Иван Мартинов
Чудесна сплав (28)

XI

Този ден беше за леярите почти празник. Всички тържествуваха, а от всички най-много Игнат. И как нямаше да се радват! След сполучливите опити за получаване на нова сплав в завода бяха започнали производството на новия модел мотоциклет, а те трябваше непрекъснато да поддържат пещите и да изливат в готовите форми желязната конструкция на рамката и всички детайли към нея.

От сутринта пещта, при която работеше Игнат, гореше при най-висок градус на топенето. Вътре нажежената метална лава кипеше и им предстоеше скоро да я пуснат по тесния улей, за да напълнят кофите. Наближаваше вече последната минута и всички чакаха, застанали отстрани с ръжени в ръце, а Игнат се вълнуваше и от нетърпение усещаше как сърцето му неудържимо тупка.

Наведен леко, той се взираше през сините си предпазни очила в отвора на пещта и се мъчеше да разбере дали не е време вече да се излее сплавта. Да, всичко е готово! Но защо още се бавят инженерът и майсторът? Защо не дойдат, както бяха обещали, за да присъствуват при първото наливане на формите? Игнат ги потърси с очи. И инженерът, и майсторът седяха на своите високи, въртящи се столове и като че ли не бързаха, не искаха да знаят какво става тук, при пещта. Да ги повика ли? И докато реши как да постъпи, Игнат видя, че някой застана зад него. Той се обърна изненадан. Беше бай Стаменко, възбуден и като него развълнуван.

— Е, момчета, готово ли е?

— Готово е, майсторе — извика зарадван Игнат. — Отдавна сме готови и само вас чакаме…

— Добре, добре. — Старецът поклати глава. — Хайде, изливайте!

— Ама няма ли да почакаме инженера?

— Инженерът отиде до дирекцията, повикаха го по бърза работа…

Игнат хвана лоста за освобождаване на улея.

— Давай! — махна той с ръка на крановичката.

Кранът запълзя леко и гладко по стоманените релси, поднесе кофата, Игнат натисна лоста и от отвора на пещта потече разтопената лава. Блестяща огнена дъга се изви над главите им и разсипа рояк искри.

Кранът отнесе кофата до другия край на дългото помещение, остави я там и веднага се върна с друга, празна кофа.

От стъклената будка горе крановичката следеше напрегнато какво става долу и лицето й изразяваше голяма загриженост. Тя бе свила пълните си, начервени устни и внимателно наблюдаваше всяко движение на хората. Тържествеността на момента никак не я интересуваше. Ръцете й бързо пипаха. Тя се страхуваше да не пропусне онзи момент, в който трябва да поднесе кофата към края на улея. И беше много предпазлива, защото и най-малкото невнимание можеше да струва живота на някого долу. Силно впечатление й правеше един от тях, Игнат, онзи едрият, бащата на двете деца, който… Като забелязваше развълнуваните движения на ръцете му, тя усещаше, че възбуждението обзема и нея.

— Давай! — подвикна нетърпеливо отдолу Игнат и като видя, че кофата падна и се намести точно под улея, дръпна лоста. — Хайде, готово!…

Кранът отново се раздвижи и отнесе над главите на хората напълнената с разтопен метал кофа към формировъчното отделение. Няколко пъти той идва и пълни кофите, а крановичката все така внимателно ги отнасяше. След петнадесет минути пещта беше вече съвсем празна, веригата на крана издрънча и увисна успокоена.

Игнат си отдъхна. Най-сетне всичко мина благополучно! Той избърса с длан потното си лице и не забеляза как по челото му оставаха черни следи от сажди. Беше все още силно развълнуван. Чувствуваше голяма нужда да си поотдъхне, да се съвземе, та след това да се залови за работа…

В ъгъла, където бе отишъл майсторът, се бяха събрали неколцина души и инженерът им разказваше нещо възбудено и махаше с ръце, сякаш се караше и се заканваше на някого, а старецът клатеше побелялата си глава. Игнат искаше да отиде при тях и да научи каква е работата, но преди да се реши, с изненада видя, че инженерът се упъти към него. Наближи го и отдалеч извика:

— Край, спирай работата!

— Защо, другарю инженер? Какво е станало?

— Така, спираме производството на новия мотоциклет.

— Но нали имаме нареждане и по плана трябва до края на годината да пуснем най-малко хиляда?

— Казах, спираме производството! — разсърди се инженерът и очите му блеснаха някак особено недоволно. — Ей сега идвам от дирекцията и там ми казаха, че министерството отменя решението си…

— А планът?

— Планът си е план, ще работим и ще произвеждаме другия, засега това е нареждането… Хайде, гасете пещите! — И без да дава каквито и да е други обяснения, инженерът си отиде.

„Брех, майка му стара, какво стана?“ — запита се Игнат и го обзе такъв яд, че му идваше да захвърли ръжена и да побегне от леярния цех, извън завода, далече някъде оттук, дето никой няма да го види и той сам ще уталожи мъката си. Наистина, какво си мислеха, пък какво излезе! А само колко сили, колко надежди и очаквания, колко желания и стремежи отидоха напразно! И защо другарите отгоре правят така? Защо хората от министерството не помислят предварително, преди да се съгласят на нещо, и после да се откажат от него? Изложиха се с проекта за тоя мотоциклет, изложиха се с тия опити за получаване на по-добра сплав… Гледай ти какви били хората в града! А той си мислеше за тях, че всички са такива умни и справедливи — каквото решат и кажат, така е и отмятане от него няма! В село не е така — там хората са по-други и думата си им дума: каквото им е на сърцето, това им е и на езика. Наистина те са по-прости и не умеят тъй хубаво да говорят като тук, но затова пък от един поглед разбират какво искаш да им кажеш и от какво имаш нужда. Да си признае, омръзнало му е вече тук, в града, и напоследък някак тежко я кара, едва търпи и чака да свърши денят, да прекратят работата и да се прибере у дома си. Не е ли по-добре да се върне на село? Там скоро хората ще започнат да живеят като в града и дори по-леко, защото всичко ще има и ще бъдат по-близо до земята, а който е по-близо до земята, той е най-добре и от него по-щастлив няма да се намери. Я да поговори тая вечер с жена си и да вземат, та да се вдигнат и всички, цялото семейство, и той, и тя, и децата заедно с покъщнината, да отидат в село! Там майка му и баща му ще ги посрещнат с отворени обятия, ще ги прегърнат и ще им се израдват така, като че ли цял живот не са ги виждали… Хм, хм! Трябва да помисли, трябва двамата с Йонка да решат! А сега… Какво? Защо още се бавят?

Игнат едва дочака края на работното време. И когато дойде часът да напуснат завода, той излезе с такъв унил вид, сякаш не се връщаше у дома си, а отиваше някъде, където го чакаха още по-големи неприятности.

Вкъщи се прибра със странен и неузнаваем израз на лицето си, толкова странен и неузнаваем, че жена му се уплаши. В ръцете си държеше бутилка ракия, от която още не бе сложил капчица в уста, но явно беше, че се вълнува. Остави бутилката на масата пред себе си, отпусна се тежко, с въздишка и като оброни глава на гърдите си, поседя мълчаливо около една минута и пак въздъхна тежко. Загрижена, жена му се приближи до него и го погледна със затаен в очите страх.

— Игнатчо, мили… Какво е станало? — запита тя с треперещ от вълнение глас.

— Нищо, не ме питай! — махна той с ръка, отвори бутилката, наля си една чаша и я изпи наведнъж.

Жена му примря.

— Божичко, какво правиш? — проплака тя. — Нали ми обеща…

— Махай се! — изръмжа той и си наля втора чаша, изпи и нея, а после надигна бутилката и пи направо от гърлото й.

Очите му блеснаха, погледът му се замъгли. Лицето му се изкриви и той целият се приведе над масата, сякаш търсеше в нещо опора, за да се задържи на стола.

— Какво правиш? — зарева жена му. — Съвземи се, стресни се… Деца имаш, жена имаш!

— Ка-зах ти, да се мах-хаш, че като те фра-асна… — Игнат се надигна, едър, страшен, заплашителен, олюля се и като забеляза децата си, хванали се за ръце, да се притискат уплашено до стената, измуча като ранен бик: — Не искам повече тук, не мога, чухте ли?… Искам там, в кръчмата, при хората!…

— Но нали ти се съгласи, помниш ли, и обеща, че повече няма кракът ти да стъпва там… — започна да му се моли жената, но той я погледна свирепо с налените си с кръв очи, размърда едрата си снага, сякаш върху му налитаха хиляди насекоми, които го безпокояха и докарваха едва ли не до бяс, замаха с ръце, обърна се и бавно, като се клатеше, тръгна към вратата.

Жена му и децата му, онемели от страх, мълчаливо го проследиха с очи, докато той изчезна от погледите им.