Иван Мартинов
Чудесна сплав (5)

V

Кирил се събуди внезапно. В просъница той бе чул шум, някакъв необикновен, подозрителен шум, сякаш хора разговаряха с тихи, приглушени гласове. Отвори очи и се вслуша. Да, това бяха гласове на хора, които разговаряха шепнешком, а като че ли и деца скимтяха, плачеха едва чуто. Какво ли ставаше вън, в коридора или на стълбищната площадка? Навярно бяха дошли гости на хазайката и сега се разправяха с тях. Без да се мъчи повече да гадае кои са, защо са дошли толкова рано и какво искат, той се обърна на другата страна и отново затвори очи. Но сънят вече не идваше. Той знаеше, че с него винаги е така: събуди ли се веднъж, втори път трудно заспива, а понякога дори е невъзможно. Какво да прави? Да стане, още е рано, макар че се развиделяваше. Беше неделя и на него много му се искаше да полежи, да се пообтегне в леглото, защото в друг ден, в делник, когато му предстоеше да отиде на работа, не можеше да си позволи това. И както лежеше под тънката завивка, той неусетно се унесе в дрямка и тъй, задрямал, неочаквано мислите му нахлуха в главата и взе да си припомня преживяванията от предишния ден…

С Христина излязоха заедно от завода и заедно тръгнаха с автобуса към града. Макар че на обед се бяха уговорили да се срещнат и да прекарат някъде вечерта, тя беше отначало някак хладна и сдържана към него, мълчеше малко повече, отколкото се полагаше в такива случаи, и отговаряше кратко на въпросите. А това го измъчваше, но той потискаше огорчението си и се стараеше да я оправдае, като се утешаваше с това, че другояче и не можеше да бъде. И през цялото време, докато се разхождаха, размениха не повече от десетина думи и той съвсем се отчая. После, разбира се, щом започнаха да се връщат към града, обзе ги оживление и така се увлякоха от разговора, че не усетиха как се намериха до хотела. Влязоха в ресторанта, вечеряха, пиха бира и бяха толкова доволни един от друг, че изведнъж забравиха всички досегашни неприятности, сякаш нищо не бе се случило с тях.

Кирил въздъхна с облекчение. Хубава вечер! Приятна вечер! Ако и занапред продължава все така, няма право да се оплаква от нищо…

Изведнъж той се сепна, отвори очи, надигна се на лакти и се вгледа изненадан.

Вратата се бе отворила без почукване и на прага бе застанала млада жена с две деца за ръце. Жената на онзи… на леяря, на Игнат! А тези навярно са неговите деца? Но чакай, те нещо си бяха казали, нещо си бяха обещали, за нещо се бяха уговорили снощи…

Жената беше слаба, мършава, с доста измъчено, некрасиво лице, облечена само по тъничка рокля, а децата, момченце и момиченце, слабички и некрасиви като майка си, бяха с вехти дрешки. Те го гледаха с виновен и умоляващ поглед, толкова умоляващ, че той усети как нещо го стегна в гърдите. Особено непоносим беше погледът на едно от децата, на по-голямото, на момченцето, което се бе притиснало до майка си и го гледаше със страх, като че ли очакваше да им се скара и да ги изгони. Кирил не издържа този поглед, скочи развълнуван от леглото и както беше по пижама, с разрошена коса, спусна се към тях и ги покани да влязат в стаята.

— Елате, елате! Защо стоите вън? — каза той кротко и с ласкав глас, хвана по-малкото от децата, момиченцето, за тъничката, нежна ръчица и го повлече вътре, а после се обърна към майката: — Какво се е случило?

Жената закри лицето си с ръце и захлипа със сподавен от мъка и отчаяние глас. Захлипаха след нея и децата. Той се видя в чудо и не знаеше какво да направи, за да ги успокои. Само ходеше около тях и тихо, почти шепнешком ги молеше да не плачат повече, като им обещаваше да направи всичко възможно, за да им помогне. Всъщност и без обяснения той бе разбрал какво бе станало тази нощ у дома им, но въпреки това каза тихо, със загриженост за тяхното нещастие и с явно желание да ги успокои:

— Е, стига, стига де, моля ви се, не плачете!

Докато жената разказваше, той мислеше как да облекчи страданията им и когато тя свърши и престана да плаче, бе вече решил без каквото и да е колебание.

— А сега… — каза тя и го погледна отново с виновен и умоляващ поглед.

— Сега ще останете тук, а после ще видим какво може да се направи — отговори веднага той. — Хайде, разполагай се! Нека децата легнат, а ти, ако искаш, също си полегни… Не сте спали цялата нощ, нали?

— Да — кимна смутена тя, — децата подремнаха, но аз през цялата нощ бях будна и все го чаках…

— Лягайте, лягайте! — разпореди се той, сложи децата едно до друго в още топлото легло и ги зави. — Спете спокойно и от нищо не се плашете… Какви са намеренията ви? — обърна се той внезапно към нея.

Жената го погледна уплашено. Тя не бе мислила за това, не бе си задавала този въпрос. Едва сега разбра, че в неговото решаване има много трудности, че никак не ще бъде леко да се преодолеят мъчнотиите, които ще срещне по пътя си. Нима тъй ще остави мъжа си, нима ще напусне завинаги къщата си? Дошла бе тук, в този чужд дом, при този чужд мъж, без да мисли какво ще прави по-нататък. Как да се отнесе към хилядите свои задължения в семейството, към съпруга й децата си, към себе си? Тя напрягаше ума си и по лицето й се четеше все по-голяма загриженост и чувство за отговорност. И докато мислеше, не видя и не разбра как стана тъй, че мъжът се бе отдалечил, бе отишъл в единия ъгъл на стаята, бе се скрил там зад гардероба и се бе преоблякъл. Едва когато дойде при нея, съвсем готов за излизане, тя си даде сметка, че той се е заловил с цялото си съзнание за нейното спокойствие. Тя бе чувала, че е сериозен човек, строг и взискателен и че като се залови за нещо, ще го изпълни без колебание докрай. Наистина ли ще й помогне, както се бе надявала, когато взе децата и тръгна с тях насам? Разбира се, в това не бива да се съмнява! Идвала беше при него и той й бе обещал да говори с мъжа и — ще направи всичко възможно, за да го убеди повече да не пие. Тя му вярваше и беше убедена, че така ще стане. И ето сега той стоеше пред нея и я гледаше загрижено…

— Аз ще изляза, а вие през това време починете… поспете, ако може, докато се върна — каза Кирил и излезе.

Той мина по тъмния коридор, спусна се едва ли не тичешком по стълбата и когато се намери на улицата, изведнъж се спря. Какво ставаше с него?

Никога не си бе давал сметка какво ще прави в такъв случай като този, ако му се наложи да се грижи за жена и деца, при това чужди, дошли неочаквано в неговия дом. Наистина неприятна работа! Какво ще кажат хората? Хм, може би ще има неприятности с леяря! Изпълнен с решителност, той отиде до близката млекарница, купи два литра мляко, после купи и хляб, върна се у дома си, свари млякото в кухнята на хазяите и като ги помоли да поканят на закуска гостенката и децата, щом се събудят, веднага пак изтърча навън…

Вървеше по улицата и търсеше в себе си оправдание за извършеното, сякаш виждаше в постъпката си нещо не много редно. И колкото повече се упрекваше и разкайваше, че се бе показал лековерен и сълзлив, толкова повече растеше желанието му да довърши докрай започнатото добро дело. Ако все пак сполучи да помогне на жената, той няма защо да се страхува от мъжа, тъй като леярят беше по природа добър човек, честен и справедлив и само това негово проклето пиянство беше единствената му слабост, която пречеше да сложи в ред семейството си. Нека направи опит, нека се помъчи да помогне и на двамата, защото и двамата са нещастни, а по този начин правят нещастни и децата си. Колко доволен и щастлив ще бъде, ако успее в намеренията си. Иначе ще се чувствува виновен пред себе си, че се е заловил с работа не по силите му и че не е достатъчно преценил възможностите да я свърши добре, без излишни усложнения, без сътресения и лоши последици. И за да придаде сериозен характер на желанието са да защити справедливостта, реши да потърси подкрепата и на Христина.

Кирил премина покрития мост и като се намери оттатък, в старата част на града, откъдето започваха стръмните улички на Варош, бързо се насочи към оная стара, много стара дървена къща с прогнили вече греди, изядени от дървояди, в която живееше Христина. А когато я наближи, усети как сърцето му лудо заби.