Джой Филдинг
Липсващи парчета (30)

Трийсета глава

Позвъних на Джо Лин веднага, щом се прибрах. Пак попаднах на секретаря, така че се обадих в мотела в Старк, в който обикновено отсядаше. Управителят ме уведоми, че от няколко седмици не е виждал Джо Лин и затвори, преди да успея да го попитам за имената на други мотели в околността.

— Страхотно — промърморих. Подвоумих се дали да се обадя в затвора и реших да не го правя. Какво щях да им кажа в края на краищата? Какво можеха да ми помогнат?

— Доколкото разбирам не ви се е обаждала? — попитах дъщерите си.

Те поклатиха глави.

Помислих си за Робърт — дали още ме чака в хотелската стая, дали е поръчал шампанско, дали започва да става нетърпелив, отегчен, разтревожен, ядосан.

— Някой друг търсил ли ме е? — попитах.

— Кой? — попита Сара.

— Никой конкретно. — Забелязах, че си е измила косата и си е облякла чифт изненадващо прилични бежови панталони и пуловер в тон.

— Още ли ти се ходи на кино?

— Да. — Сара се опита да придаде на гласа си безразлична нотка и почти успя.

— А на теб, Мишел? Ходи ли ти се на кино?

— Не мога — отвърна ми тя. — Отивам при Брук, нали помниш?

— Добре. Бях забравила. — Огледах се. — Къде е баба ви? Спи ли?

— В стаята си е — отвърна Сара. — Държи се малко странно.

— В смисъл?

— Здравей, скъпа — поздрави ме майка ми, сякаш бе стояла зад кулисите, изчаквайки момента да се появи на сцената. Тя влезе в кухнята с чанта в ръка. — Стори ми се, че чух, че се каните да ходите на кино?

Сара избра популярен филм и кино, което в четири часа следобед в един хубав слънчев ден беше почти препълнено. Успяхме да си намерим три места едно до друго отпред.

— Ще виждаш ли оттук, мамо?

Не ми отвърна. Мълчеше си, откакто бяхме тръгнали от къщи.

— Все толкова мълчалива ли беше, докато ме нямаше?

Сара кимна.

— Като изключим, че от време на време пищеше.

— Пищеше ли?

— От време на време.

— Защо не ми го каза по-рано?

— Казах ти го.

— Каза, че се държала малко странно. Не спомена за крясъци.

— Шшшт! — скара ни се някой отзад, когато загасиха светлините.

Изкрещя първо по време на прегледа. Пронизителен крясък като вой на сирена. Изплаши ме почти до смърт, да не споменаваме хората наоколо, повечето от които буквално подскочиха от местата си.

— Всичко наред ли е? — попита ме една жена, която седеше точно пред нас.

— Мамо, добре ли си?

Беше се втренчила в екрана с ококорени очи. Не ми отговори.

— Добре е — успокоих насядалите около нас.

Изкрещя отново след десетина минути по време на началните надписи, като повторно изкара ангелите на хората, които се намираха в непосредствена близост до нас и предизвика изблик на нервен смях от съседните редове, да не споменаваме вълната от шъткания. Двама души от края на реда ни станаха и се преместиха.

— Съжалявам — прошепнах в тъмното. — Съжалявам. Мамо, какво има? Нещо боли ли те? Искаш ли да си ходим?

— Шшшт! — изшътка някой високо.

Майка ми не отвърна нищо, беше се облегнала спокойно на стола си, поведението й външно бе съвсем спокойно, явно демоните й я бяха напуснали. Опитах се да се съсредоточа върху онова, което ставаше на екрана, но бях цялата в слух. Седях вдървено, тялото ми беше напрегнато, бях готова да измъкна майка ми от салона при следващия изблик. Но такъв не последва. Вместо това тя се унесе в сън и се събуди чак при финалните надписи.

— Как си? — попитах я, когато светнаха лампите.

— Великолепно — отвърна ми тя.

Поне ме беше разсеяла от мислите за Робърт, осъзнах, докато излизахме нагоре по пътеката. Чудех се колко ли е стоял в хотела и дали се е обаждал у дома да ме търси, да провери дали всичко е наред. Дали беше звънил в болниците, дали се бе обаждал в полицията, дали се бе свързал с радиостанцията си за последните новини за произшествия?

Веднага щом стигнахме до телефонния автомат във фоайето, проверих дали някой не е оставял съобщения на секретаря вкъщи. Нямаше.

Отидохме в едно малко италианско ресторантче, което се намираше на същия площад. Помещението беше ярко осветено и боядисано в цветовете на италианското знаме — червено, бяло и зелено. Поръчахме си една голяма пица с всичко и една салата горгонзола за всички.

— Е, намери ли къде да настаниш баба? — попита ме Сара, докато чакахме да дойде храната.

— Моля? — Бях се загледала през прозореца към паркинга и се чудех къде ли е сега Робърт и какво ли прави. Не се изненадах, че не се беше обадил. Нито пък, осъзнах с не малка доза облекчение, бях кой знае колко разочарована.

— Попитах те дали си намерила къде да настаниш баба?

— Не — отвърнах и се загледах през масата към непознатата жена, която някога бе била моя майка. Ярката светлина в малкото помещение подчертаваше празнотата в погледа й и придаваше на чертите й странно излъчване. Изглеждаше почти неземна, извънземно създание, попаднало сред нас. Припомних си рекламата на един стар филм на ужасите: първо се вселяват в тялото ти, после в ума ти. Само дето в случая на практика се получаваше обратното. Първо се бяха вселили в ума й, докато тялото й все още оставаше сравнително непокътнато. Не, помислих си, като се вгледах в жената, дарила ме с живот преди почти половин век, тази жена вече не беше моята майка. Създанието с порцеланова кожа и празни вдлъбнати очи нямаше нищо общо с майка ми.

Хранехме се мълчаливо и слушахме мъжа от съседната маса да критикува на висок глас филма, който току-що бяхме гледали. Интересна идея, но посредствен сценарий, заяви той, вероятно резултат от прекалено много сценаристи и прекалено много ефекти. Актьорите ставали, но нищо повече; на режисурата й липсвал фокус. Имало прекалено много необичайни гледни точки, но нямало истинска визия. Определено, посредствена работа. Оценка три плюс.

Сара направи гримаса и отхапа от пицата си, по брадичката й покапа доматен сос и кашкавал.

— Как ти се стори филма, бабо? — попита тя.

— Не знам — отвърна майка ми, погледът й се подплаши.

— Не знаеш дали ти е харесал филма?

— Не знам — повтори майка ми, ръцете й оставиха пицата и се вдигнаха във въздуха.

Пресегнах се през масата, хванах дланите й и ги свалих надолу.

— Всичко е наред, мамо. Сега вече всичко е наред.

— Какво става? — попита Сара.

— Опитвах се да те защитя — отвърна майка ми. — Винаги съм се опитвала да те защитавам. — Тя понечи да се изправи от мястото си.

— Знам, мамо.

— Майката е длъжна да защитава детето си.

— Всичко е наред, мамо. Всичко е наред.

— Никога не бих позволила на някого да стори нещо на децата ми.

— Знам, мамо. Седни. Моля те, седни. — Ръцете ми я накараха да седне отново на стола.

— Нали знаеш, че ми правиха цезарово сечение — продължаваше тя. — Получих алергия от хирургическия лейкопласт. Кожата ми е много чувствителна.

— Знам.

Бясно започна да се тупа по корема.

— Страшно ме сърби. Не бива да се чеша.

— Страх ме е — каза Сара.

— Няма нищо, скъпа. Баба просто е малко объркана.

— Не се страхувай, Джо Лин — прошепна майка ми, ръката й се вдигна от корема, за да погали Сара по бузата. — Мама е тук. Аз ще те пазя.

 

 

След като се навечеряхме, заведохме майка ми до колата и я настанихме на задната седалка. Щом запалих двигателя, се включи радиото и кънтри музика изпълни пространството около нас.

— Как можеш да слушаш този боклук? — каза Сара, докато превключваше честотите, изтръгвайки ритъм оттук, акорд оттам, мелодията изчезваше, преди да успея да различа каква е. Какво значение има? — помислих си, докато не долових случайна дума от новините.

„Явно е избягал…“

Сара превключи на друга станция. В ушите ми гръмна хеви метъл. Бързо я смени. Можеш да вземеш сърцето ми, моето разбито сърце…

Отново превключи.

— Чакай малко, какво беше това?

— Мамо, моля те, не ме карай да слушам Били Рей Сайръс.

— Не това. Предишното. Новините.

— Не ми се слушат новините.

— Сара…

— Добре, добре.

Трябваха ни няколко секунди, преди да успеем да намерим отново новините и когато ги намерихме, говорителят вече бе стигнал до прогнозата за времето. Още един чудесен слънчев ден за южна Флорида.

— Намери друга станция.

— Какво търсиш? — попита ме Сара.

— Стори ми се, че чух нещо.

— Какво?

— Просто ми намери новини.

Намерихме и ги изслушахме с вцепенено мълчание.

— „Драматично бягство се разигра рано днес сутринта в щатския затвор на Флорида в Рейфорд. Колин Френдли, осъден за убийството на тринайсет жени и заподозрян в убийството на още много, избяга, докато беше преместван в съседния Изправителен център.“

— О, господи.

— „Властите продължават да не дават никакви подробности за онова, което точно се е случило, но изглежда известният осъден на смърт затворник е бил подпомогнат в дръзкото си бягство от своята съпруга, бившата Джо Лин Бейкър от Палм Бийч.“

— О, господи, не. Моля те.

— Джо Лин му е помогнала да избяга? — попита невярващо Сара.

— „Явно Колин Френдли е успял да рани един от пазачите си с нож, внесен контрабандно в затвора. Полицията е пуснала за издирване из цялата страна избягалата кола, червена тойота, модел 1987, с регистрационен номер YZT 642, собственост на съпругата на убиеца. Ако някой види колата, нека веднага да се обади в полицията. При никакви обстоятелства не бива да се приближавате сами към колата. Колин Френдли е въоръжен и се смята за крайно опасен престъпник.“

— Не разбирам — каза Сара. — Защо й е на Джо Лин да го прави?

— Защото е глупачка — изкрещях, като ударих по волана с юмруци и без да искам натиснах клаксона. Усетих как звукът се заби като кинжал в сърцето ми.

— „Отново повтаряме: Колин Френдли е избягал от Щатския затвор. Смята се, че е придружен от жена си, бившата Джо Лин Бейкър, която се омъжи за Френдли наскоро на церемония в затвора. Избягали са с нейната червена тойота, модел 1987, с регистрационен номер YZT 642 и за последно са били видени да се отправят на северозапад. Полицията е блокирала всички пътища в щата и моли, ако видите двойката, незабавно да сигнализирате. Смята се, че са въоръжени и много опасни. В никакъв случай не се приближавайте към тях. Продължаваме с останалите новини…“

— А сега какво ще стане? — попита Сара.

— Не знам.

— Мислиш ли, че затова толкова й трябваха пари, за да му помогне да избяга?

— Изглежда.

— Къде мислиш, че ще отидат?

— Не знам. На северозапад, каза говорителят. Вероятно в Алабама или Джорджия, знам ли.

— Мислиш ли, че ще се опита да ни се обади?

— Не знам. — Господи, започваше да ми втръсва да го повтарям.

— Не вярваш, че има шанс да се върнат обратно тук, нали? — попита Сара.

— Не — казах, защото знаех, че иска да чуе точно това.

Майка ми започна да пищи отзад.

 

 

Веднага щом се прибрахме, се обадих на Брук и помолих да говоря с Мишел. Щях да й кажа да си вземе такси на връщане или най-добре да остане да спи там.

— Няма я тук — каза ми братът на Брук, гласът му беше носов и отегчен, едва се чуваше от гърмящия телевизор.

— Как така я няма?

— Тръгнаха преди малко.

— Знаеш ли къде са отишли?

— Чух ги да споменават нещо за купон.

— Чий купон? Къде?

— Не знам.

— Мога ли да говоря с майка ти? — Беше по-скоро заповед, отколкото въпрос. Успокой се, опитвах се да си повтарям. Няма за какво да се тревожиш. Колин Френдли е тръгнал на северозапад, не на югоизток. Не беше толкова луд, че да се върне в Палм Бийч. Нямаше за какво да се тревожа.

— Сам съм вкъщи — каза момчето. Представих си го как се е изтегнал върху канапето във всекидневната с купа чипс отстрани.

Затворих, не знаех какво да направя.

— Не се притеснявай, мамо — успокои ме Сара. — Нали знаеш Мишел. Никога не се прибира по-късно, отколкото си й разписала билета.

Погледнах си часовника. Беше едва осем. Билетът на Мишел бе разписан до дванайсет. Можех ли да издържа толкова дълго? Прослушах секретаря за съобщения. Никой не беше звънял.

— За какво се тревожиш толкова? — попита ме Сара, очите й издаваха уплаха.

— Просто бих се чувствала по-спокойна, ако знаех къде е.

Майка ми започна да плаче и да се полюшва напред-назад.

— Искам вече да си ида у дома — каза тя.

— Всичко е наред, мамо. Всичко е наред.

Помолих Сара да сложи баба си да си легне и да остане при нея, докато заспи. После отидох във всекидневната и тихо се обадих в полицията.

— Казвам се Кейт Синклер — започнах, шепнех, за да не притеснявам излишно по-голямата си дъщеря.

— Съжалявам — отвърна ми полицаят, който вдигна телефона. — Ще трябва да говорите по-високо.

Повторих си името, този път по-високо, после го казах по букви.

— Сестра съм на Джо Лин Бейкър — казах му. — Джо Лин Френдли — поправих се незабавно, като си представих как от другата страна на линията полицаят вече се е превърнал целия в слух.

— Сестра сте на Джо Лин Френдли ли? — В гласа му се прокрадваше несериозна нотка, която ми казваше, че не ми вярва особено.

— Да. И се опасявам, че Колин Френдли може да е тръгнал насам.

— И къде е това насам? — Отново дразнеща ирония обвиваше всяка дума.

Дадох му адреса си.

— Не си измислям — казах му.

— Какво ви кара да мислите, че Колин Френдли се връща обратно в Палм Бийч?

Казах му за обаждането на Колин и писмото му.

— Уведомили ли сте полицията за това?

— Не, въпреки че трябваше…

— Пазите ли писмото?

— Скъсах го — отвърнах глупаво.

— Бихте ли изчакали за минутка? — Затвори, преди да успея да се възпротивя.

Сграбчих дистанционното и пуснах телевизора. Мигновено отвратителното лице на Колин Френдли изпълни екрана, последван от видеорепортаж на сестра ми от съдебната зала.

— Къде си? — изсъсках към екрана. — Къде си, по дяволите?

Полицаят отново ми се обади.

— Пращаме някой да поговори с вас.

 

 

В един часа аз продължавах да седя пред телевизора, да слушам репортажите за ужасяващите подвизи на Колин и да гледам усмихнатото лице на убиеца. Полицията бе дошла и си бе отишла. А Мишел още не се бе прибрала.

В един и половина се разхождах из всекидневната и се чудех дали да не се обадя на Лари в Южна Каролина. В два часа вече бях обляна в сълзи и се чудех дали отново да не се обадя в полицията. Бяха ми обещали да обикалят наоколо, независимо от факта, че бяха напълно убедени, че Колин Френдли се е насочил в обратната посока. Досега не бях видяла да минава патрулна кола.

В три и половина, когато най-накрая чух ключа на Мишел да се превърта в ключалката на външната врата, вече бях толкова притеснена, че не знаех дали да й се накрещя, или да я прегърна. Така че направих и двете.

Спуснах се към нея с протегнати ръце и обляно в сълзи лице.

— Къде, по дяволите, беше? — Така здраво я притиснах към себе си, че тя не можеше да ми отговори. — Знаеш ли колко е часът?

Мишел мигновено започна да подсмърча.

— Съжалявам, мамо. Бяхме на купон и трябваше да изчакам някой да ме закара дотук.

— Можеше да си вземеш такси. Или да ми се обадиш. Щях да дойда да те прибера.

— Беше късно. Мислех си, че си заспала. Не исках да те будя.

— Знаеш ли колко се уплаших?

— Съжалявам, мамо. Съжалявам.

— Три и половина е.

— Никога повече няма да се повтори.

— Дяволски си права, никога повече няма да се повтори.

— Какво ще направиш?

— Не знам. — Познат мирис достигна до ноздрите ми.

— Пушила ли си?

— Не — отвърна ми тя мигновено и се дръпна назад.

— Смърдиш на цигари.

— Много от децата на купона пушеха.

— Но не и ти.

— Аз не съм. Честно.

Притворих очи и разтрих челото си. Полудявах ли? Само преди секунди се бях побъркала от тревога дали нещо не й се е случило, а сега се тревожех, че може да е пушила. Прекалено стара бях за това, помислих си, като превъртях ключа на два пъти в ключалката. Критическата възраст и пубертета определено не се връзваха.

— Върви да си лягаш — казах. — Утре ще се разправяме.

— Наистина съжалявам, мамо.

— Знам.

— Обичам те.

— И аз те обичам. Повече от всичко друго на света. — Още веднъж я притиснах силно към гърдите си. — А сега върви да се наспиш.

Видях я как се отдалечава и си бърше сълзите от сънените очи. Рано или късно, помислих си, докато се отправях към кухнята за чаша вода с лед, ще те хванат.

Загледах се навън през задния прозорец към калейдоскопа от звезди, обсипали черното небе, намерих най-голямата и си намислих едно желание. „Искам всичко да стане отново нормално“, казах си и се върнах във всекидневната, минавайки през нишата за закуска, която само след по-малко от осем часа щеше да е покрита цялата с кръв.