Иван Мартинов
Чудесна сплав (25)

VIII

Наистина чудни неща стават понякога в душата на човека! Владо беше в отлично настроение. Той крачеше бодро с трите момичета и бъбреше, говореше безспирно за каквото му дойде наум. Трите момичета се смееха от сърце и на него му ставаше още по-весело и още по-интересно да се забавлява с тях, да се увлича от играта на думите, в които сега не влагаше никаква мъдрост и остроумие, за да блесне, както държеше в друго време.

Вървяха бавно по алеята на дългия крайречен парк. Около тях беше тъмно, тихо и някак необикновено красиво под надвисналите клони на дърветата. Гъста мрежа от светлини и сенки падаше над главите им и на тях им се струваше, че се движат по дълъг, люлеещ се телен мост, под който тече и шуми разпенена реката. Неочаквано излязоха на открито място и пред очите им блесна ярка светлина. Откъде идеше тя? Вдигнаха глави и видяха, че високо горе, над скалите, където минаваше железопътната линия, се бе показала късната луна, закачила едното си рогче за някакъв извит като човешко ухо камък, сякаш бе златна обеца. И точно в този момент до тях стигна дълбоко, тежко пъшкане и преди да разберат какво може да бъде това, от тунела изскочи нощният пътнически влак, фаровете на локомотива заслепиха очите им, вагоните се заточиха един след друг с мъждукащи прозорчета, минаха над тях и изчезнаха в другия тунел…

Възхитена, Жана плесна ръце.

— Ах, колко е красиво!

Другите стояха до нея онемели и запленени от необикновената гледка, която изведнъж се бе разкрила пред очите им с цялата си нощна красота.

Първа се опомни Ана, която винаги в такива случай се чувствуваше като тяхна по-голяма сестра.

— Хайде, време е да се връщаме — каза тя и без да чака потвърждение, сама тръгна обратно по песъчливата алея.

Пътят им беше вече познат. Отново вървяха притиснати, все още възхитени от рядкото събитие, каквото е да видиш нощем влак как минава над тебе горе, високо над пътя, под самите надвиснали скали, влак, осветен от новородената луна.

Но сега, когато вече се връщаха, кой знае защо нямаха онова желание да бъбрят за всичко, което им дойде наум. Може би бяха уморени или бяха си казали най-необходимото…

Най-тъжна и мълчалива беше Ана. Владо вървеше до нея и се мъчеше да разбере какво става в душата на момичето, което се бе затворило в себе си. Но напразни бяха усилията, които полагаше. Явно беше, че тя мисли за нещо и не иска да разговаря с никого, за да не отвлече вниманието си.

— За какво мислиш, Ана? — най-сетне не изтърпя той.

— За себе си.

— Какво точно?

— Питам се какво нещо е човешката душа и не мога да си отговоря. Понякога ми се струва, че тя е открита и чиста като бял лист, но в повечето случаи разбирам, че е тъмна като бездна…

— Тъй ли?… Чудно нещо! — каза той, поразен от нейните мисли — тя разсъждаваше както никое от момичетата, които познаваше досега. — А по повод на какво ти дойдоха тия мисли в главата?

Тя никак не забави отговора си:

— Нима няма никакъв повод в живота? Ето например ние трите вървим с тебе и ти си блъскаш главата, не знаеш коя от нас е за предпочитане и искаш, и търсиш, и чакаш да разбереш това… Така ли е или не?

Владо се смути от прозорливостта, с която тя бе проникнала в душата му, но не поиска да признае това.

— Не, мамиш се, ако мислиш така! — запротестира той и се обърна към другите две момичета, които вървяха малко преди тях. — Вие какво мислите? Същото ли? Съгласни ли сте с нея?

— Да. Щом Ана мисли така, значи, е така, няма измама и лъжа! — потвърди Мария.

А Жана добави:

— Ние винаги трите мислим еднакво, тъй да знаеш!

Владо се обърка.

— Чакайте! С какво съм заслужил тези упреци? Обидил ли съм ви с нещо, огорчил ли съм ви или що, а? Кажете ми, моля ви се, и аз съм готов веднага…

Той се запъна, не можа да продължи, за да им каже какво е готов, но сметна, че ще бъде лошо, ако замълчи, и веднага намери изход от заплетеното положение, в което бе изпаднал:

— Аз ви уважавам и трите, ние дружим отдавна и вече ви познавам добре, но не съм сигурен и не мога да кажа коя от вас най-много уважавам, защото и трите сте ми еднакво близки…

Той понечи да каже още нещо, за да се оправдае напълно, но Ана ненавреме го прекъсна:

— Тъкмо за това, че и трите сме ти еднакво близки, и трите еднакво уважавани, и трите еднакво може би ухажваш, ние повече не можем да дружим с тебе, повече не можем да се срещаме с тебе.

— Но защо, защо?

— Казах. Не можеш да флиртуваш едновременно с трите.

— Но аз не флиртувам, Ана.

— А какво е това, което правиш?

— Повярвай ми, аз сериозно… съвсем сериозно…

— И с трите ли?

— О, не! — Владо замаха с ръце, като че ли се бранеше от неочакван и непредвиден нападател. — Аз съм готов още сега, ако ти се съгласиш…

— Да избереш мене като по-голямо парче шоколад, така ли?

— Не, не! — запротестира той. — Този път аз искрено и честно… Ана, кажи, не желаеш ли повече да се виждаме?

— Не, късно е вече! — каза тя строго. И изведнъж се спря: — Дотук, по-нататък ние сами можем…

Бяха напуснали парка и навлизаха в града по главната улица. Вдясно, по моста, се отиваше оттатък, в другата, старата част, във Варош, където се намираше тяхната къща, а вляво — към центъра, където трябваше да отидат те. Владо разбра намеренията им и се разтревожи — почувствува се засегнат от техните думи, от недоверието към неговите сериозни намерения. Той се опита да възрази, но Ана беше непреклонна.

— Не. Казах, ние сами можем да си отидем!

— Но как така сами посред нощ?

— Нощ?… Тя се огледа. — Я виж, вече се е разсъмнало!…

Наистина мракът бе започнал да избледнява и в утринната дрезгавина все по-ясно изпъкваха очертанията на къщите. А и първите ранобудни минувачи се бяха появили тук и там, макар че беше неделя — ден, в който малцина работят.

Разколебан, Владо още веднъж се помъчи да склони момичетата.

— Все пак аз трябва да ви изпратя — каза той съкрушен.

— Безсмислено! — упорствуваше Ана. — Ще ги изпратя аз… — Тя посочи Мария и Жана. — Живея най-далеч и пътят ми минава оттам… Лека нощ!

— И никога ли няма вече да се видим?

— Никога… или не… може би случайно някога ще се срещнем. Естествено тогава от уважение един към друг ще се спрем и заговорим. Нали каза, че много уважаваш и трите ни?…

Ана хвана подръка двете си приятелки и бързо тръгна с тях по тихата и пуста улица.

— Ана!… Ана!… — извика Владо.

Тя не се обърна и продължи да върви с двете момичета. Тогава той се спусна подир тях.

— Мария!… Жана!… Почакайте!…

Но нито едно от момичетата не се спря, а и трите бързо се отдалечаваха по улицата, като почукваха с токчетата на обувките си.

Владо разбра, че и трите са непримирими и няма да се върнат, и бавно премина моста, прекоси площада с паметника и се заизкачва по тясната калдъръмена уличка.