Джой Филдинг
Липсващи парчета (18)

Осемнайсета глава

— Кажи ми пак кои са тези хора и защо ще вечеряме с тях? — попита ме Лари, докато оставяхме колата на паркинга пред „Прецо“, моден италиански ресторант, който се намираше на площада на ъгъла на булевард „PGA“ и Просперити Фармс.

Паркингът беше претъпкан и нямаше свободно място близо до ресторанта. Карахме бавно, като оглеждахме всяка следваща пътека, търсейки празно място. Ръмеше.

— Робърт и Бренди Кроу — припомних му. — Познаваме се от Питсбърг.

— Така — кимна Лари, но гласът му остана безразличен, вял. — И си се натъкнала на него в съда.

— Точно така — съгласих се. — Ето тук — посочих към една кола, която освобождаваше мястото си точно пред огромната книжарница „Барнс и Нобъл“ на другия ъгъл на паркинга.

— А поводът за вечерята е?

— Трябва ли да има повод?

Лари паркира на току-що освободеното място и изключи двигателя. Дъждът се усили. Не си бяхме взели чадър.

— Май че трябваше да те оставя пред ресторанта — каза той.

— Вече е късно.

— Мога да се върна. — Запали колата.

— Не ставай глупав — отвърнах. — Няма да се стопя.

— Сигурна ли си? — попита той.

— Сигурна съм.

Което беше доста дълъг разговор за последните няколко седмици. Прекалена, насилена любезност и за най-незначителните неща. Внимателно опипване на почвата. Казваше се толкова, колкото да бъде разбрано, без да се рискува нито дума повече, за да не се стига до недоразумения.

— Можем да почакаме малко — предложи той.

— Добре.

Загледах дъжда през прозореца. Нямаше да вали дълго, реших. Дъждът във Флорида беше пороен и кратък. Като нещастна любов, помислих си. Представих си Робърт и се почудих дали и те с жена му бяха хванати по същия начин, дали и те безмълвно гледаха през прозореца на колата си, изчаквайки удобния момент, за да избягат от ограничителните рамки на колата си и на съвместния си живот.

Няма нищо по-самотно от нещастен брак, помислих си и се почудих откога съм започнала да смятам брака си за нещастен. Погледнах към съпруга си, като се надявах да съзра усмивка на лицето му, някакъв окуражителен знак, лъч на надежда по отношение на бъдещето ни, но главата му бе отпусната върху облегалката и очите му бяха затворени.

И преди бяхме имали трудни моменти. Месеците след раждането на Сара, докато имаше колики и ни държеше будни по цяла нощ (и бяхме прекалено притеснени и уморени, за да се любим); месеците преди да се преместим в Палм Бийч, когато се опитвахме да убедим семействата си, че решението ни е правилно (и бяхме прекалено притеснени и уморени, за да се любим); седмиците след като първо майка ми, а после и сестра ми се преместиха тук, докато се чудехме как да ги настаним (и бяхме прекалено притеснени и уморени, за да се любим).

Имаше ли някаква закономерност? И дали не се любехме, защото бяхме уморени и притеснени, или се бяхме уморили и притеснили, защото бяхме престанали да се любим? Всичко ли се свеждаше в последна сметка до секса? Без значение на колко си години?

Нищо всъщност не се променя, помислих си. Оставаме си такива, каквито сме. Миналото винаги ни преследва, характерите ни са хронични, като хронична болест. Няма нужда да поглеждаме през рамо. Миналото е точно пред очите ни, издига прегради, блокира пътя към щастливо бъдеще.

Мисълта ми се върна трийсет години назад. Друга паркирана кола в дъжда. Отсечка от селски път, наместо претъпкан паркинг. Двамата с Робърт седим на предните седалки на черния буик на баща му, устните му се притискат към моите, езикът му почти стига до гърлото ми, ръцете му посягат към гърдите ми.

— Нека да го направим — шепне той, отново и отново, все по-настоятелно. — Нека да го направим.

И сигурно щяхме. Вече бях почти готова. Защо не? — крещях мълчаливо на съвестта си. Робърт беше момчето, което всички момичета желаеха, а той желаеше мен. Бях чула приказките за Сандра Лайънс, момичето, при което понякога отивал, след като ме закара вкъщи. Аз ли го тласках в ръцете й? Готова ли бях да го загубя? Всичките ми приятелки го правеха. Какво толкова лошо имаше?

Оставих ръката му да се провре по-нагоре, като сдържах дъха си. Беше толкова хубаво. Бях толкова близо.

— Нека да го направим — каза той отново.

И онова страховито почукване по стъклото. Лицата ни бяха осветени с фенерче и в колата надничаха двама непознати. Ние бързо заоправяхме дрехите си. Бяхме чували зловещите истории за нападнати любовни двойки из шосетата за влюбени. От крадци, от убийци, от чудовища с ужасяващи куки наместо ръце. Такава ли щеше да бъде съдбата ни?

— Добре ли сте? — попита униформеният полицай, когато Робърт свали стъклото си.

Кимнах, прекалено изплашена, за да отговоря.

— Бихте ли искали да ви откараме вкъщи, мис?

Поклатих глава.

— Това място не е много за препоръчване — каза вторият полицай на Робърт.

— Така е, сър — отвърна Робърт.

— На твое място веднага бих откарал това момиче вкъщи.

— Веднага, сър — отвърна Робърт и запали двигателя.

— Карай внимателно — посъветва го полицаят, като удари с длан по покрива на колата, докато ни изпращаше по пътя.

— За какво си мислиш? — питаше ме Лари в този момент, гласът му ме върна в настоящето, сякаш бях вързана на ластик.

— Моля?

— Казах, че както изглежда, скоро няма да спре.

Загледах се в дъжда, който удряше в предното стъкло, усетих как сърцето ми лудо бие в гърдите. Беше прав. Дъждът валеше със същата сила. Погледнах си часовника. Беше осем и десет.

— Дали да не претичаме? — измърмори той.

— Да изчакаме още малко — отвърнах. Какво изобщо търсехме тук? Мястото не беше за препоръчване. Как можах да се съглася да вечерям с евентуалния си бъдещ любовник и жена му? Имах ли друг избор? „Кажи ден, който и да е“ — беше изчуруликала Бренди по телефона миналата седмица. Какво можех да й отговоря? И откога бях започнала да мисля за Робърт като за бъдещия си любовник? „Ако бях на твое място, веднага бих откарал това момиче вкъщи.“

Вероятно по същото време бях решила, че бракът ми е нещастен, осъзнах сега, като разбрах как едно подобно решение неизбежно води до следващото. Последният път, когато бях решила да стигна докрай с Робърт, се бе намесила полицията. Този път се съмнявах, че някой патрул щеше да ми се притече на помощ.

Лари запали колата.

— Ще те оставя пред входа.

— Ще си изгубим мястото.

— Може да намерим някъде по-близо.

Намерихме. Точно пред ресторанта.

— Кажи ми пак как се казваха тези хора — попита ме отново Лари, докато отваряше тежките врати на „Прецо“ и отърсваше главата си от дъжда.

— Робърт и Бренди Кроу. — Очите ми се стрелнаха притеснено из шумната, претъпкана зала.

— И си се познавала с нея от гимназията.

— С него — надвиках шума, като забелязах Робърт в едно от сепаретата в другия край на ресторанта. Беше станал и ни махаше. — Ето ги.

Започнахме да се провираме през тълпата пред бара — както обикновено, той беше в средата на обширната, добре осветена зала — който тази вечер бе почти скрит от навалицата елегантно облечени, добре загорели тела, които се тълпяха около него, опитвайки се взаимно да си привлекат вниманието. Имаше три блондинки с прилепнали червени рокли, които сякаш се бяха наговорили, една брюнетка със смарагдовозелен пуловер и една червенокоса с черен прилепнал гащеризон и бели ботуши до средата на бедрата. Мъжете носеха скъпи златни бижута под разкопчаните копринени ризи във всевъзможни нюанси и черни панталони, сякаш бяха ученици в едно и също скъпо частно училище.

— Имате ли разрешение да се усмихвате така? — чух един мъж да пита, докато минавах покрай него, но не се обърнах. Знаех, че не говори на мен.

Робърт ни чакаше с протегната ръка. Зад гърба му имаше голям черен плакат с грижовно увити на вилица бели спагети.

— Вие сигурно сте Лари. Радвам се да се запознаем. Кейт ми е разказвала много хубави неща за вас — заяви той високо, за да го чуят.

Лари се усмихна и докато стискаше ръката на Робърт, му изкрещя в отговор:

— Разбрах, че се познавате от гимназията.

— Точно така.

Двамата с Лари се пъхнахме от едната страна на сепарето на бледозелени и бежови райета, срещу Робърт и съпругата му.

— Лари, това е жена ми Бренди.

— Радвам се да се запознаем — отвърна Лари.

— Удоволствието е мое — отговори Бренди, после погледна към мен. — Голям порой.

За миг си помислих, че говори за тълпата, после осъзнах, че има предвид времето и притеснено тръснах глава, в случай че по косата ми още имаше капки дъжд.

— Чакахме в колата с надеждата, че ще спре.

— Мисля, че ще вали цяла нощ — отвърна Бренди.

Наистина си говорим за времето, помислих си, като избягвах погледа на Робърт, съсредоточавайки се изцяло върху жена му. Жълт „Валентино“ бе заменил розовия „Шанел“, въпреки че очите й пак бяха натежали от обилното синьо, явно нейна запазена марка. Черната й коса бе прибрана назад с извезана с мъниста диадема. Опитваше се да изглежда с десет години по-млада, отколкото беше и в резултат изглеждаше десет години по-стара. Тъжно е, помислих си, като се надявах да не съм направила същата грешка.

— Изглеждаш чудесно — каза Робърт, сякаш ми четеше мислите и аз зарових глава в менюто, като му поблагодарих, без да вдигам поглед. Бях забелязала всички подробности от облеклото му, още когато го зърнах от вратата: кафявите панталони, бежовата риза, кестенявата коса, небрежно паднала върху челото му, великолепната усмивка. Кажи ми, имаш ли разрешение да се усмихваш така?

В същия този миг си дадох сметка, че нямам ни най-малка представа как беше облечен съпругът ми и виновно погледнах към него. Лари носеше стара тъмнозелена риза на цветя, която винаги много бях харесвала, но която сега изглеждаше доста обикновена, дори някак си износена. Изтъняващата му коса изглеждаше по-рядка от всякога, а челото му бе зачервено и леко се белеше от прекалено многото голф и прекалено малката козирка. Въпреки това бе представителен мъж. Искаше ми се да ме погледне и да ми се усмихне, да ми даде някакъв знак, че все още е на моя страна, че няма да ми позволи да направя някоя глупост.

Моите глупости негова грижа ли бяха?

Трябваше да му кажа колко добре изглежда, преди да тръгнем за насам. Казвайте по нещо хубаво на човека до вас всеки ден, винаги съветвам пациентите си, това ще промени живота ви. Но бях прекалено заета да търся други начини да променя живота си.

— Изглеждаш страхотно в черно — продължи Робърт.

— Благодаря ти — измърморих, докато келнерът се приближаваше да вземе поръчката ни.

— Голяма навалица, нали? — Бренди Кроу посочи с брадичка към бара. — Да знаете какво стана, преди да дойдете. Имаше един млад мъж с малко момиченце. Тригодишно горе-долу, чух го да казва на онези двете жени, че му е чичо и разбира се, те заохкаха и заахкаха, и започнаха да се суетят около него…

— За да демонстрират майчинските си качества — намеси се Робърт.

— В следващия момент той вече им бе взел телефоните и на двете и те останаха да се занимават с племенницата му, докато мъжът каза, че отивал до тоалетната, а всъщност отиде да сваля самка номер три. Страхотно направо.

— Голямо шоу беше — съгласи се Робърт.

— Хлапето сигурно не му е никаква племенница — разсмя се Бренди. — Вероятно я взима назаем от някой съсед, за да се запознава с момичета.

— И аз бих опитал — пошегува се Робърт.

— Едва ли би било необходимо — чух се да казвам, после си прехапах езика.

Бренди се пресегна и потупа съпруга си по ръката. Както и първия път, преди няколко седмици, жестът предизвика пълен хаос в тялото ми.

— Доколкото разбрах, съпругът ми е бил голям сваляч в гимназията. Трябва да ни разкажете за него.

— Страхувам се, че не познавам съпруга ви толкова добре — излъгах, като се съмнявах, че Робърт е споделил нещо за миналите ни взаимоотношения с жена си.

— Е, явно сте му направили голямо впечатление, след като си ви спомня и след трийсет години.

— Аз си го спомних — отвърнах й.

— Удивително, да се срещнете просто така в съда — продължи Бренди.

— Е, доволна ли си от това, че нашият човек отива на електрическия стол? — попита Робърт, като грубо смени темата.

— Повече от доволна — отвърнах искрено.

— Сестра ти как го понася?

— Както може да се очаква.

— Сестра ти ли? — попита Бренди.

— Джо Лин Бейкър — отвърнах, като реших, че обяснението е достатъчно.

Беше.

— О, господи! — прошепна тя, после обвинително погледна към съпруга си. — И да не ми кажеш за това.

Сервитьорът се върна с напитките ни и менюто с вечерните специалитети, като разговорът отново се върна на времето, спортните страници и насладите на живота в южна Флорида. Наклоних глава, преструвайки се на заинтригувана от празните приказки, вероятно дори допринесох за тях, но мисълта ми беше другаде, обратно в разхвърляният едностаен апартамент на Джо Лин, където бях прекарала по-голяма част от сутринта да слушам как сестра ми истерично напада съдебната система, която можела така безсърдечно да осъди на смърт един мъж за престъпления, които не е извършил.

— Как можаха да го направят? — изплакваше тя от време на време. Остатъците от вчерашната спирала се стичаха по подпухналото й, немито лице. Плачеше, откакто вчера следобед бе произнесена присъдата и съдията най-безцеремонно изпрати Колин Френдли в Щатския затвор в Старк да чака екзекуцията си. — Разбира се, адвокатите му ще обжалват.

Притисках я до себе си, докато плачеше, без да говоря много. Не бях там, за да злорадствам. Колин Френдли бе признат за виновен и осъден на смърт и сестра ми, вероятно единственият човек на този свят, който не беше подготвен за подобна развръзка, се терзаеше. Защо се беше поставила в подобно положение, как можеше да обича такъв човек, защо се държеше толкова налудничаво? Сега всичко това нямаше значение. Далече от очите, далече от сърцето, както се казва в поговорката, сестра ми бързо щеше да загуби интерес. Щеше да поплаче за него, може би дори щеше да отиде до Старк да го види един-два пъти, но накрая на Джо Лин щеше да й омръзне от дългото пътуване, от дългото чакане, от липсата на нормален живот. И щеше да приеме неизбежното, да продължи да си живее живота, да забрави за мъжа, осъден на смърт.

Колин Френдли, уверих се вътрешно, като се върнах отново към разговора, който се водеше около масата, вече беше вън от обсега на личния ни живот.

— Имената на улиците ми се струват толкова заинтригуващи — казваше Робърт. — „Лагера“, „Цена“, „Стрелбище“.

— „Градини“ — включих се.

— Точно така — отвърна Робърт.

— Не смятам, че има нещо кой знае колко заинтригуващо във всичките тези имена — отвърна Бренди Кроу. — Било е военен лагер преди, същото вероятно се отнася и до „Стрелбище“. Уърт^[1] авеню вероятно е кръстена на някоя важна личност и няма нищо общо с всички скъпи магазини по него, а тази част от Палм Бийч цялата е била в пасища едно време и сигурно най-хубавите ферми са се наричали…

— … „Градини“ — заключи Робърт, като поклати глава. — Права си, няма нищо кой знае колко заинтригуващо.

Бренди Кроу преметна ръка през рамото на съпруга си и се разсмя, докато юмруците ми се свиха на топка в скута ми.

— В случай че не сте го забелязали, съпругът ми е от последните романтици. — Тя отново се разсмя и си дръпна ръката. Юмруците ми се отпуснаха. — Е, какво мислите за това жена ви да стане голяма радиозвезда? — попита тя Лари.

— Голяма радиозвезда ли? — повтори Лари.

— Искате да кажете, че не ви е казала?

— Мисля, че не. — Лари се извърна към мен, чакаше обяснение.

— Ами, още нищо не е решено — заекнах.

— Мислех, че вече сте измислили всичко — каза Бренди на съпруга си.

— Направих предложение на съпругата ви — каза Робърт на Лари. — Мисля, че чака да го види в писмена форма, преди да го обяви публично.

— Какво предложение?

— Да води собствено шоу с отворени телефони — обясни Бренди Кроу.

— Жена ми е терапевт — отвърна Лари.

— Именно — поясни Робърт. — Ще дава съвети.

— Като във „Фрейзър“ ли? — попита съпругът ми.

— Още не сме решили точно в какъв формат ще бъде — поклати глава Робърт.

— Ами, всъщност, аз имам идея, която смятам за доста добра. — За пръв път тази вечер лицето ми се разтегна в широка усмивка.

— Каква е тя? — Усмивката на Робърт беше почти толкова широка, колкото и моята.

— Седмично двучасово предаване, комбинирано с любовни песни и съвети за разбити сърца — изредих набързо, гласът ми леко трепереше от нервна възбуда. Дотогава не си бях давала сметка колко ентусиазирана съм по отношение на идеята, колко нетърпелива да се впусна в нещо ново. — Всяка седмица ще избираме различна тема и подходящи за нея песни и ще редуваме песните с обаждания на слушатели, които търсят съвета ми. Музиката може да служи като илюстрация на основната идея, като „Не напускай мъжа, когото обичаш“ или „Свърши си работата докрай“, зависи от темата на предаването. Списъкът от теми е безкраен — пиене, самота, брак, изневяра… — спрях и се изкашлях в дланта на ръката си. — Какво мислите?

Лари повдигна рамене.

— Малко разнообразие.

Бренди се усмихна.

— Звучи интересно.

— Страхотно е! — заяви Робърт.

— Кога ще имаш време да се занимаваш с това? — Гласът на Лари ме заля като чаша студена вода и напълно охлади ентусиазма ми.

— Ами, естествено, ще се съобразим с графика на Кейт… — започна Робърт.

— Никога преди не си се занимавала с подобно нещо — каза Лари.

— Там е работата — отвърнах аз. — Ще бъде предизвикателство.

— Не мислиш ли, че в момента имаш достатъчно предизвикателства?

Замълчах. Какво му ставаше? Винаги ли действаше като студен душ?

— За осъществяването на такива идеи трябват месеци — отвърна Робърт. — Ние сме в съвсем начален етап. Дори не сме започнали да водим преговори.

— Трябва ли да си наема агент? — пошегувах се. Плоска шега, както би казала майка ми.

— О-хо — засмя се Бренди и отново прегърна съпруга си през раменете. — Нещо ми подсказва, че ви предстои много работа.

 

 

— Не се чукай с този човек — каза ми Лари, гласът му беше премерен и спокоен, гневът — въздържан и явен.

— Какво? За какво говориш?

— Ти ми кажи — отвърна ми той, докато се качвахме в колата. Пороят беше спрял, но продължаваше да ръми.

— Не знам за какво говориш.

— Спиш ли с него?

— Моля?

— Чу ме.

— Не говориш сериозно.

— Звуча ли като да се шегувам?

— Мислиш, че спя с Робърт Кроу?

— Спиш ли?

— Не, разбира се, че не. Откъде ти хрумна?

— Ти ми кажи.

— Няма какво да ти казвам.

— Той е просто твой съученик от гимназията — каза Лари.

— Да.

— Който си срещнала съвсем случайно един ден в съда.

— Да.

— И случайно се оказало, че притежава радиостанция.

— Бащата на жена му…

— И той ти предлага да водиш собствено шоу. Просто така. Ни в клин, ни в ръкав — добави, без да се интересува от обясненията ми.

— Горе-долу — отвърнах.

— Колко горе?

— Какво?

— Защо ще ти предлага да водиш собствено шоу? Нямаш опит. Не те е виждал от трийсет години. Какво всъщност цели, Кейт?

— Това е много обидно — отвърнах и успях да си придам засегнат вид.

— Не съм идиот — тросна се Лари.

— Тогава престани да се правиш на такъв. — Гласът ми трепереше, въпреки че не беше ясно дали трепери от възмущение, или от вина. Наистина ли бях толкова прозрачна? И дали самата мисъл за извънбрачна връзка бе достатъчна, за да ме накара да се чувствам виновна? Може би трябваше и аз да се отправя към Щатския затвор в Старк, заедно с Колин Френдли?

Лари запали колата и се прибрахме без да говорим повече. Пуснах радиото и се опитах да не мисля за нищо, да се потопя в музиката. Ето един „евъргрийн“, изведнъж чух гласа си по ефира, „Твоето неверно сърце“ на Ханк Уилямс. Уважаеми слушатели, телефонните линии са открити. Подгответе въпросите си.