Джой Филдинг
Липсващи парчета (5)

Пета глава

В сряда пристигнах в Съдебната палата малко преди осем часа сутринта. Джо Лин вече беше стигнала близо до началото на дългата опашка, извиваща се през фоайето на великолепната, наскоро боядисана в прасковенорозово, единайсететажна мраморна сграда в самия център на Западен Палм Бийч. Джо Лин ме бе предупредила, че трябва да си в съда поне два часа преди началото на заседанието, за да си намериш място, но аз отказах категорично да дойда преди осем и тя се съгласи да ми запази ред. Докато се провирах напред, получих повече злобни погледи, отколкото ми се полагаха.

— Следващата седмица ти ще дойдеш по-рано — каза Джо Лин — или няма да ти пазя ред.

Аз й се изсмях:

— Един път ми стига.

Джо Лин само се усмихна, лениво завърза един яркорозов шал през русите си къдрици и го прикрепи с модерна малка шнолка отстрани. Шалчето беше в тон с червилото й и с високите обувки с каишка отзад. Между другото, беше се накиприла в прилепнала, дълбоко изрязана бяла жарсена рокля с голяма цепка отстрани. Застанала до нея в консервативния си, макар и в крак с модата, бежов костюм с марка „Калвин Клайн“, се чувствах като някаква повлекана — все още девствената леля — стара мома, изливаща неодобрението си върху всичко, което правят младите. Хората минаваха покрай нас, усмихваха се и махаха на Джо Лин, без изобщо да забелязват присъствието ми.

Така ставаше винаги и когато излезех някъде със Сара. Мъжете извиваха вратове, за да огледат по-добре дъщеря ми и видимо пренебрегваха присъствието ми. Защо си пилеех парите по скъпа дизайнерска мода, когато явно нямаше значение как изглеждам? Никой така и така не ме забелязваше.

Представих си Сара. Все още спеше разпростряна върху леглото си, когато напуснах къщата, което означаваше, че и днес щеше да закъснее за училище. Разбира се, вчерашното й закъснение станало по моя вина, твърдеше тя. Аз съм била започнала разправията, аз съм била тази, която непрекъснато си пъхала носа в работите й. Казах й, че нейните работи стават мои, когато ми се обаждат от училище. Тя ми кресна да си гледам живота. Въпреки прозренията, до които бях достигнала в моргата, въпреки най-добрите си намерения и новооткритата решителност, оттук разговорът тръгна на зле. И завърши със затръшването на външната врата. Последните думи на Сара отекваха надолу по иначе тихата улица: „Благодаря, че ме накарахте да закъснея за училище, госпожо Терапевт“!

Приближи се един мъж, среден на ръст, малко мърляв на вид, с дънки и тънък моряшки пуловер. Каза на Джо Лин, че отивал отсреща да си купи кафе, и я попита дали иска да й донесе нещо.

— Едно кафе ще ми дойде чудесно, Ерик — отвърна му тя. — А ти, Кейт?

— Кафе — съгласих се, усмихвайки се в знак на благодарност. Той не забеляза.

— Сметана и две лъжички захар, нали така? — попита той Джо Лин.

— Точно така.

— За мен черно — добавих, но той вече беше тръгнал. — Кой е този Ерик? — попитах я аз.

Тя повдигна рамене:

— Просто едно момче, с което се запознах на опашката онзи ден. Идва от самото начало на процеса.

Процесът вече се водеше втора седмица. Според написаното по вестниците, очакваше се да трае до Коледа. Завъртях се наоколо, като небрежно разглеждах лицата на останалите, наредили се зад мен. Куп съвсем обикновени хора, осъзнах, които чакаха възможността си да надзърнат в сърцето на безмерното зло. Младите бяха повече от старите: жените повече от мъжете: младите жени повече от всички останали, без съмнение притеглени тук от мощния двоен магнит на отвращението и привличането. Дали това, че бяха тук, ги караше да се чувстват в по-голяма безопасност, зачудих се, по-уверени в себе си? Дали се изправяха срещу най-лошите си страхове, дали виждаха собствените си демони? Или пък бяха тук, както и сестра ми, за да поискат ръката на дявола?

За пръв път влизах в новата Съдебна палата, която беше завършена през май 1995-а. Очите ми преминаха набързо през фоайето, като се опитаха да го огледат — както Лари би го направил — с преценката на строител за детайлите, но единственото, което виждах, беше огромно количество стъкло и гранит. Може би бях прекалено нервна. Може би вече съжалявах за решението си да дойда тук.

Ерик се върна с кафето ни. Моето, като това на Джо Лин, съдържаше сметана и достатъчно захар, за да предизвика диабетична кома. Усмихнах се в знак на благодарност и държах неставащия за пиене буламач между дланите си, докато изстина. Ерик поне беше запомнил присъствието ми.

След около час, префучавайки покрай нас през поредицата стъклени врати, изневиделица се появи цяла тумба мъже и жени.

— Пресата — прошепна сведущо Джо Лин.

Докато ги проследявах с очи, вниманието ми се съсредоточи върху профила на един конкретен мъж, който ми се стори някак смътно познат. Беше около петдесетте, строен, висок може би метър и осемдесет, с кестенява коса, която отиваше на скъпия, ушит по поръчка костюм. Погледът ми го придружи през детекторите за метал до ъгъла, където той изчезна.

— Колко жалко, че съдията не позволява телевизионни камери в залата — казваше през това време Джо Лин, явно беше осведомена относно цялата процедура. — Разбира се, ако имаше камери, щеше да се наложи да си подновя изцяло гардероба. Бялото не излиза много хубаво на екрана. Знаеш ли?

— Бялото не излиза много добре на екрана — поправих я, докато се опитвах да реша дали говори сериозно.

Изглеждаше поразена.

— Е, кой е умрял и те е избрал за госпожица Будна съвест?

Не си проговорихме, докато не минахме през детекторите за метал и не се качихме с наблъсканите асансьори нагоре към съдебната зала на последния етаж.

Не знаех какво да очаквам и бях сащисана, когато излязох от асансьора и открих, че гледам през огромна стена от прозорци към наистина зашеметяваща панорама на града: крайбрежната линия и океана. Приказен сън, спомням си, че си помислих, докато вървях надолу по дългия коридор, с пълното съзнание, че навлизам в един кошмар.

Зашеметяващият изглед се виждаше и от самата съдебна зала. Цялата й източна стена беше в прозорци. Процесът се водеше в съдебна зала №11А, тъй наречената церемониална съдебна зала, най-голямата в сградата. Никога преди не бях влизала в съдебна зала и с учудване открих колко позната ми се струва обстановката. Гледаните с години процеси по кината и по телевизията, плюс пуснатия сравнително отскоро съдебен канал, бяха направили мястото на действие по-достъпно, ако не и направо уютно. Ето я съдийската банка, със знамена от двете страни, мястото за свидетеля, банката на съдебните заседатели, галерията за зрители, която събираше около седемдесет и пет души, всичко точно така, както си мислех, че ще бъде.

— Колин седи там — Джо Лин кимна към една дълга, направена от тъмно дъбово дърво маса с три черни кожени стола. — По средата. — Тя вече сядаше на крайчеца на мястото си и изпъваше тялото си напред, за да вижда по-добре, макар още да нямаше нищо за гледане. Бяхме на третия ред на средния сектор, точно зад прокурорската банка и двата реда със запазени места за близките на жертвите.

— От тази страна ще виждаме Колин по-добре — обясни ми тя.

Наблюдавах как съдебната зала се изпълва, като ми се искаше сестра ми да престане да говори за подсъдимия сериен убиец, сякаш й беше близък интимен приятел.

— Почакай да видиш колко е хубав — каза Джо Лин.

Раменете на жената, която седеше точно пред нас, се стегнаха, гърбът й се изви, също като на котка. Извърнах се към дъното на залата с почервеняло от срам и неудобство лице и разсеяно се загледах в безоблачното синьо небе.

Трябваха ми няколко секунди, за да си дам сметка, че някой отвръща на погледа ми. Беше мъжът, който бях забелязала отвън, мъжът с кестенявата коса и скъпия, шит по поръчка костюм. В профил ми се бе сторил слаб и ръбат, напрегнат и недостъпен; в анфас изглеждаше по-мило, по-приветливо, не толкова респектиращо. Многото години, прекарани под яркото слънце на Флорида, бяха направили хубавото му лице да изглежда малко като телешки бокс. Имаше бръчки около месестата си уста и лешниковите очи.

Как можех да знам, че очите му са лешникови? — зачудих се, като отклоних погледа си. После веднага охотно го върнах и втренчена директно в него, видях удивено как годините се смъкват от чертите му, също както пластове боя се свалят от стените на къщата. Възрастният мъж изчезна и мястото му бе заето от осемнайсетгодишно момче. Беше облечено в бял спортен екип. На гърдите си имаше щампован с яркочервено номер 12. Потта от победата от финалната надпревара се стичаше по бузите му право в усмихващата се уста, докато приемаше овациите на тълпата от обожателки около него. „Страшен си, Боби! Браво, момче, страхотен спринт.“

— Робърт? — прошепнах аз.

Лакътят на Джо Лин ме сръчка в ребрата.

— Този, който влезе, е прокурорът, господин Ивс. Мразя го. Той наистина е решил да вкара Колин зад решетките.

Вниманието ми неохотно се насочи от миналото към настоящето, докато помощник областният прокурор и неговите колеги си проправяха път през левия сектор на съдебната зала, за да заемат местата си пред нас. Започнаха да отварят и затварят разни куфарчета, настанявайки се шумно с всичките си такъми, без да обръщат внимание на присъствието ни, сякаш изобщо ни нямаше. Господин Ивс беше сериозен на вид мъж с оредяваща коса и шкембе, което изопваше жилетката на тъмносиния му костюм. Той разкопча най-горното си копче и седна. Колегите му, мъж и жена, които изглеждаха достатъчно млади, за да му бъдат деца и достатъчно си приличаха, за да бъдат брат и сестра, имаха подобни на неговото сериозни изражения. Дрехите им бяха семпли и невзрачни. Почти като моите, сепнах се аз, като си помислих, че трябваше да си сложа един шал, за да поосвежа нещата и едновременно с това се удивих как изобщо ми хрумват подобни нелепи идеи. Бавно оставих погледа ми да се върне към дъното на залата.

Момчето с червено-белия спортен екип го нямаше. Отзад седеше един възрастен мъж със скъп кафеникав костюм, който в момента водеше оживен разговор със съседа си. Зачаках го да се обърне към мен, но и след няколко минути той все така продължаваше да разговаря с мъжа до себе си и аз се отказах. Разочарованието остро прободе ребрата ми, също като лакътя на Джо Лин. Без съмнение се бях припознала, казах си. Робърт Кроу беше едно момче, с което излизах в гимназията и което не бях виждала, откакто семейството му напусна Питсбърг, заминавайки незнайно за къде. Спомням си колко благодарна бях, че напуснаха щата — това направи факта, че ме беше зарязал, много по-лесен за понасяне. Какво ли правеше сега?

Тръснах глава, въздъхнах сърдито и укротих крака, който потропваше нервно по пода, с разтрепераната си ръка. Сърцето ми биеше необяснимо бързо. Бяха изминали повече от трийсет години, откакто за последен път бях видяла Робърт Кроу. Можеше ли наистина все още да оказва такова въздействие върху мен?

— Ето го, идва — съобщи възбудено Джо Лин. Изви се от мястото си до пътеката и кръстоса крак върху крак, за да увеличи максимално ефекта от цепката на полата. Над залата се спусна напрегнато мълчание. Колин Френдли влезе в съда през една врата в предната част на помещението и бе отведен до мястото си от един полицай. Адвокатите му мигновено станаха да го поздравят. Обвиненият в убийство беше облечен в консервативен син костюм, прасковена на цвят риза и кашмирена вратовръзка. Чупливата му черна коса бе сресана спретнато назад и изглеждаше точно като на снимката в неделния вестник. Видях как очите му се плъзгат свободно из залата, ловец, който търси жертвата си, помислих си и потръпнах, когато погледът му се спря за миг върху Джо Лин.

— Боже мой, видя ли това? — прошепна тя, като стисна ръката ми, дългите й нокти се впиха в дланта ми. — Погледна ме.

Помъчих се да си поема въздух, не успях. Без никакво усилие, Колин Френдли беше изсмукал целия кислород от залата. Усетих, че ми се завива свят, главата ми олекна.

— Видя ли това? — настояваше Джо Лин. — Той ме забеляза. Той знае, че съм тук, за да го подкрепям.

Жената, която седеше точно пред нас, ядосано се извърна от мястото си, после мигновено се обърна напред.

— Какъв й е проблемът? — попита възмутено Джо Лин.

— Господи, Джо Лин — заекнах. — Чуй се само! Чуваш ли се какво приказваш?

— Какъв ти е проблемът?

Съдията влезе в залата няколко минути по-късно. Почтително, всички ние станахме на крака, после отново заехме местата си. Съдия Келнър беше с подходяща за случая прошарена коса и приличаше точно на съдия. Вероятно по-млад от мен, помислих си.

След това влязоха съдебните заседатели: седем жени, пет мъже и още две жени за заместнички, всичките със значки, които ги идентифицираха като съдебни заседатели. От четиринайсетимата, осем бяха бели, четирима — чернокожи, двама — някъде по средата. Бяха спретнато облечени, почти изненадващо спортно. Или поне аз бях изненадана. Явно бях единствената в залата, освен юристите и подсъдимият, облечена в костюм. С изключение на Робърт Кроу.

Главата ми отново се извъртя към дъното на залата. Този път Робърт Кроу гледаше право към мен. Той се усмихна и прошепна:

— Кейт?

Усетих как сърцето ми се качи в гърлото, дробовете ми изведнъж се изпълниха с ужас. Няма за какво да се притесняваш, казах си. Само защото си в едно помещение с подсъдим, обвинен в серийни убийства, и старо училищно гадже, не значи, че трябва да се притесняваш.

В следващия миг се почувствах така, сякаш някой бе запалил клечка кибрит във вътрешностите ми. Усетих как органите ми се сбръчкват и изчезват сред невидимите пламъци. По челото ми и над горната ми устна изби пот. Раздърпах яката на бежовата си блуза, като се подвоумих дали да не си съблека сакото.

— Много е топло тук — прошепнах на Джо Лин.

— Не, не е — отвърна тя.

Приставът призова за тишина и съдията нареди на прокурора да призове първия си свидетел. Температурата в залата се нормализира. Джо Лин се въртеше притеснено на стола си, докато една спретната на вид млада жена на име Анджела Ригърт се заклеваше.

— Погледни я само — мърмореше си под носа Джо Лин. — Колко е трътлеста и невзрачна. Само може да си мечтае да си хване мъж като Колин.

Колин Френдли сякаш я чу и бавно извърна поглед към нея. Едва доловима усмивка потрепваше в ъгълчетата на устните му.

Джо Лин кръстоса, после разкръстоса крака.

— Ние сме с теб, Колин — прошепна тя.

Усмивката му стана по-явна, после той отново насочи вниманието си към свидетелското място.

— Ще му дам телефонния си номер. — Джо Лин вече ровеше из бялата си сламена чанта за листче.

— Да не си се побъркала? — Искаше ми се да я цапардосам отзад, за да й дойде умът в главата.

Също като скъпия стар татко, помислих си с отвращение, учудена от първичността на инстинктите си. Никога през живота си не бях удряла, нямаше да го направя и сега, независимо колко изкушаващо изглеждаше. Втренчих се в тила на Колин Френдли. Явно, човекът извикваше най-доброто в мен.

Джо Лин вече драскаше набързо името си и телефонния си номер върху някакво парченце хартия.

— Ще му го дам през почивката.

— Ако го направиш, ще си тръгна. Кълна се, веднага си отивам.

— Тогава няма да дойда с теб при мама — отвърна ми тя, като вдигна пръст към устните ми, за да ме накара да замълча.

Хвана ме. Единственият начин, по който бях успяла да я убедя да присъства на следобедната среща, беше, като се съгласих да я придружа до съда. Макар че тя настоя да променим времето на срещата за четири часа, така че да не трябва да „изоставя“ Колин преди разпускането на съда. Не знаеше, че вече така и така бях решила да остана до края.

Все още не бях сто процента сигурна какво точно правя в съдебната зала. Наистина ли смятах, че мога да науча нещо, с което да помогна на Дона Локаш? Или се опитвах да държа изкъсо сестра ми, да я предпазя от Колин Френдли, да я предпазя от самата нея? Или беше просто от любопитство? Не знам. И вероятно никога не ще узная.

— Кажете името и адреса си — нареди приставът на свидетелката, нисичка, леко пълничка млада жена, която изглеждаше уплашена и притеснена. Малките й очи отказваха да погледнат към масата на обвиняемия.

— Анджела Ригърт — промълви тя едва доловимо.

— Ще трябва да говорите по-високо — подкани я любезно съдия Келнър.

Анджела Ригърт си прочисти гърлото и отново си каза името. Вторият път беше малко по-силно. Цялата зала се наклони напред в желанието си да чува по-добре. Каза си и адреса: Олив стрийт 1212, Лейк Уорт.

Прокурорът беше станал и закопчаваше копчето на тъмносиньото си сако, по начина, по който винаги го правят по телевизията.

— Госпожице Ригърт, на колко сте години? — започна той.

— На двайсет — отвърна тя. Изглеждаше така, сякаш не беше съвсем сигурна.

— И от колко време познавахте Уенди Сабатело?

— Бяхме най-добри приятелки от четвърти клас.

— Коя е Уенди Сабатело? — попитах аз.

— Една от жертвите — отвърна Джо Лин, думите се изплъзнаха от ъгълчето на устата й.

Втренчих се в скута си, не бях сигурна дали ми се слуша повече.

— Можете ли да ми кажете какво се случи през нощта на 17 март 1995?

— Отидохме на някакъв купон. Родителите ги нямаше и бяха дошли много хора.

— По кое време отидохте?

— Около девет.

— И купонът вече беше в разгара си?

— Започваше да става весело. Имаше страшно много хора и музиката гърмеше.

— Познавахте ли всички?

— Не. Имаше много хора, които никога преди не бях виждала.

— Видяхте ли обвиняемия?

Анджела Ригърт неохотно погледна към подсъдимия, после бързо се извърна.

— Първоначално, не — прошепна тя.

— Извинете, бихте ли повторили?

— Видях го чак по-късно.

— Но сте го видели?

— Да, беше в задния двор. Видях го, когато излязохме навън да подишаме малко въздух.

— Разговаряхте ли с него?

— Той ме заговори.

— Ще ти се — измърмори Джо Лин.

— Какво ви каза?

— Нищо особено. „Чуден купон“, „чудесна нощ“, нещо такова.

— Уенди Сабатело с вас ли беше по това време?

— Да. Мислеше, че е готин.

— Протестирам, Ваша светлост — възрази един от адвокатите на защитата, като скочи на крака. — Свидетелката може ли да чете мисли?

— Тя ми го каза — отвърна високо Анджела Ригърт.

— Протестирам — възрази отново адвокатът. — Косвени показания.

— Протестът се отхвърля.

Свидетелката изглеждаше объркана, сякаш не беше съвсем сигурна какво точно се бе случило. Не беше единствената.

— Каза ли ви нещо друго за него?

Анджела Ригърт кимна.

— Че имал невероятни очи.

— А вие как смятахте?

— И аз го намирах за готин, малко по-възрастен от повечето от момчетата там.

— После какво стана?

Свидетелката преглътна и прехапа долната си устна.

— Влязохме отново вътре.

— Говорихте ли пак с Колин Френдли?

— Аз не, но по-късно Уенди каза, че щяла отново да излезе да поговори с него.

— И?

— Тогава я видях за последен път.

— Повече изобщо ли не се върна?

— Не. Когато по-късно отидох да я търси, за да й кажа, че съм готова да си ходим, нея я нямаше.

— А обвиняемият?

— И него го нямаше.

Прокурорът се усмихна.

— Благодаря ви, госпожице Ригърт. — Той кимна към защитата. — Свидетелката е ваша.

Адвокатът на защитата вече беше на крака и закопчаваше сакото си. Беше атлетичен на вид мъж, рус и дебеловрат, мускулите по ръцете му ясно се открояваха под сакото на сивия копринен костюм.

— Госпожице Ригърт — започна той, като предъвкваше всяка сричка. — Имаше ли нещо за пиене на този купон?

Анджела Ригърт се отпусна назад на стола си.

— Да.

— А наркотици?

— Наркотици ли? — повтори тя, явно объркана.

— Марихуана? Кокаин?

— Не съм видяла някой да смърка кокаин.

— Вие пихте ли? — настоя адвокатът.

— Изпих няколко бири, да.

— Бяхте ли пияна?

— Не.

— Пушихте ли марихуана?

— Протестирам, Ваша светлост — възрази господин Ивс. — Свидетелката не е на подсъдимата скамейка.

— Свързано е с психическото състояние, господин съдия. Това директно влияе върху способността на свидетелката да разпознае клиента ми.

— Протестът се отхвърля. Моля, отговорете на въпроса, госпожице Ригърт.

Момичето се поколеба, изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Дръпнах си няколко пъти — призна накрая.

— Няколко дръпвания от цигара с марихуана и няколко бири, нали така?

— Да.

— Хвана ли ви?

— Не.

— Но сте излезли навън да подишате малко чист въздух?

— Вътре беше горещо и пълно с народ.

— А навън?

— Навън беше по-добре.

— Тъмно ли беше?

— Да.

— Значи — заяви адвокатът на защитата, като застана право пред съдебните заседатели, — било е тъмно, пили сте и сте пушили марихуана… — Замълча, за да подсили ефекта от думите си. — И продължавате да твърдите, че със сигурност можете да разпознаете клиента ми?

Анджела Ригърт изпъна рамене и погледна право към Колин Френдли.

— Да — отвърна тя. — Сигурна съм, че беше той.

— А, госпожице Ригърт — попита адвокатът, сякаш случайно се беше сетил, — носите ли очила?

— Понякога.

— Носехте ли ги онази вечер?

— Не.

— Благодаря ви. Нямам повече въпроси. — Адвокатът бързо се върна на мястото си.

— Браво — каза Джо Лин и аз бях принудена да се съглася с нея. За по-малко от минута, адвокатът на Колин Френдли чисто и просто беше разбил показанията на Анджела Ригърт, поставяйки ги под основателно съмнение.

— Можете да се оттеглите — нареди съдия Келнър на свидетелката.

Анджела Ригърт си пое дълбоко въздух и слезе от свидетелското място. Очите на Джо Лин я фиксираха с поглед, докато минаваше покрай нас и излизаше от залата.

— Каква задръстенячка — заяви Джо Лин, докато викаха следващия свидетел.

— Обвинението призовава Марша Лейтън.

Погледнах към централния сектор в мига, в който Колин Френдли се обърна към нас. За частица от секундата очите ни се срещнаха. Той дръзко ми намигна, после погледна встрани.