Иван Мартинов
Чудесна сплав (9)

IX

Кирил не намери Христина, но от една нейна приятелка, на която тя бе поръчала да му каже, че няма да го чака, разбра, че някакъв артист, който играел главната роля в новата пиеса, я поканил в театъра. Обиден и огорчен, той реши да се прибере тази вечер у дома си по-рано и затова побърза да вземе първия автобус за града.

Пристигна по светло и никак не се бави по улиците, а веднага се прибра, но щом влезе в стаята си, остана много изненадан и дори смутен от това, което видя. Вътре, дошли неочаквано, без предупреждение той намери жена си и двете си деца, разположили се съвсем свободно и спокойно на леглото, увлечени в игра с котенцата на хазяите.

Жена му веднага стана и го посрещна строго, дори с враждебно изражение на слабото си лице, както го бе посрещала през целия им съвместен живот. Той видя как очите й измениха цвета си и блеснаха насмешливо зад стъклата на нейните квадратни очила без рамки. Тя беше висока, суха като дървена кука, с хлътнали гърди и тънки крака, студена и равнодушна, с безучастен, мъртъв поглед и отчайващо безразличие към всичко, което се отнасяше до него. Кирил добре я познаваше и никак не се учуди, че е дошла тъй внезапно и неочаквано, както го бе напуснала преди няколко години и както навярно ще го напусне по-късно, без да му даде каквито и да е обяснения за своето поведение.

Поздравиха се мълчаливо с кимане и Кирил веднага се спусна към децата, прегърна ги и няколко пъти ги целуна по бузките.

— Е, как пътувахте? — попита той, когато децата отново се заиграха с котенцата на пода, а той седна срещу нея. — Добре ли мина всичко?

— Добре — отговори тя без желание, като сви устни и по такъв начин изрази веднага отегчението си, — но все пак беше уморително…

Тя нищо повече не каза. Кирил очакваше, че ще се заинтересува как е живял сам, как се е чувствувал в тяхно отсъствие, страдал ли е за тях. Но жена му не продума нищо за това: беше много високомерна и винаги се отнасяше с пренебрежение, а понякога и с презрение към него. Дъщеря на гимназиален учител, тя бе прекарала цялото си детство в града, възпитана от майка си във фалшиво благородство и предвзетост, и затова се отнасяше с пренебрежение към неговия селски произход, сякаш не одобряваше цялата му човешка същност — от простотата в отношението му с хората до едрата му, малко грубовата фигура. Това, разбира се, го дразнеше, дори в първите години на брака им много го ядосваше, но после свикна и постепенно така се примири с всичко, че нищо не му правеше впечатление. Беше му все едно как се отнася с него — с високомерие и презрение или с равнодушие и безразличие. Дори като че ли му беше някак по-добре от това нейно държание: като го отблъскваше от себе си, с поведението си тя му даваше достатъчно основание да оправдава своето отдалечаване от семейството си. И може би затова сега не й обърна никакво внимание и не се почувствува засегнат нито от нейния троснат тон, нито от студенината, с която го посрещна. Той се възползува от възможността да прекъсне разговора с нея и бързо отиде при децата си, защото изведнъж почувствува голяма необходимост от общуване с тях, от вниманието и топлинката им, за да се сгрее в този намръщен есенен ден.

Децата много се зарадваха и тъй искрено изразиха задоволството си, задето тримата ще продължат игрите с котенцата и ще се повеселят, че на него му стана още по-мило и от вълнение ръцете му се разтрепериха. В желанието си да им достави поне мъничко радост и удоволствие, докато са тук при него, той забрави обидата и огорчението, причинено от майка им, и без да се съобразява, че ще предизвика у нея ревност, отпусна се и така безгрижно се отдаде на забавлението, както не беше правил това никога по-рано, дори и в първите години след тяхното раждане. Жена му, която седеше на стола до масата и ги наблюдаваше, скочи на крака и като разпери ръце, спусна се бързо към тях като орлица, на която се готвят да отнемат малките, и им попречи да продължат играта. Той се отдръпна смутен и видимо недоволен от грубостта й, но не посмя да й възрази и само погледна някак тъжно двете деца, свили се изненадани и уплашени от нейната неочаквана намеса. Изглежда, тя разбра какво бе направила и тутакси се обърна към него с неестествено мек и мил глас:

— Ние сме уморени от пътуването и сме много гладни. Имаш ли нещо за ядене?

— Не, но… аз ей сегичка… — И Кирил изскочи навън.

Той отиде до магазина, донесе хляб, сирене, масло и колбаси, върна се пак да купи захар и чай, понеже в бързината бе забравил за тях, сложи чайника да ври на котлончето в кухнята и когато всичко беше готово, а масата наредена от него и жена му, седнаха да се хранят. Децата бяха наистина гладни и ядяха с апетит, а те мълчаливо ги наблюдаваха и бавно дъвчеха, сякаш това, което вършеха сега, беше най-голямото и най-тежко задължение в живота им. Скоро обаче жена му се отказа и стана от масата. Тя походи насам-натам из стаята, разгледа това-онова с явно недоволен, сърдит вид и като не знаеше какво да прави, отегчена седна на единия край на леглото и нетърпеливо зачака да свършат вечерята.

След половин час тя настани децата да спят, а сама се изтегна на кушетката, на която беше тясно и явно нямаше място за него. Кирил нищо не каза. Застанал мълчаливо сред стаята, той веднага прецени, че за сега няма друго разрешение на въпроса, освен да отиде и помоли хазяите за още една постеля и завивка. После, като поразмисли, изведнъж реши, че ще бъде много обидно и срамно за него, дори глупаво, ако още сега, веднага след нейното идване, те разберат, че не живеят добре, че се чувствуват едва ли не чужди един на друг и не спят в едно легло, затова се отпусна уморено на стола до масата. Как да постъпи? Можеше веднага да стане, да излезе и отиде някъде, да не се върне повече тук при нея, но… мъчно му беше за децата, които не бе виждал повече от две години, мъчно му беше и за самия себе си, защото… защото се страхуваше от нея. Познаваше я добре и беше убеден, че тя е способна на всичко… да го изложи и оскандали, дори да направи така, че да го погуби завинаги… Тогава какво ще стане с Христина? Кирил продължаваше да седи отпуснат на стола и да мисли. Изтегнала се на кушетката, жена му го наблюдаваше. Тя забеляза неговото отчаяние, дожаля й, види се, за безпомощността му и като разбра, че все пак засега няма друг изход, приповдигна се и с тъничка, едва забележима, но явно състрадателна усмивчица на бледите си, обтегнати устни се обърна към него:

— Е, какво? Ти не ми каза как живееш тук сам, без нас… По-добре ли се чувствуваш?

Той я погледна учудено.

— Защо говориш така! Нали виждаш?

— Виждам, виждам — кимна тя — и затова те питам…

— Не мисли, че ми е леко.

— Не мисля. Личи си! — И тя посочи с очи стаята, чиято обстановка явно не й харесваше. — А имаш ли някакви занимания?

Той не я разбра.

— Какви занимания?

— Ами че… такива, от каквито има нужда всеки мъж, който е без жена.

— Искаш да кажеш развлечения, забавления?

— Да… или не съвсем в прекия смисъл, а ей тъй…

Едва сега той я разбра и усети как пред очите му притъмнява.

— Не съм за съжаление, ако е в точния смисъл, но ако ме питаш в преносен, мога да те уверя…

— Няма нужда, няма нужда да ме уверяваш! — каза тя съчувствено и в същия миг той видя как очите й блеснаха от недоверие.

— Все пак не съм без приятели, дружа с мнозина — призна той откровено.

— Приятели? О, не става дума за тях!

— А за кого?

— Ти по-добре знаеш от мене и би трябвало да ми кажеш.

— Нищо не мога да ти кажа.

— То се знае, че не можеш. Кой мъж досега е признал това пред жена си?

— Но аз те уверявам…

— Напразно!

Той сви рамене. Тя го погледна с предизвикателен израз на лицето.

— Няма ли да лягаш?

— Ще лягам, но… не ще ли ни бъде там тясно? — запита той и посочи с очи кушетката.

— А какво? Така ли ще стоиш прав цялата нощ? — отвърна тя присмехулно и като се отдръпна, направи му място до себе си. — Лягай!

— Е, добре — засмя се той, — наистина ще ни бъде тясно, но все някак ще прекараме нощта… — И без да чака повече покана, бързо се съблече и се настани до нея.