Иван Мартинов
Чудесна сплав (10)

X

След премиерата Христина отиде да вечеря в ресторанта заедно с брат си и няколко негови приятели. Групата не беше голяма, но доста шумна. С тях дойде и артистът, който изпълняваше главната роля и който обра тази вечер овациите на жадната за развлечение и забавление публика. Наистина пиесата не се отличаваше с особени достойнства — някаква сантиментална история, съчинена от не дотам даровит автор, — но беше поднесена от талантливия режисьор в много добра постановка, така че грабна сърцата на зрителите. Всички приятели на брат й бяха доволни. Разбира се, най-доволен беше артистът, тъй като това беше първата му голяма роля, откак бе постъпил в театъра. Затова и влязоха в салона с голямо оживление, което не можа да не направи силно впечатление и да не привлече вниманието на посетителите.

Настаниха се на масата, отредена специално за тях в дъното, по-далеч от оркестъра, за да могат едновременно и да слушат, и да разговарят, без никой да им пречи. Келнерите, както винаги, услужливи към такива гости като тях, веднага се притекоха и започнаха да им сервират.

Още при първата глътка Христина почувствува, че виното е доста силно и може да се напие, въпреки това пи наравно с всички и скоро усети, че й става горещо и главата й се замайва. Беше й безкрайно приятно да седи в компанията на мъже — тя, единствена жена — и да слуша техните разпалени спорове, да преценява отстрани кой колко е умен и какви мисли изказва, да се радва и възхищава от остроумията на брат си, да се учудва на афоризмите на приятеля му, журналиста, да бледнее леко пред жлъчните думи на тоя или оня от тях и особено да улавя и усеща върху себе си погледа на артиста. Към него тя вече бе проявила нещо повече от обикновено любопитство — завладяла я бе историята на живота му, пленила я бе неговата съдба и от ума й не излизаше случката, която бе разказал у дома им. Сега, когато отново седеше на една маса с него, тя си спомняше за страданията, които бе преживял след смъртта на нещастната жена, заразена от тежко болния му приятел, и чувствуваше, че сърцето й се изпълва с чувство на голяма симпатия към него. Затова и с удоволствие пи наздравица в негова чест — за успеха му на сцената и за щастието му в живота, което всички му пожелаха. А след тази чаша, която изпи наведнъж до дъно, тя се отказа да пие повече, като заяви, че вече нито капка няма да сложи в уста.

Вечерята завърши с повишено настроение, всички бяха доволни. После един след друг, под разни предлози, сътрапезниците си отидоха, а брат й пожела да слезе долу в бара и да прекара там, още няколко минути. Христина и артистът останаха сами. Той предложи да излязат да се поразходят из улиците, а след това да я изпрати до дома й. Тя веднага прие.

Беше влажна есенна нощ. Дъждът бе престанал, но небето все още се изцеждаше. Вятърът продължаваше да гони облаците, които бягаха разпокъсани на големи валма, а между тях, в пролуките, сякаш в бездна сред вълните на разбушувал се океан плува като малка ладийка луната. Замечтана, унесена, Христина вървеше до артиста и не чуваше какво й говори с тих, приглушен глас. Тя си мислеше за Кирил. Защо го остави тази вечер сам? Защо не го предупреди по-рано? Нима не можеше да дойде и той с нея в театъра? Изведнъж гласът на артиста я изтръгна от унеса, като че ли я събуди от сън. Спътникът й беше станал вече много нетърпелив и не можеше да си обясни как така й говори почти през цялото време, откакто излязоха от ресторанта, а тя мълчи и нищо не казва, сякаш е сама на улицата.

— Ах, извинете! — каза оживено тя и се загърна още повече в палтото си, тъй като бе усетила как влагата и студът пронизват тялото й, завладяват я цялата и я карат да трепери. — Чух ви, но не ви разбрах добре. Какво искате да ми кажете?

Той се почувствува още повече засегнат от думите й, но не се разсърди, а запази благоприличния си вид на разсъдлив млад човек.

— Казвам ви — продължи той, — че времето сега още не е така лошо, не е съвсем студено и можем по-често да се срещаме, да излизаме на разходка.

— Да — кимна само тя.

— Искате ли пак да се срещнем?

Христина се спря.

— Да се срещнем пак ли? — обърна се към него и го погледна. — Какво пък, защо не! Можем да се срещнем… пак, както казвате… — И тихо се засмя.

Той остана недоволен от отговора й.

— Защо се засмяхте?

Христина отново се засмя.

— Да, кажете ми, моля ви се, защо се засмяхте? Ето че и сега се смеете! — настоя той с тон на обиден човек и я погледна недоверчиво.

— Ами че тъй на, смешно ми е. И аз самата не зная защо…

— Знаете, знаете! И аз ви моля открито и откровено да ми кажете — настоя той с такъв развълнуван глас, че тя едва се въздържа да не избухне в още по-неукротим смях. Но разбра, че ще го обиди и изведнъж стана сериозна.

— Добре, ще ви кажа. Досмеша ми, когато казахте думичката „пак“ като че ли ние с вас сме се срещали често и тая вечер ако сме заедно то е една от тия срещи. Нали тъй излезе? — попита тя с подкупващ тон в гласа и отново се засмя.

Засмя се и той.

— Да, така излезе — съгласи се той и му беше безкрайно приятно да признае това сега пред нея.

Бяха излезли на главната улица бяха стигнали до края на града и вече навлизаха в тъмната и тиха алея на крайречния парк в едно от ония кътчета, където за такива като тях можеше да се намери спокойствие и самота.

Вятърът беше разгонил облаците и разчистил небето. Луната, измъкнала се от тъмните бездни и разбушувалия се океан, плуваше леко по гладката му тъмносиня повърхност, сякаш се носеше върху укротени вълни. От време на време подухваше слаб полъх и от клоните на дърветата се ронеха над главите им ситни като прашец дъждовни капчици.

Те вървяха един до друг по широката алея, прескачаха блесналите локвички и отиваха все по-навътре в парка. Той говореше възбудено и разгорещено, а тя слушаше с интерес и дори с някаква неподозирана наслада гласа му.

— Има моменти в живота на човека, когато той се чувствува съвсем малък и нищожен, като че ли няма никакво значение за природата — звучеше неговият ясен и чист глас с увлечение. — Изпитвали ли сте някога подобно чувство?

— Не, никога.

— А представете си, аз съм изпитвал…

— Нима?

— Да, разбира се. И неведнъж, а много пъти, дори и сега…

— Наистина ли?

— Уверявам ви!

Тя не отговори. Знаеше за какво загатваше, но не искаше да му даде повод и той да разбере, че на нея всичко й е ясно защо говори това сега. Помнеше какво се бе случило с него и какво бе преживял след смъртта на любимата си, но не можеше с нищо да му помогне, а най-малко можеше да му обещае, че ще бъде по-внимателна и по-ласкава с него. Стана й жал. Какво да направи? Как да постъпи, та той да види истината и да престане да се заблуждава?

Като продължаваха да се движат все така близо един до друг, почти допирайки раменете си, те навлизаха все по-навътре и по-навътре в парка, който се простираше покрай шумящата, разпенена река, придошла и набъбнала след продължителните дъждове. Изведнъж, най-неочаквано, той заговори още по-разпалено. И колкото по-навътре отиваха, толкова повече се оживяваше. А на нея й ставаше все по-безразлично и дори престана да го слуша. Той с увлечение й разказваше някаква друга история, станала пак с него, а думите му се нижеха като еднакво оформени гарички, край които влакът профучава, без пътниците да ги забележат — така минаваха те и край нейните уши: от всичко, което чуваше, в съзнанието й не оставаше нищо. Сега мисълта й отново беше изцяло заета само с въпросите, свързани с Кирил. Какво ще каже той, когато научи за нейната постъпка? Тя се мъчеше да се оправдава, че причината за това, че тази вечер не го дочака, се дължи на желанието й да отиде на театър, но дълбоко в себе си се упрекваше за държанието си, като намираше, че е виновна. Да, много виновна!

Внезапно гласът на младия човек, който вървеше до нея и говореше монотонно като бръмченето на пчела, още веднъж я изтръгна от унеса й, този път с резкия си тон:

— Слушате ли ме или си мислите за нещо друго?

— Слушам ви.

Явно беше и за двамата, че нямаха никакви допирни точки, никаква вътрешна връзка и че колкото и да се мъчеха да си създадат тема за общ разговор, това никак не им се удаваше.

„Значи — помисли си Христина, — време е вече да се разделим!“

И като потръпваше с цялото си тяло — от вълнение или студ, сама не знаеше, — тя се загърна пак в палтото си и каза тихо:

— Моля ви да се връщаме. Искам да се прибера у дома. Ще ме изпратите ли?

— Разбира се. Нали тъй съм ви обещал!

— Благодаря.

Тръгнаха мълчаливо по обратния път. И без да произнесат нито дума, изминаха дългата алея и се озоваха в началото на главната улица, която пресичаше града. После свърнаха надясно и се прехвърлиха по покрития мост оттатък в старата част, прекосиха малкия площад и поеха нагоре по стръмните улички на Варош. Стигнаха до дома й и се спряха пред малката дъсчена порта с широк и надвиснал също тъй дъсчен покрив. Тук тя му подаде ръка и младият човек се залови за нея като удавник за сламка.

— Ще се видим ли пак?

— Да, ще се видим.

— Кога?

— Когато ме поканите.

— Добре. Още утре вечер… пак в ресторанта.

— Но няма да дойда сама, а с приятел, съгласен ли сте?

Той се замисли, после отговори твърдо и решително:

— Съгласен съм. Елате с когото искате, ще ви чакам!