, с много зеленина и покрити с дамаска на ярки цветя кресла. Поне дузина възрастни мъже и жени седяха в редицата бели ракитени люлеещи се столове и гледаха през огромния прозорец, сякаш бяха на автокино. Оредяваща коса, старчески петна, прегърбени рамене и хлътнали лица, един възрастен мъж си играеше с копчелъка си, една старица си наместваше зъбите — гледах ги и виждах бъдещето. Уплаши ме до смърт.

Майка ни ни чакаше пред кабинета на госпожа Уинчъл.

— Къде бяхте? Ти никога не закъсняваш. — Тя погледна от мен към Джо Лин.

— Не ме гледай така — незабавно й отговори Джо Лин, готова да се отбранява.

— Просто си мислех колко е хубаво, че те виждам — каза майка.

Джо Лин издаде нещо средно между смях и сумтене и извърна очи.

— Съжалявам, майче — обясних. — Аз бях виновна. Срещнах един стар приятел от гимназията.

— С когото й се искало да спи, но не спала — допълни Джо Лин.

— Какво? — попита майка ми.

— Джо Лин…

— Вярно е — продължи Джо Лин, като се усмихна на майка. — Каза ли ти, че ще се омъжвам?

Отидохме на срещата. Госпожа Уинчъл, облечена в доматеночервен костюм, който отиваше на тъмната й като кадифе кожа, но се биеше с останалото от нейния преобладаващо яркожълт кабинет, не направи никакво усилие да прикрие неколкократните поглеждания към часовника си. Не можела да ни отдели много време, предупреди ни тя, още преди да бяхме започнали. Били сме закъснели почти четирийсет минути, а тя била поела ангажимент за вечеря в Бока.

„Ожених се. Преместих се в Бока. Разведох се. Преместих се в Делрей.“

— Вероятно бихте могли да споделите с дъщерите си оплакванията си относно господин Ормсби — започна госпожа Уинчъл.

Майка ни първо изглеждаше изненадана, после смутена. Явно нямаше ни най-малка представа за какво говори госпожа Уинчъл.

— Не ми ли казахте, че господин Ормсби ви тормози? — настоя госпожа Уинчъл. — Фред Ормсби е един от портиерите — обясни тя и си погледна часовника.

— Чудесен човек е — добави майка ни.

— Не ви се е обаждал по телефона посред нощ, така ли?

— Защо да ми се обажда?

Сега госпожа Уинчъл изглеждаше смутена.

— Е, разбира се, няма за какво. И със сигурност не ви се е обаждал. Просто повтарям онова, което ми казахте.

— Не, не ми се е обаждал — повтори майка ми. — Фред Ормсби е чудесен човек. Той никога не би направил подобно нещо. Сигурно не сте ме разбрали както трябва.

— Тогава значи няма проблем? — попита сестра ми и скочи на крака.

— Явно няма — усмихна се госпожа Уинчъл видимо облекчена, че срещата е достигнала до толкова изненадващо бърз и задоволителен завършек. И да таеше някакви други притеснения, нямаше ни най-малкото намерение да навлиза в тях точно сега.

— Какво трябваше да значи това? — попитах сестра ми, докато се качвахме заедно с майка ни с асансьора до четвъртия етаж.

Джо Лин повдигна рамене.

— Госпожа Уинчъл изглежда нещо е объркала обитателите.

— Никак й нямам вяра на тази жена — намеси се майка ни.

Джо Лин се разсмя.

— Не ти харесва просто, защото е черна.

— Джо Лин! — извиках аз.

— Госпожа Уинчъл черна ли е? — попита майка.

— Как може да не знае, че жената е черна? — прошепнах, докато излизахме от асансьора и се запътвахме към боядисания в прасковенорозово коридор. — Да не би да й има нещо на очите?

— Просто не е забелязала.

— Как може да не забележиш подобно нещо?

— Някой някога да ви е учил, че не е възпитано да се шепне зад гърба на хората? — попита рязко майка ни, като спря пред вратата на апартамента си, без да понечи да отвори.

— Какво чакаш? — попита Джо Лин. — Вътре няма никой.

Майка ми бръкна в джоба си за ключа. Беше елегантно облечена в бледорозова пола и същия на цвят пуловер, освежен от един ред перли.

— Просто си мислех.

— За какво? — попитах аз.

— За това какво съм направила, че госпожа Уинчъл не ме харесва. — В гласа й напираха сълзи.

— Не те харесва, защото си еврейка — заяви Джо Лин.

— Еврейка ли съм? — попита майка.

— Шегува се, мамо — побързах да се намеся, като погледнах към Джо Лин. Почувствах се като Алиса на чаеното празненство при Лудия шапкар.

— И аз — отвърна майка, като дяволито се усмихваше, докато влизахме в малкия й едностаен апартамент. — Къде ти е чувството за хумор, Кейт?

Забравих го в съда, отвърнах наум, очите ми обходиха стаята с един поглед. Във всекидневната имаше диван двойка и съответното кресло, със стъклена масичка за кафе, натъпкана помежду им и един сврян в ъгъла лампион. Мои снимки, снимки на дъщерите ми и Джо Лин, покриваха всички възможни повърхности, включително и перваза на прозореца, който се намираше на отсрещната страна и гледаше към паркинга отдолу.

— Горещо е като в пещ. На колко си надула радиатора? — Джо Лин се приближи до термометъра. — Двайсет и девет градуса. Как издържаш?

— На старите хора им е студено — отвърна майка.

Свалих си сакото и го метнах на облегалката на бежовото кресло.

— Какво правиш? — възкликна Джо Лин, грабна го и ми го подаде обратно. — Няма да стоим.

— Можем да останем няколко минути.

— Разбира се, че ще останете — настоя майка. — Ще си хапнем сладкиш.

— Няма начин — отвърна Джо Лин. — Ще се опиташ да ни отровиш, както си направила със стария господин Емерсън.

Майка ни вече се беше отправила към малкия кухненски бокс, отваряше хладилника и вадеше леко изкривения на една страна сладкиш.

— О, Джо Лин — каза тя. — Пак с плоските ти шеги.

— Какво е това? — попитах аз, като се приближих зад нея и видях голяма бутилка препарат за миене на чинии на най-горната полица на хладилника. — Мамо, какво търси това в хладилника?

Джо Лин мигновено се озова до нас.

— Господи, майко, с това ли готвиш?

— Разбира се, че не — скара ни се майка, като извади препарата за миене на чинии от хладилника и го сложи отстрани на мивката. — Вие никога ли не правите грешки?

— Нещо не е наред — казах на път за вкъщи. — Не е съвсем с ума си.

Джо Лин пренебрежително размаха пръст във въздуха.

— Объркала се е.

Поканих Джо Лин на вечеря и й бях много благодарна, когато отказа. Искала да си почине и да се наспи добре през нощта, каза ми тя, за да изглежда свежа за утрешния ден в съда. Важно било Колин да има привлекателни хора около себе си, за да не пада духом. Освен това, адвокатите му можели да се опитат да се свържат с нея и не искала да пропусне обаждането им.

Оставих я пред ниската сграда, близо до Блу Херон Драйв, в която се намираше апартаментът й. Проследих я как влиза необезпокоявана от никого във фоайето. Сестра ми въздишаше по сериен убиец, а майка ми си държеше препарата за миене на чинии в хладилника. Интересно семейство, наистина, помислих си, спомняйки си думите на Робърт, докато завивах обратно към I-95.

Е, аз нямам нищо общо със сестра ми. Аз съм зряла, уравновесена, не се поддавам на поривите на въображението. Ако не друго, поне съм стъпила здраво на земята. Давам си ясна сметка за силните си страни и недостатъците; примирила съм се със слабостите и комплексите си. Определено не съм сантиментална; и със сигурност не съм романтичка. Така че какво означаваше това, че изведнъж необяснимо, неустоимо желаех отчаяно един мъж, когото не бях виждала от повече от трийсет години, един повърхностен сваляч, който ми завъртя главата и после, когато разбра, че няма да му бутна, ме заряза? Защо не можех да изтрия лукавата му усмивка от ума си? „Много си хубава“ — баналната фраза се въртеше непрестанно в главата ми, като фон към носовото пеене на Дуайт Йокъм на вълните на WKEY. Зачудих се кога бях сменила станцията.

Всъщност не се изискваше кой знае каква психоанализа, за да изясня душевното си състояние: остарявах, животът ми с Лари се бе зациклил в удобството на навика; виждах отблясъците от собствената си тленност в лицето на майка ми; сестра ми ме влудяваше. Робърт Кроу ме връщаше обратно към младостта ми, невинността ми, напомняше ми, че целият ми живот е пред мен. Плюс, разбира се, че беше символ на всичко желано, но недостижимо. Беше онзи, който си бе отишъл.

Джо Лин беше права. Много ми се бе искало да спя с него, когато бях на седемнайсет. Бях се изкушавала не веднъж и дваж да захвърля всички задръжки и предразсъдъци, заедно с всичко върху мен. Не бях сигурна какво ме бе спряло, освен увереността, че ако веднъж се предам, той без съмнение ще изгуби интерес и ще ме зареже. Е, беше загубил интерес и ме бе зарязал и без това. После се бяха преместили и дори нямах възможността да променя решението си.

Излъгах, когато казах на Джо Лин, че от години не съм се сещала за него. Истината беше, че си мислех за него по-често, отколкото ми се искаше да си призная, по-често, отколкото си давах сметка. Чертите му може и да бяха избледнели, размазани, трудно различими, но той неотлъчно беше с мен, спотайваше се, като символ на по-безметежни времена, на младежко обожание, на пропуснати възможности, на онова, което можеше да бъде.

Когато се прибрах у дома, вечерята ме чакаше на масата. Благодарна бях на Лари, който бе по-добър готвач от мен, вероятно защото обичаше да готви, за разлика от мен самата. Във всеки случай, беше приготвил някакво ядене с пиле, което Мишел отказа да яде, защото според нея било прекалено пикантно, а Сара не го и опита, защото била надебеляла. Аз изгълтах всичко от чинията си, като едва не се задавих от една костица.

— Добре ли си? — попита ме Лари.

— Да ти приложа ли способа на Хайнлих? — Мишел вече бе скочила на крака. Беше изкарала курса по оказване на първа помощ миналото лято и непрекъснато питаше дали някой не иска да му приложи способа на Хайнлих.

— Съжалявам, съкровище, не — отвърнах аз. — Съжалявам, че не се задушавам, за да можеш да ме спасиш.

И Сара, и Мишел станаха от масата, още докато двамата с Лари ядяхме. Мишел, за да си пише домашното, Сара, за да иде до училище. Имало репетиция за предстоящо модно ревю; била включена в него и не бивало да закъснява. Интересно беше, че го чувам от Сара, която нямаше никакви угризения относно закъсненията.

Двамата с Лари разменихме по няколко думи за това как е минал денят на всеки, после замълчахме. Открих, че го изучавам, докато яде. Беше приятен на външен вид мъж, среден на ръст и на килограми, оплешивяващ с елегантност. Очите му бяха сивкавосини, кожата му — светла, краката и ръцете му — малко по-слаби от необходимото, всичкото излишно тегло, което бе качил през годините, удобно се бе настанило около кръста му. Беше навършил петдесет миналия юли с минимум суетене и още по-малко загриженост. Когато го попитах как се чувства на петдесет, той ми се усмихна и отвърна: „Можеше да е и по-зле“. Как ли би отговорил Робърт на същия въпрос? — учудих се, като се опитвах да се отърся от спомена си за него, докато раздигах масата. Нямаше смисъл. Присъствието му ме следваше в кухнята, докато разчиствах, навря се между двама ни с Лари, докато гледахме телевизия, последва ме в спалнята, когато се отказах да чакам Сара да се прибере.

Лари вече си беше легнал. Четиринайсетте декоративни възглавници, които стояха върху покривалото на леглото с цвят на слонова кост през деня, сега бяха безразборно разхвърляни по бежовия килим. Лари мрази възглавниците. Казва, че само се пречкат и е прав. Но аз обичам да ги подреждам в спретнати малки редички сутрин и наистина нямам нищо против да ги махам и подреждам на куп вечер. Вероятно ми дават илюзорното усещане за контрол над нещата. Лари не храни подобни илюзии. Той направо ги хвърля във въздуха и ги оставя да паднат, където заварят.

Съблякох се — сложих си очилата, за да си разкопчая сутиена — и си легнах в леглото до съпруга ми, протягайки се към него в тъмното. Той въздъхна и се размърда, обърна се по гръб, прегърна ме, приветства допира ми.

— Здравей, муцунке — прошепна ми.

Целунах го отстрани по врата, пръстите ми прокараха бавно вълнообразна линия през къдравите косми на гърдите му и се отправиха надолу. От устните му излезе тихо стенание, когато стиснах пениса му в дланта на ръката си.

Не знам защо винаги се чувствам малко обидена, ако Лари вече не е напълно възбуден, когато го докосна. Знам, че е глупаво, че с напредването на възрастта на мъжете им трябва повече време, за да се възбудят, че определени части от тялото не откликват мигновено и на най-слабите сексуални пориви, че нежната настоятелност ще се отплати накрая. И въпреки това ме разочарова, дори ядосва, ако трябва да бъда напълно искрена, че самото ми присъствие до него в леглото вече не е достатъчно. Знам, че сме женени повече от двайсет и пет години; знам, че тялото ми вече не е онова, за което се ожени; знам, че нещата са се превърнали до известна степен в навик; знам, че романтиката иска много усилия. Нима не споделих преди малко, че не съм романтичка? Но аз много обичам съпруга си. И никога, нито за миг не съм се съмнявала в любовта му към мен.

Така че отместих наранените си чувства и нежно започнах да го масажирам, затъркалях пениса му с ръка, оформях го като парче пластилин. Помислих си дали да не го попляскам, реших да не го правя. Със сигурност щях да убия всяко желание. Вместо това внимателно го поех в устата си и се почувствах възнаградена, когато той бързо набъбна. После го яхнах и го напъхах в себе си, подкарах го бавно, постепенно ускорявайки темпото, като го яздех с увеличаваща се настойчивост, сякаш някой ме преследваше и вероятно си беше точно така.

Когато Лари заспа, видях Робърт да ме гледа от едно от двете кресла с цвят на слонова кост до прозореца, усмивката му на чеширски котарак изпъкваше ясно на фона на сенките. Образът му се приближи към мен и прошепна в ухото ми: „Приятни сънища!“.