Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 2 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Иван Мартинов
Заглавие: Чудесна сплав
Издание: първо
Издател: Издателство на Отечествения фронт
Град на издателя: София
Година на издаване: 1983
Тип: роман
Националност: българска
Печатница: „Александър Пъшев“ — Плевен
Излязла от печат: м. август 1983 г.
Редактор: Мария Арабаджиева
Художествен редактор: Ели Данова
Технически редактор: Румяна Браянова
Художник: Юлия Иванова
Коректор: Кева Панайотова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13784
История
- — Добавяне
XV
Когато Кирил влезе с жена си в салона, който през деня беше стол, а вечер им служеше за събрания, концерти и забави, той беше препълнен. Масите бяха събрани и натрупани една върху друга в дъното до стената, а столовете бяха наредени наоколо и на тях вече седяха по-възрастните. На малката сцена, потънала в тънките на черни драперии, свиреше оркестърът на завода, а по средата на салона младежите разгорещено танцуваха.
Кирил се появяваше тук за пръв път с жена си и му беше твърде неудобно и мъчно, че тя се отнасяше към хората от неговата среда така високомерно. Седнал на стола до нея на едно от най-добрите места, той чувствуваше, че като че ли се навира в очите на всички, които бяха около тях. Със свито сърце той местеше погледа си ту тук, ту там, спираше го на някоя група и продължително се взираше, сякаш искаше да открие някого… Ах, ето го и бай Стаменко! Кирил се зарадва и изведнъж усети как му стана по-леко на сърцето. Старецът бе дошъл със своята бабичка. Те се бяха настанили до сцената, по-близо до оркестъра, слушаха с видимо изразено удоволствие на лицата си звуците на инструментите, особено на саксофона, и не изпускаха нито едно движение на младите, които играеха пред тях. Времето им бе минало и макар че някога бяха живели с ритъма на други танци, по-бавни и по-плавни, не толкова изкълчени и предизвикателни, като че ли бяха свикнали с новите и ги приемаха като нещо съвсем редно. Кирил срещна погледа на стареца и го поздрави с леко кимане. От своя страна бай Стаменко също му кимна усмихнат и на него му се стори, че му бе направил дори някакъв знак с ръка. Кой знае, може би старецът искаше да му каже нещо. Той се понадигна, за да отиде при него, но се досети, че тъкмо в този момент никак не е уместно да прави това, и се въздържа. „Добре, по-късно ще се видим и тогава ще ми кажеш!“ — опита се да му отговори с погледа си, обърна глава на другата страна и продължи да наблюдава танцуващите.
Неочаквано Кирил трепна и се понадигна едва ли не с цялото си тяло. Между танцуващите, там някъде в края на салона, той съзря Христина да се движи гъвкаво и плавно с един млад човек, доста хубав и привлекателен, с гъста, тъмна коса и умно, изразително лице, малко тъжно и замислено, но затова пък някак одухотворено и интересно. Те стигнаха до средата на салона и за миг застанаха един срещу друг, а после бързо раздвижиха краката си и започнаха да играят, като наклоняваха главите си една към друга, сякаш си шепнат нещо. Кирил намери в играта им известна сдържаност и тъкмо това му хареса. Но все пак му беше много неприятно, че тази вечер с нея танцува не той, а друг, непознат млад човек, и вече искрено съжаляваше, че всичко, което бе станало между тях, няма вече никога да се поправи. Той леко смръщи вежди и сви устни — и за пръв път в живота си изпита ревност.
Жена му, която седеше равнодушно и без какъвто и да е интерес разглеждаше танцуващите, забеляза неочакваната промяна, станала изведнъж с него, обърна изпъкналите си очи и спря погледа си там, където доскоро гледаше той. Тя нищо не каза, но, види се, в душата й се бе промъкнало някакво съмнение, тъй като бе вече подочула туй-онуй за връзките му с някакво момиче. Кирил се съмняваше в хазяите си и скоро се убеди, че за да се развалят отношенията между съпрузите, не е нужно да се отива толкова далеч: винаги може да се намерят хора, които с радост и удоволствие ще наврат носовете си в техния дом.
Оркестърът престана да свири. Младежите се пръснаха и салонът изведнъж се опразни, стана някак по-широк и по-тих. Кирил се зарадва и веднага предложи на жена си:
— Искаш ли да изпием по една лимонада?
Станаха и мълчаливо тръгнаха към бюфета. Като си пробиваха път през натрупалата се тълпа, неочаквано те се натъкнаха на бай Стаменко и жена му. Старецът като че ли ги бе дебнал и щом застанаха един срещу друг, той се зарадва и не скри това нито от него, нито от жена му.
— А-а, ето го и нашия инженер! — извика той, протегна ръка и го поздрави сърдечно, а после представи жена си: — Запознайте се с моята бабичка. Тя не е съвсем за забави, но… Какво да се прави? И на нас ни се иска да се повеселим като младите…
Кирил с удоволствие се запозна. Жена му едва подаде ръката си и това направи силно впечатление на стареца. Но бай Стаменко не обърна особено внимание на постъпката й, като че ли си я обясни с болест или някакво друго неразположение, и само я погледна някак изпитателно.
— Знаеш ли, другарю инженер — продължи той разпалено, — че аз поставих въпроса в партийното бюро?
— Кой въпрос, бай Стаменко?
— Как кой? — Старецът го изгледа изненадан. — Ами че нашия… за новата сплав!… Забрави ли, а?
— Ах, да… Тъй, тъй! — Кирил поклати глава. — И какво смяташ, ще го разрешат ли в наша полза?
— Не ще и дума, ти не се вълнувай от това! — извика старецът и го потупа по рамото. — Аз нали ще бъда там… искам да кажа, на това заседание, на което ще се разглежда… Разбираш ли? — И размаха ръце, а очичките му весело заиграха под редките бели вежди. — Е, хайде довиждане, па утре, като се видим, ще поговорим повече… — завърши той и като погледна сконфузено важното, надуто лице на жена му, намръщи се и побърза да се отдалечи с бабичката си.
Кирил изпита разкаяние, че бе дошъл тази вечер тук с жена си. Той беше убеден, че тя ще обиди с държанието си едва ли не всички негови другари и искрено съжаляваше за срещата си със стареца. С мъка се добра до бюфета, за да вземе нещо за пиене. И беше много приятно изненадан, когато там намери да седят на една маса леярят и жена му. Игнат пиеше бира направо от бутилката, а тя ядеше паста. Изглежда, че бяха доволни от добре прекараната вечер, защото лицата им сияеха.
— Е, как сме? — обърна се Кирил шеговито към леяря.
— Екстра, другарю инженер — отговори засмян Игнат. — Няма ли да дойдеш при нас да се почерпим?
— Не, благодаря, не съм сам — отговори също тъй усмихнат той и кимна към жена си, която стоеше настрана сериозна и строга, изправена като мумия.
Кирил взе две шишета лимонада и се върна при нея. Като ги изпиха до половината, те се позавъртяха из салона и щом оркестърът отново засвири, си тръгнаха за дома: Елена не искаше да остане повече и да гледа как тия празни и лекомислени младежи се кълчат и прекарват времето си в празни забавления.
Вече излязоха от салона, когато съвсем неочаквано отвън заедно с други момичета и момчета срещу тях се зададоха Христина и нейният кавалер. Кирил почувствува, че му става горещо, макар че беше студено и прехвърчаше сняг. Той хвана жена си подръка и искаше да отминат, без другите да ги забележат, но пътеката, по която се движеха между натрупалите се хора, беше тясна и неизбежно се срещнаха. Христина за момент извърна глава, като че ли се мъчеше да скрие погледа си, но после, види се, съобрази, че ще бъде неприлично, и му кимна усмихната. По блясъка на очите й Кирил разбра, че тя много съжалява, задето са се разделили, и че занапред вече не им остава нищо друго, освен да се примирят с всичко, което се бе случило с тях. Без да дава израз на вълнението си, той продължи да върви до жена си с изтръпнало сърце и едва ли не подкосени крака, които не му се подчиняваха. Дали Елена бе разбрала или нищо не й бе направило впечатление? Той забеляза как тя само сви устни в студена и високомерна усмивка и като не искаше от гордост да открие какво я вълнува, ускори крачките си до него.
Нощта беше студена, ветровита. От тъмното небе падаха едри, влажни снежинки, които бързо покриваха земята. В светлината на лампите се виждаше как огромните рояци се завъртваха в шеметна игра, после се спускаха надолу и посипваха главите им. Вървяха мълчаливо и не се опитваха дори да заговорят, чувствувайки без всякакво съмнение, че отдавна си бяха омръзнали един на друг и че никога вече няма да се върне онова, което ги свързваше в първите години след тяхното запознанство.
Така те стигнаха до сградата, в която живееха, и чак когато се заизкачваха по стълбите, жена му първа наруши мълчанието.
— Съжалявам за изгубеното време — каза тя и лицето й се изкриви от гримаса на недоволство.
— И аз съжалявам — присъедини се той към нея, но веднага разбра, че не ще може да я измами с нищо, и побърза да се поправи: — Все пак можехме да останем още малко…
Тя го погледна високомерно, със студен и безстрастен поглед.
— Ето на̀, вижда се как съжаляваш!
— Но, Елена…
— Зная какво искаш да кажеш: че не бива да се делиш от другарите си, от средата, в която работиш.
Той нищо не възрази, само тежко въздъхна.
— Добре, аз няма да ти преча — продължи тя с още по-злъчен тон. — Ако искаш — ходи, а ако не искаш — стой си при нас и пази семейството си…
— Елена! Защо ми говориш всичко това?
— Защото ми омръзна! Повече не искам да живея така. Аз не съм се омъжила за тебе, за да живея такъв празен и безсмислен живот. Разбери! Още утре ще се махна и ще те оставя сам, а ти прави каквото знаеш…
— Но защо си раздразнена? Какво в същност е станало? Отидохме уж с твое съгласие да се поразсеем, да се позабавляваме и повеселим, а ето какво излезе…
Влязоха в стаята си. Децата бяха заспали дълбоко и те не искаха да ги будят. Тя се съблече мълчаливо и зае мястото си до тях върху широкото легло, а той легна сам на кушетката, на която спеше ето вече втора седмица след нейното идване. В себе си се бе вече примирил със своята съдба и не смяташе да търси отникъде помощ за оправяне на положението в семейството си, като се надяваше, че с течение на времето всяко нещо ще легне на мястото си и ще се успокои. А ето че се излъга! Живели бяха тъй, донякъде спокойни и без разправии, само десетина дни и отново между тях избухнаха караници, отново я хвана нейният бяс, та и той пак трябваше да преживее разочарование.
Заспа късно през нощта, когато се увери, че за него вече няма никакъв изход, че не му остава нищо друго, освен да търпи, да търпи и да търпи…